СЛУЖБОМЕР

вторник, април 14, 2015

„Спомени за войната“ – Началото (2)

Автор: НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ НИКУЛИН

Превод от руски: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

СПОМЕНИ ЗА ВОЙНАТА

ПРЕДИСЛОВИЕ, НАЧАЛОТО (1)

НАЧАЛОТО (2)

В началото на ноември ни върнаха в студените, без стъкла, ленинградски казарми. Преди да бъдат изпратени на фронта, ротите получиха нареждане да патрулират из града. Проверявахме документи, задържахме заподозрени. Сред тях се оказаха обкръженци, измъкнали се от Луга или от други "чували". Това бях страшно отслабнали хора - кости с обтегната върху тях кафява, опалена от вятъра кожа...

Градът се различаваше поразително от това, което беше през август. Навсякъде следи от осколки, множество къщи с разрушени фасади, показващи жилищата като в разрез: някъде имаше закрепили се на остатъците от пода креват и шкаф, по стените висяха часовници или картини. Студено, усойно, мрачно. Конете на Клод са свалени, Юсуповият дворец е повреден. Етнографският музей има отдолу до горе огромна цепнатина. Стълбовете на Админиралтейството и Петропавловската катедрала са в тъмни калъфи, а куполът на Исаакиевската катедрала е боядисан с неутрална боя за маскировка. В градинките са вкопани зенитни оръдия. Рядко прелитат с вой немски снаряди и се взривяват далече. Метрономът чука равномерно [3]. Вятърът носи жълти листа, клонки, някакви замърсени хартийки... В града цари мрачно настроение, пресъздадено сполучливо в куплетите, съчинени малко по-късно от ленинградските хулигани:

В блокада е Ленинград, стрелят, бомбардират,

далекобойни снаряди летят.

В жилището е студено, в жилището - глад,

в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха!

Студове настават, хляб не ни дават,

мъртвите на гробищата носят.

В жилището е студено, в жилището - глад.

в жилището ни е скучно като никой път, ха-ха! и т. н.

Ние пазехме около Филхармонията и някакви добри хора - минувачи - казали на майка ми къде съм. Така че успяхме да се видим за последен път и тя ми донесе нещо да хапна.

През нощта на 7 ноември имаше особено зверска бомбардировка (говореха, че Хитлер я обещал на ленинградците), а на сутринта, въпреки обстрела, ние марширувахме към Финландската гара, откъдето с товарни вагони ни закараха на спирка Ладожко езеро. Прекарахме нощта във вагона, буквално лежейки един върху друг. И това беше добре, защото навън имаше минус двадесет градуса студ. Можеше да се сгрееш само притиснат до съседа. Сутринта от разрушеното от бомбите пристанище ни натовариха благополучно на палубата на един старичък кораб, преправен на канонерка. Преходът през Ладога не беше спокоен: облаци закриваха небето, големи вълни, щорм. Не прелитаха самолети, но ние измръзнахме порядъчно на вятъра. Греехме се, като се притискахме до комина. Тук сключих изгодна сделка, разменяйки си със стиснатия Юрка Воронов три бонбона срещу половин сухар.

В покритата със сняг Нова Ладога почивахме един ден, настанявайки се кой където може. Молехме за храна жителите, в хлебозавода. След това вървяхме едно денонощие по глухи лесове, търсейки щаба на армията. Някои изостанаха, някои премръзнаха. В щаба ни разпределиха по войсковите части. Най-добра беше съдбата на тези, които попаднаха в свързочните полкове. Там работеха на радиостанциите до края на войната и почти всички останаха живи. Най-зле бяха зачислените в стрелковите дивизии.

- А, вие сте радисти - казаха им, - ето ви винтовки, ето ви онази височина. Там има немци! Задачата е да се превземе височината!

Така и си останаха новоизпечените радисти по безименните височини. Моята съдба беше друга: пол тежка артилерия. Търсихме го една седмица, мотаейки се по крайфронтовите села. Два пъти пресякохме замръзналия Волхов с грамадната електростанция. Хранехме се с каквото Бог даде. Нещо закачихме от служителите във волховската столова. Там се готвеше евакуация и крадяха продуктите. Това се правеше толкова открито и безсрамно, че на началничката не ѝ беше удобно да откаже на скромната ни молба за храна. Друг път на края на село Войбокало (което броени дни след това беше сметено от лицето на земята) милостива млада жена ни изнесе на верандата остатъци от ватрушки и разни други вкусотии за хапване: при нея се беше настанил голям началник - някакъв си старшина, и не си беше доял на сутринта закуската.

Нощувахме където ни падне. Ту в празната зала на спирка Волхов-2 (още беше цяла). Там се сблъскахме с въоръжени хора в цивилни дрехи. Това беше отряд партизани, на който предстоеше да отие в немския тил. Ту у една старица, на печката. В град Волхов диханието на войната ни докосна отново. През една сумрачна вечер минавахме край училището, превърнато в болница. В ъгъла на градината, до пътя, двама възрастни санитари погребваха убити. Изкопаха бавно ямата, свалиха от мъртвите униформите (имаше инструкция да се пази държавното имущество). Единият труп с пробити гърди е бил някога божествено красив юноша. Стегнати мускули, безупречно телосложение, на гърдите му е татуиран орел. На дясното му рамо има надпис: "Обичам природата", на лявото: "Пак съм гладен". Момчетата бяха от разузнаването на морската бригада. За първи път бригадата беше избита край Лигово, след това я попълниха и я изпратиха на Волховския фронт, където много скоро се обезкърви... Санитарите бутнаха труповете в ямата и ги заринаха със замръзналата пръст. Спогледахме се и продължихме по-нататък. (След това, през лятото, виждах как погребалните команди засипват мъртвите с вар - за да се избегне разпространяването на зараза. Но погребваха само малцина, тези, които успяваха да измъкнат изпод огъня. Обикновено телата гниеха там, където смъртта застигаше войничетата).

След дълги лутания, рискувайки да попаднем в ръцете на настъпващите немци или да се озовем в наказателна рота като дезертьори, се добрахме до спирка Мурманские ворота. Там млади, розовобузи червеноармейци с хубави полушубки ни казаха, че служат в също такъв полк като този, който търсим. А нашия полк не можем да го намерим, защото е някъде край Тихвин. Затова трябва да искаме разрешение за тяхната част. Началството, в лицето на капитан Седаш, ни прие радушно и заповяда да бъдем зачислени във втори дивизион на полка. Този Седаш, висок на ръст здравеняк, плешив, весел, пушеше дълги един аршин самокрутки и непостижимо, виртуозно псуваше на майка. Беше способен офицер, току-що завършил Академията, и работите в полка вървяха, за тези времена, отлично. Достатъчно е да се каже, че през августовските боеве край Кириши, когато пехотата частично се разбяга, а частично се предаде в плен, вдигайки на щиковете белите си долни гащи, полкът на Седаш задържаше няколко дена със своя огън немското настъпление. Скоро за тези свои действия стана гвардейски. По-късно Седаш стана полковник, командваше успешно артилерийска дивизия (край Нарва и Новгород в началото на 1944 тодина), но не достигна до генерал - според слуховете се беше замесил в продоволствена афера. През 1945 го раниха тежко край Будапеща.

Ирония на съдбата! Винаги съм се страхувал от силни звуци, не търпях в детството си играчки пистолети и бомбички, а попаднах в тежката артилерия! Но това беше щастлива съдба, защото в пехотата по време на активни действия човек остава жив средно за една седмица. След това непременно го раняват или убиват. В тежката артилерия този период се увеличава на три-четири месеца. Тези, които стреляха непосредствено с оръдията, успяваха да останат непокътнати през цялата война. Нали оръдието стои в тила и стреля от закрита позиция. Но при оръдията обикновено слагаха възрастни хора. Младите, като мене, се оказваха във взводовете за управление на огъня. Нашето място е на предните позиции. Трябва да наблюдаваме противника, да коригираме огъня, да осъществяваме връзка. Лично аз съм радиовръзката. Не участваме в атаки, а пълзим след пехотата. Затова загубите ни са неизмеримо по-малки. И полкът, в който попаднах, запази първоначалния си състав от времето на своето формиране, докато пехотните дивизии сменяха своите войници много пъти, запазвайки само номера си. Всичко това разбрах по-късно. А засега ми дадоха триста грама хляб, рядка супа и ми смениха ленинградските ботуши със стари разнокалибрени валенки.

Точно в деня на нашето пристигане намалиха продоволствените норми, защото беше паднал Тихвин и снабдяването се беше нарушило. Тук едва бяха започнали да свикват с глада, а аз вече бях дистрофик и се различавах от войниците с жалкия си вид. Всичко беше за мене необичайно, всичко беше трудно: да стоя на тридесет градуса студ на пост всяка нощ по четири-шест часа, да копая замръзналата земя, да влача тежки греди и снаряди (един сандък - четиридесет и шест килограма). Всичко това без време да свикна, веднага. А сили не достигат и тъгата е смъртна. Наоколо всичко е чуждо, всеки гледа само себе си. Съчувствие не може да има. Наоколо тлъсти псувни на майка, жестокост и безсърдечие. Моментално овъшкавях безпределно - така, че прекрасните дребосъци бягаха със стотици не само по бельото ми, но и отгоре, по шинела. На едрата въшка с кръст на гърба ѝ казваха тогава КВ - в чест на едноименния тежък танк и войничетата бяха забравили, че танкът е наречен в чест на великия пълководец К. Е. Ворошилов. Тези КВ трябваше да се хващат с шепа под мишницата и да се изсипват в нажежената печка, където се пръскаха със силен пукот. С течение на времето си разчесах до кръв слабите хълбоци и на мястото на резчесаното се образуваха струпеи. За баня и дума не можеше да става, защото живеехме върху снега, на студа. Нямаше даже запасно бельо. Специалните прахове срещу въшки не им оказваха никакво въздействие. Опитвах се да плакна бельото си в бензин и да го обличам така. Дребосъците бягаха изпод гимнастьорката и можех да ги бръскам в снега от шията си. Но на сутринта те се появяваха отново в още по-голямо количество. Едва през 1942 година се появи спасително средство: "сапунът К" - жълта, страшно воняща паста, в която трябваше да се изваряват дрехите. Тогава най-сетне въздъхнахме с облекчение. А и бани по това време се научихме да правим.

И все пак на мене ми провървя. Бях калпав войник. В пехотата или веднага щяха да ме разстрелят за пример, или сам щях да умра от слабост, забивайки глава в огъня: много обгорели трупове оставаха там, където лагеруваха частите, дошли от гладния Ленинград. В полка вероятно ме презираха, но ме търпяха. Подготвях десетки кубически метра дърва за офицерските землянки, изпълнявах всякаква работа, мръзнех на пост. Рядко дежурех на радиостанцията. На предната линия отначало не ме вземаха, а и големи боеве за щастие нямаше. С една дума, не попаднах веднага в месомелачката, а имах възможност да свикна с военния бит постепенно.

Отначало обстрелите не ме плашеха. Просто не разбрах веднага за какво става дума. Грохот, наоколо падат хора, кървави пръски по снега. А аз стоя и мигам. Често ме събаряха да легна и ме псуваха да не се показвам на открито. Но осколките и заблудените куршуми засега не ме засягаха. Много скоро намерих своето призвание: спусках се към ранените, привързвах ги, и макар че нямах опит, всичко се получаваше добре - за учудване на професионалните санитари.

В края на ноември започна нашето настъпление. Едва сега разбрах какво е война, макар че все така не участвах в атаките. Стотици ранени, убити, студ, глад, напрежение, седмици без сън... В една сравнително тиха нощ седях в заснежена яма, без сили да заспя от студ. Чешех си въшлясалите хълбоци и плачех от мъка и слабост. През тази нощ се пречупих. Отнякъде се появиха сили. На сутринта изпълзях от дупката, започнах да претърсвам празните немски землянки, намерих замръзнали, като камък, картофи, запалих огън, сварих картофите в каската и като си натъпках корема, почувствах увереност в себе си. Оттогава започна моето прераждане. Появиха се защитни реакции, появи се енергия. Появи се чувство, което ми подсказваше как трябва да се държа. Появи се хватка. Започнах да търся храна. Ту изсичах с брадвата конско месо от бутовете на убит немски жребец - беше се вкаменил от студ. Ту намирах изоставена картофена яма. Веднъж една мина уби минаващ край мене кон. След двадесет минути от него останаха само гривата и вътрешностите, защото майстори като мене нарязаха веднага месото на парчета. Конярят даже не успя да дойде на себе си, така и си остана да седи в шейната с поводите в ръце. Друг път марширувахме по пътя и внезапно отпред едни снаряд обърна кухнята. Елдовата каша се изля на снега. Моментално, без да се наговаряме, всички извадихме лъжиците и започна пир! Но не можеш да спреш движението по пътя! През кашата минаха каруца със сено и камион, а ние все ядяхме и ядяхме, докато не остана какво да ядем... Аз събирах сухари и корички край складовете и кухните - с една дума, намирах храна където и да можех.

Настъплението продължаваше, отначало успешно. Немците бягаха, като изоставяха оръдията, камионите, всичките запаси и убиваха конете. Убедих се, че разказите за техните зверства не са измислица на вестникарите. Виждах трупове на изгорени пленници с изрязани по гърбовете им звезди. Селата по пътя на отстъплението бяха всичките разорени, жителите прогонени. Бяха останали съвсем малко - гладни, окъсани, жалки.

Започнаха да ме вземат на предната линия. Спомням си адските обстрели, пълзенето по корем в снега. Кръв, кръв, кръв. В тези дни бях ранен за първи път, наистина раната беше нищожна - драскотина. Случи се така. През нощта, измъчени, се приближихме до едно изоставено училище. В празните класни стаи беше по-топло отколкото на снега, имаше слама и спяха някакви войници. Легнахме до тях и веднага заспахме. След това някой се събудил и успял да забележи: спим заедно с немци! Всички скочиха, в тъмнината започна стрелба, бой, шум, викове, псувни. Биехме се кой когото свари, без да се разбере нищо в суматохата. Удариха ме с щик в бедрото, ударих някого с ножа, после се разбягахме на различни страни, тракайки със заби, на всички ни дойде нанагорно. Като си свалих клина, определих по формата на раната, че щикът е бил немски, плосък. Не отидох в санитарната част, раната зарасна сама след две седмици.

На предната линия беше по-лесно да се намери храна. През нощта може да се изпълзи в неутралната зона, да се срежат с кинжал вещевите торби на убитите, а в тях - сухари, понякога консерви и захар. Мнозина се занимаваха с това в минутите на затишие. Мнозина не се завърнаха, защото немските картечари не дремеха. Веднъж един старшина, явно пиян, навлезе с шейна в неутралната зона, където и той, и коня бяха убити. А в шейната имаше храна - хляб, консерви, водка. Веднага се намериха желаещи да измъкнат тези ценности. Отначало излязоха двама и бяха сразени от куршумите, след това още трима. Повече желаещи нямаше. През нощта се отличих аз. Като разбрах, че немците стрелят, когато чуят шум, реших да не вземам нищо, а само прерязах сбруята, като вързах за шейната телефонен кабел и се върнах благополучно в траншеята. След това - раз! два! тегли! - придърпахме шейната. Всичките продукти бяха направени на решето от куршумите, водката беше изтекла и все пак се натъпкахме доволно!

При железопътната линия Мга-Кириши нашето настъпление заглъхна, а немците заеха здрави позиции. Тук, в голямото село Находи, от което сега не е останало и следа, посрещнах новата 1942 година. Краят на 1941-ва беше помрачен от един отвратителен епизод. Три дни преди това началството на нашия дивизион получи заповед да влезем в немския тил през пролука в отбраната и да коригираме оттам стрелбата на оръдията. В страшния студ, по дълбоките преспи, сред девствен лес ние се движихме двадесет километра със ски. Ракетите, които осветяваха предната линия, останаха отзад. Светеше луна. Наоколо се извисяваха огромни ели. Накрая, на една полянка намерихме землянки, изкопани още през лятото. Решихме да си починем в тях и да се сгреем. Настъпи утрото и изведнъж някой започна да вика:

- Немци!

Намирах се в крайната землянка и реагирах най-късно от всички. Като се измъкнах навън, не видях никого и само далече, в гората, се мяркаха фигурите на моите бягащи фронтови другари. Оставаше ми само да вървя след тях. Под една елха ме посрещна изплашен лейтенант с приготвен за стрелба наган.

- А немците?

- Не зная, не съм ги виждал...

Оказа се, че е настъпила паника, всички са побягнали, а началството най-напред. Няма значение, но в бързината бяхме забравили в землянката радиостанцията. А аз даже не знаех! Решихме да се върнем. Но сега се оказа, че немците наистина са заели нашето място. Започна престрелка и ние се оттеглихме с празни ръце. Радиостанцията беше загубена, заповедта неизпълнена. Преди Нова година последваха репресии. Дойде следовател, имаше разпити. Намери се изкупителна жертва - началника на радиостанцията, симпатичния сержант Фомин. След това се състоя заседание на трибунала - спектакъл с предварително известен край. Краят впрочем се оказа по-добър, отколкото очаквахме - Фомин и още един войник, който беше откраднал мед от една стопанка в Находи, получиха по десет години затвор, като трябваше да излежат наказанието си след края на войната. Барданосов (така се казваше крадецът на мед) скоро изкупи своята вина: куршум проби белите му дробове. Дали е оживял, не зная. Фомин служи дълго и честно с нас и очевидно след това са го реабилитирали. Но в навечерието на Нова година на всички не ни беше добре. Като се върнах от предната линия, заспах в землянката, проспах полунощ и дори не чух стрелбата, която започнала по това време навсякъде.

Скоро напуснахме Находи - последното село, което видях до средата на 1943 година. Полкът се пребазира в блатистата рядка гора около спирка Погосте. Всички мислеха, че задръжката тук е временна, ще минат два-три дена и ще продължим напред. Но съдбата реши иначе. В тези блата и гори затънахме цели две години! А всичко преживяно от нас бяха само цветчета, плодовете все още предстояха!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.