СЛУЖБОМЕР

вторник, октомври 04, 2016

Лекции по руска литература – брой 31

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Предишни части:

I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6.

II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2.

"БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1

Целият текст дотук в „Библиотека на Павел Николов – Лекции по руска литература“

2.

Да видим една забележителна особеност на композицията. Тургенев прави неимоверни усилия да ни представи както трябва своите герои и им дава разпознаваеми черти и подробно родословие, но когато събере всички подробности на едно място, разказът изведнъж секва, завесата пада и масивният епилог трябва да се погрижи за всичко, което ще се случи с измислените герои извън пределите на романа. Не искам да кажа, че в сюжета няма събития. Напротив, романът е наситен с действие; в него има караници и други конфликти, даже дуел и смъртта на Базаров е съпроводена с дълбок драматизъм. Но вие ще видите, че - по време на развитието на действието, в полето на променящите се събития, авторът се стреми да съкрати и да украси миналото на своите герои. Той е постоянно загрижен да разкрие колкото се може по-добре техните характери, душа и ум с помощта на нагледни илюстрации, например като изобразява привързаността на обикновените хора към Базаров или стремежа на Аркадий да живее според новата мъдрост на своя приятел.

Изкуството да се преминава от тема на тема е най-трудно за писателите и даже такъв първокласен художник като Тургенев, на върха на своето творчество (представяйки си посредствения читател, свикнал с отработени схеми), не може да устои пред съблазънта на традиционния преход от една сцена към друга. Тургеневите преходи са елементарни и даже банални. Когато четем романа и се спираме на различни особености на стила и композицията, постепенно събираме малка колекция от примитивни похвати.

Отначало звучи встъпителна интонация:

"Какво, Пьотр? Не се ли вижда още? - питаше на 20 май 1959 година <...> един господин на малко повече от четиридесет години.." - и т. н., и т. н. После идва Аркадий, а след това се запознаваме с Базаров:

"Николай Петрович се обърна бързо и като се приближи до високия човек с широко палто с пискюли, който току-що беше слязъл от файтона, стисна здраво голата му червена ръка, която той веднага му подаде.

- Много се радвам - започна той - и съм благодарен за доброто намерение да ни посетите; <...> позволете да науча как се казвате.

- Евгений Василевич - отвърна Базаров с ленив, но мъжествен глас и като свали яката на палтото си, показа на Николай Петрович лицето си. Дълго и слабо, с широко чело, с на върха плосък, а отдолу заострен нос, с големи зеленовати очи и висящи бакенбарди с пясъчен цвят, то се оживяваше от спокойна усмивка и изразяваше самоувереност и ум.

- Надявам се, прелюбезни Евгений Василич, че няма да ви е скучно у нас - продължи Николай Петрович.

Тънките устни на Базаров помръднаха леко, но той не отговори нищо и само приповдигна фуражката си. Неговите тъмноруси коси, дълги и гъсти, не скриваха едрите издатини на просторния череп.

С чичото Павел се запознаваме в 4-та глава: "...но в този момент в гостната влезе среден на ръст човек, облечен в тъмен английски костюм, модна ниска вратовръзка и лачени половинки, Павел Петрович Кирсанов. На вид имаше четиридесет и пет години: късо остриганите му сиви коси светеха с тъмен блясък, като ново сребро; лицето му, жълтеникаво, но без бръчки, необикновено правилно и чисто, като обработено с тънък и лек резец, издаваше следи от забележителна красота; особено хубави бяха неговите блестящи, черни, продълговати очи. Цвилят облик на чичото на Аркадий, изящен и чистокръвен, запазваше юношеската си грациозност и този стремеж нагоре, далеч от земята, който изчезва до голяма степен след двадесетте години.

Павел Петрович извади от джоба на панталона си своята красива ръка с дълги розови нокти, ръка, която изглеждаше още по-красива поради снежната белота на маншета, закопчан с един голям опал, и я подаде на племенника си. Като осъществи предварително европейското "shake hands", той три пъти, по руски, се разцелува с него, тоест докосна три пъти с благоухаещите си мустаци бузите му и проговори: - Добре дошъл".

Двамата с Базаров не се харесват още от пръв поглед и тук Тургенев използва един комедиен похват, създавайки симетричен рисунък, при който всеки герой поотделно се изповядва на своя приятел. Така Павел, разговаряйки с брат си, критикува занемарения вид на Базаров, а малко по-късно, беседвайки с Аркадий след вечерята, Базаров критикува великолепно полираните нокти на Павел. Проста симетрична конструкция, особено очевидна от това, че красотата на композицията превъзхожда нейната условност.

Първата вечеря, прекарана заедно, преминава тихо. Павел вече се е противопоставил на Базаров, но ние трябва да почакаме до първия им конфликт. В самия край на 4-та глава в орбитата на Павел попада още един герой: Павел Петрович "седеше далече след полунощ в своя кабинет, в широкото гамбсово кресло, пред камината, в която тлееха слабо каменни въглища. <...> изразът на лицето му беше съсредоточен и мрачен, което не се случва, когато човек е погълнат само от спомени. А в малката задна стаичка, на голям сандък, седеше, със синя безръкавка и с метната бяла кърпа върху тъмните си коси, младата Феничка и ту се вслушваше, ту дремеше, ту поглеждаше към разтворената врата, през която се виждаше детско креватче и се чуваше равномерното дишане на спящо дете". Според замисъла на автора Павел Петрович трябва да се свърже с любовницата на брат си. Аркадий разбира, след като читателите вече знаят, че има малък брат Митя. Закуската започва без Базаров. Почвата още не е готова и Тургенев го изпраща да събира жаби, докато Аркадий обяснява на Павел Петрович неговите идеи:

"- Какъв е Базаров ли? - Аркадий се усмихна. - Искате ли, чичо, да ви кажа какъв е всъщност той?

- Направете ми това удоволствие, племеннико.

- Нихилист е.

- Какво? - попита Николай Петрович, а Павел Петрович вдигна във въздуха ножа с парче масло на края на острието и застина неподвижен.

- Нихилист е - повтори Аркадий.

- Нихилист - продума Николай Петрович. - Това е от латинското nihil, нищо, доколкото зная; значи думата означава човек, който... който не признава нищо?

- Кажи: който не уважава нищо - подхвана Павел Петрович и се зае отново с маслото.

- Който се отнася към всичко от критична гледна точка - отбеляза Аркадий.

- А това не е ли все едно и също? - попита Павел Петрович.

- Не, не е все едно и също. Нихилист е човек, който не се прекланя пред никакви авторитети, който не приема нито един принцип на вяра, с каквото и уважение да е заобиколен този принцип. <...>

- Така значи. Ама това, както виждам, не е по нашата част. <...> Преди имаше хегелисти, а сега нихилисти. Ще видим как ще съществувате в пустотата, в безвъздушното пространство; а сега позвъни, моля те, братко Николай Петрович, време е да си пия какаото".

Веднага след това се появява Феничка. Обърнете внимание на възхитителното описание: "Тя беше млада жена на двадесет и три години, цялата беличка и мека, с тъмни коси и очи, с червени, по детски пухкави устнички и нежни ръчички. Облечена беше в спретната басмена рокля; синя нова косинка лежеше леко на кръглите ѝ рамене. Тя носеше голяма чаша какао и като я постави пред Павел Петрович, цялата пламна от срам: гореща кръв се разля като червена вълна под тънката кожица на миловидното ѝ лице. Тя наведе очи и спря до масата, като се опираше леко със самите крайчета на пръстите си. Сякаш и беше съвестно, че е дошла, и в същото време все едно чувстваше, че е имала правото да дойде". В края на главата се връща ловецът на жаби и в следващата глава столовата, където всички сядат да закусват, се превръща в арена на първото сражение между Павел и младия нихилист, в което двамата се сблъскват с остри думи:

"- Аркадий Николаич ни казваше сега, че не признавате никакви авторитети? Не им вярвате?

- И защо да ги признавам? Защо да им вярвам? Когато ми се каже нещо важно, аз се съгласявам - това е всичко.

- А немците (учените) все важни неща ли казват? - промълви Павел Петрович и лицето му придоби такъв безчувствен, отдалечен израз, все едно се възнесе целият в някаква надоблачна висина.

- Не всичките - отвърна с кратка прозявка Базаров, който явно не искаше да продължава словесния сблъсък. <...>

- Що се отнася до мене - заговори той (Павел Петрович), пак не без известно усилие, - аз, грешният човек, не жаля немците. За руските немци даже не споменавам: известно е, що за птици са. <...> Брат ми е особено благосклонен към тях... Но сега са тръгнали все разни химици и материалисти...

- Порядъчният химик е двадесет пъти по-полезен от всеки поет - прекъсна го Базаров".

Като отива да лови жаби, Базаров намира рядък бръмбар и подобно на Тургенев смята, че това е рядък екземпляр. Правилно е да се каже, че това не е екземпляр, а вид, и че този воден бръмбар изобщо не е рядък. Само невежа в естествените науки може да сбърка екземпляр с вид. Като цяло описанията, които Тургенев прави на колекцията на Базаров, са доста слаби. Забележете: въпреки че Тургенев подготвя доста старателно сцената за първото сражение, грубостта на Павел Петрович поразява читателя и не изглежда много реалистична. "Реализъм" наричам, разбира се, само това, което средностатистическият читател смята за съответстващо на средностатистическата истина за живота. Сега в съзнанието на читателя Павел се отпечатва като изключително моден, опитен и добре поддържащ се господин, който едва ли ще се унизи да засипе с въпроси язвителното момченце, което е приятел на племенника му и гостува на брат му.

Вече споменах, че по странна случайност в композициите на Тургенев драматичната част на повествованието обикновено се предхожда от подробен разказ за миналото на героите. Илюстрация намираме в 6-та глава: "И Аркадий му разказа историята на своя чичо". Тази история е разказана в 7-ма глава и забележимо нарушава хода на току-що започналото повествование. Ние четем за любовта на Павел Петрович към привлекателната и съдбоносна княгиня Р., което ни връща в 30-те години на миналия век. Тази романтична дама, сфинкс, които задава загадки, чиито решение е намерила, като се е заела с мистицизъм, изоставя Павел Кирсанов през 1938 година и умира през 1948 година. Оттогава и до днес, 1859 година, Павел Кирсанов живее в имението на брат си.

По-нататък ще видим, че Феничка не само заменя починалата съпруга на Николай Кирсанов, Мария, но и княгиня Р. за Павел Кирсанов - още един пример за проста композиционна симетрия.

Стаята на Феничка виждаме с очите на Павел Петрович: "Малката и ниска стаичка, в която се намираше, беше много чиста и уютна. В нея миришеше на неотдавна боядисан под, на лайка и маточина. Край стените имаше столове с облегалки във вид на лири; те бяха купени още от покойния генерал в Полша, по време на похода (през 1912 година); в единия ъгъл се възвишаваше креватче под муселинен балдахин, до което имаше сандък със заоблен капак. В противоположния ъгъл гореше кандило пред големия тъмен образ на Николай Чудотворец; малко порцеланово яйчице висеше на червена лента върху гърдите на светеца, прикрепено към ореола; по прозорците буркани с миналогодишно сладко, старателно завързани, просветваха със зелена светлина; върху хартиените им капаци Феничка беше написала с големи букви: "цариградско грозде"; Николай Петрович обичаше особено това сладко. Под тавана, на дълъг шнур, висеше клетка с късоопашата скатия; тя все чуруликаше и скачаше и клетката не преставаше да се люлее и потрепва; конопени зрънца падаха с леко почукване по пода. На стената, над малкия скрин, висяха доста лоши фотографски снимки на Николай Петрович в различни положения, направени от пътуващ фотограф; там висеше снимка и на Феничка, съвсем неуспешна: някакво безоко лице се усмихваше напрегнато в тъмна рамчица - повече нищо не можеше да се види; а над Феничка - Ермолов, с бурка, страшно намръщен към далечните кавказки планини, изпод копринен игленик за карфици във вид на обувчица, който се надвесваше над самото му чело".

Сега да видим как разказът отново прекъсва, за да може авторът да разкаже за нейното минало: "Николай Петрович се запозна с Феничка по следния начин. Веднъж, преди три години, му се случи да нощува в страноприемница в отдалечен уезден град. Порази го приятно чистотата на стаята, която му дадоха, свежестта на чаршафите: не е ли някоя немкиня стопанка там? - дойде му на ум; но стопанката се оказа рускиня, жена на петдесет години, спретнато облечена, с приятно умно лице и уравновесена реч. Той се заприказва с нея по време на чая; тя му хареса много. По това време Николай Петрович току-що се беше преселил в новото си имение и като не искаше да държи при себе си крепостни хора, търсеше наемни; стопанката, от своя страна, се оплакваше от малкото пътници в града, от тежките времена; той ѝ предложи да дойде в дома му като икономка; тя се съгласи. Мъжът ѝ беше умрял отдавна, като ѝ оставил само една дъщеря, Феничка <...> която по това време беше навършила седемнадесет години <...> тя живееше тихичко, скромничко и само в неделя Николай Петрович виждаше в енорийската църква, някъде встрани, тънкия профил на беличкото ѝ лице. Така мина повече от година".

Той лекува възпаленото ѝ око, което скоро оздравява, но "впечатлението, което направи на Николай Петрович, не се разсея скоро. Все му се мяркаше това чисто, нежно, боязливо приповдигнато лице; той чувстваше под дланите на ръцете си меките коси, виждаше невинните, леко разтворени устни, иззад които блестяха влажно на слънцето бисерни зъби. Започна да я гледа с по-голямо внимание в църквата, стараеше се да я заговори. <...> Тя започна да свиква по малко с него, но все още се стесняваше от неговото присъствие, когато изведнъж майка ѝ Арина умря от холера. Къде да отиде Феничка? Тя беше наследила от майка си любовта към реда, разсъдителността и уравновеесността; но тя беше така млада, така самотна, а Николай Петрович беше така добър и скромен... Повече няма какво да се доразказва..."

Всичките детайли са просто възхитителни, а описанието на възпаленото око - истинско произведение на изкуството; но композицията е слаба и целият абзац, завършващ тази сцена, е несполучлив и незабележим с нищо. "Повече няма какво да се доразказва". Странна и глупава забележка, която предполага, че някои обстоятелства са толкова добре познати на читателя, че не си струва да се описват. И наистина, благосклонният читател може да си дорисува без усилие в своето въображение това събитие, което Тургенев така внимателно и пуритански скрива.

Базаров среща Феничка и не е учудващо, че нейното дете отива с желание при него. Ние вече знаем за неговия начин на общуване с обикновените хора - брадатите селяни, уличните момчета, камериерките. И заедно с Базаров слушаме как старият Кирсанов свири Шуберт.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.