Войната на Руската империя с чукчите

Присъединяването на Сибир към Русия е прието да се свързва с походите на Ермак в края на XVI век. Но процесът на покоряване на източносибирските земи продължава още почти 200 години. Отначало придвижването на изток било лична инициатива на казаците и покорителите на нови земи, а след това и на сибирските воеводи. Едва в края на XVII делото за "търсене на нови земи" се поема от държавата.

През 1697 година Пьотр I издава указ, който монополизира търговията със самурени кожи и присъединяването на нови земи, богати на самури. Към 1720 година в целия Си-бир непокорена остава само територията, населена с чукчи, ограничена на запад и на юг от реките Чаун и Анадир и равна по площ на съвременна Германия.

По това време броят на чукчите бил около 10 000 души, занимаващи се с еленовъдство и с улов на морски бозайници. Равнището на техническото им развитие съответства-ло на неолита. Върховете на копията и стрелите си изработвали от кости и камъни (кремък, обси-дан, планински кристал). Чукчите имали също така доспехи от моржова кожа и костни пластини. Само рядко някой воин притежавал желязно копие и ризница, купени вероятно от тунгусите. При необходимост чукчите издигали укрепления от шейни, сложени една върху друга на три реда и за-сипани с камъни. Пътят към подобни крепости "се минирал" с капани и клопки.

Чукчите не били някакво обединение, те дори нямали родова организация. Всеки лагер живеел своя живот, понякога няколко лагера обединявали усилията си за лов или за война. Руските източници отбелязват липсата у чукчите на каквито и да били"началници". Според чукотските предания военните отряди се ръководели от "яки мъже" (ермечини), които просто оби-каляли различните лагери, предлагайки им да се присъединят към неговия за поход. При всичко това чукчите осъзнавали своето единство, наричайки себе си "пигьораветлан" ("луораветлан") - ис-тински хора, а другите народи "таннгитан" - чужденци.

Още първите сблъсъци на руснаците с чукчите в долното течение на река Колима, които продължили приз цялата втора половина на XVII век, разкрили разликата им от дру-гите народи в Източен Сибир. За да се осигури плащането на ясак (данък), било прието да се взе-мат заложници от подлежащото на облагане население.

Но с чукчите тази тактика не давала резултати. Те се отказвали от заложни-ците, а заложниците от своя страна гледали да се самоубият. През 1656 година на казаците от Дол-ноколимската крепост им се наложило да освободят взетия за заложник чукотски предводител Ми-та, за да не умрат от глад, защото чукчите не им давали да излизат от крепостта за лов на риба. Са-мо епидемията от едра шарка през 1691-1693 година направила руснаците стопани на Долна Коли-ма. Като напуснали заразените лагери, чукчите се отправили на изток.

Освен с пряк обмен чукчите се занимавали с посредничество. Например те разменяли купените от ескимосите от Аляска кожи на морски видри за руски железни изделия, а тях на свой ред продавали на ескимосите. Търговията с ескимосите се редувала с войни, като морс-ките ловци прехвърляли със своите лодки на американския бряг еленовъди, които били много доб-ри бойци. Азиатските ескимоси били съюзници на чукчите срещу американските ескимоси.

Чукчите били равни "политически", но не били равни икономически. Имало собственици на стадата и пастири на чужди елени, стопани на лодките и ловуващи на чужди лодки за част от улова. Въпреки полярната си родина чукчите се отличавали с горещ темперамент.

Първите походи към Чукотка, организирани от търговските представители, едновременно и коменданти на Анадирската крепост (най-североизточния преден пост на Русия, основан от Семьон Дежньов през 1649 година), били неуспешни. Водачи и съюзници по неволя на руснаците били коряките и юкагирите. За отмъщение чукчите започнали да нападат техните лаге-ри, да им отвличат елените и да поробват жените и децата им. Якутските воеводи пишели в Моск-ва, а след това в Санкт Петербург за злодеянията на "непокорните чукочи", които не искали да пла-щат ясак и разорявали "руските данъкоплатни хора - коряки и юкагири".

През 1711 година от Анадирск при чукчите бил изпратен казакът Пьотр По-пов с двама помощници, за да ги направи поданици "с уговорки и ласка". Цяла година ходели те от лагер в лагер, уговаряйки хората да плащат ясак. Едновременно с това Попов преброил колко са общо боеспособните чукчи - 2050 "стрелци с лък". Чукчите били готови да търгуват, но отказвали да плащат ясак. Успели да склонят само петима души, живеещи край река Анадир близо до крепостта, да приемат руско поданство. Интересно е да се отбележи, че Попов и другарите му не били напад-нати нито един път и се върнали благополучно вкъщи.

През 1727 делото за покоряването на Чукотка взел в свои ръце управлява-щият Сенат. Сформирала се тайна далекоизточна експедиция за търсене на пътища към Голямата земя - Амарика, и за въвеждане в поданство на всички "непокорни чуждоземци", живеещи по тези пътища. Подготвеният сенатски указ е подписан от Екатерина I. Така въпросът за войната с чукчите бил решен на най-високо равнище. Начело на експедицията поставили якутския казашки главатар Афанасий Шестаков, който получил званието Главен командир на Североизточния край, а за негов помощник бил назначен капитанът от Тоболския драгунски полк Дмитрий Павлуцкий.

Шестаков тръгнал от Санкт Петербург и едва след две години се добрал до Охотск. По план неговият отряд трябвало да обходи по море Камчатка, да навлезе по река Анадир до Анадирск и да се съедини с отряда на Павлуцкий, който се предвижвал с шейни от Якутск. Но корабите били застигнати от буря, изпотрошили се и част от отряда загинала. Шестаков с осемдесет души слязъл на брега близо до Тауйската крепост. В Тауйск той попълнил отряда си с тунгуси и ла-мути и тръгнал към Анадирск по суша. През март 1730 година отрядът бил разбит от чукчите при река Погиче, на повече от шестстотин километра от границите на "чукотското землище". Шестаков загинал.

Началник на експедицията станал Павлуцкий. Неговият отряд от 230 казаци и войници пристигнал в Анадирск на следващата година. Там към него били присъединени 280 коряки и юкагири. Походът започнал през април 1931 година. Колоната по време на марш предс-тавлявала впечатляващи зрелище: повече от 500 шейни, с впрегнати в тях елени, а на тях хора, оръдия и припаси в планинската тундра. Още 700 елена карали за препитание. Едва след два ме-сеца отрядът излязъл при първите лагери.

В продължение на няколко дена станали три сражения с чукчите. Според съобщения на участниците в похода (след 20 години) били убити 790 чукотски войници, или 1450 (след 30 години). Тази бройка вероятно е преувеличена. Според съвременните изследователи бро-ят на отделните военни отряди при чукчите не надхвърлял 300 души. Но ако в първата битка чукчи-те загубили три четвърти от хората си, преди да отстъпят, в третата за отстъпление били достатъчни десет процента загуби. Чукчите бързо разбрали, че откритите сражения с подобни сили на против-ника, който разполага с пушки и оръдия, са безсмислени, и преминали към партизански действия.

След половингодишен марш по бреговете на Северния ледовит океан войс-ката на Павлуцкий се върнала в Анадирск. Били взети в плен 300 жени чукчи, но до крепостта ожи-вели само тринадесет. От 12 000 отвлечени от руснаците елени в крепостта докарали едва петсто-тин, останалите били изядени по пътя. Сред трофеите имало дванадесет железни ризници, една от които се пази днес в Кунсткамерата в Санкт Петербург.

Като резултат от този поход чукчите загубили една десета (!) част от своя на-род! Във войната с тях взел участие и флотът. Ботът "Свети Гавриил", построен от Витус Беринг, бил поставен под командването на Павлуцкий и отплавал от Камчатка за Чукотка, където обстрелял ла-гера на Чукотския нос (нос Дежньов). Жителите на лагера избягали, а екипажът слязъл на брега и минал през ярангите, събирайки трофеи. След това "Свети Гавриил" поел на изток и станал първия руски кораб, достигнал бреговете на Америка.

Правителството оценило заслугите на Павлуцкий - той бил произведен в майор и назначен за якутски воевода, ръководител на най-обширния уезд в Руската империя.А чукчите, въпреки заплашителния характер на похода, не започнали да плащат ясак, а само ожесто-чили набезите над коряките и юкагирите. Зачестили нападенията и над руснаци, при това съвсем близо до Анадирската крепост.

Чукчите правели и по-дълги походи. Те нападнали станица Походская в ус-тието на река Колима, на повече от 400 километра от границата, и избили почти цялото ѝ населе-ние. През 1737 година отряд чукчи достигнал до Долнокамчатската крепост, разположена на 1000 километра на юг от Анадирск, а на следващата година било осъществено особено разоряващи на-падение над корякските лагери. Обикновено чукчите предприемали своите походи с началото на полярната нощ, когато казаците и войниците не се осмелявали да напуснат стените на крепостите.

Информацията за чукотската война, след като стигнала до Сената, го под-тикнала към доста противоречиви действия. През 1740 година Сенатът предписал на Павлуцкий да остави чукчите на мира заради бедността и отдалечеността им живеене. Но след две години пос-ледвал указ, подписан от "кротката" императрица Елизавета:

"Срещу непокорните чукчи с въоръжена ръка да се настъпи и да се изкоре-нят изцяло тези от тях, които не искат да станат поданици на Нейно императорско величество, също така жените и децата им да се вземат в плен, да се изведат от техните жилища и за предотвратява-не на бъдеща опасност да се разпределят в Якутското воеводство по различни крепости и места между живеещите верноподаници". За отговорник се назначавал иркутският вицегубернатор, стат-ският съветник Ланг, а за изпълнител - якутският воевода Павлуцкий.

За изпълнение на указа отряд от 407 казаци, войници, гренадири и 1000 якутски коня потеглили в края на май 1743 година от Якутск. Опитът да се атакуват чукчите с конен строй не успял: всички коне паднали от глад при прехода през Верхоянския хребет. След шест ме-сеца отрядът се добрал до Анадирск с кучешки впрягове. Като презимувал и присъединил към сво-ята армия 237 коряки и юкагири, Павлуцкий тръгнал на поход през пролетта на следващата година по тихоокеанското крайбрежие, унищожавайки всички лагери, които срещнел по пътя си. Но лагери-те не се срещали често - чукчите, научени от предишната наказателна експедиция, се оттегляли на малки групи в планините. В същото време нападали руския отряд и отвличали елените.

В Чукотка има малко растителност, пригодна за огън, и руснаците били зат-руднени при приготвянето на топла храна за разлика от чукчите, които се хранели със сурово месо. След четири месеца отрядът на Павлуцкий, като изял всичките 5000 елена, взети от коряките, бил принуден да се върне назад, като изгубил само от глад петдесет казаци и войници. На обезсилена-та войска ѝ се наложило да спре за почивка и да изпрати в Анадирск най-боеспособната си група, която докарала още 5000 елена. Едва след това армията успяла да се върне в крепостта.

В своите донесения Павлуцкий се оплаквал, че хлебните дажби и заплатите на казаците не се дават вече две години и на тях им се налага да живеят от лов на диви елени. В същото време той пише, че Чукотка е бедна на самури, намеквайки, че войната е неизгодна. В от-говор Сенатът поискал ясакът да се взема в моржови бивни. Походът, организиран след две години също нямал успех. Една година по-късно чукчите нападнали коряките и отвлекли около 5000 елена, при това съвсем близо до Анадирск. Павлуцкий организирал преследване. С авангард от 130 души и едно оръдие той се откъснал от главните сили и в устието на река Орлова настигнал противника. Чукчите се намирали на една скала. Руснаците дали само един залп - да презаредят пушките и оръдието не успели.

Чукчите се спуснали от височината и започнал ръкопашен бой. Като изгуби-ли деветдесет души убити и четиридесет и един ранени, казаците и войниците побягнали. Чукчите завладели оръдието, знамето и четиридесет пушки. Сред загиналите били самият майор Павлуц-кий, двама стотници и един петдесетник. Това се случило на 21 март 1747 година. След това пора-жение походи навътре в чукотската територия не се предприемали, макар че постоянният гарнизон на Анадирската крепост бил увеличен на 540 души. Руската империя преминала в отбрана.

В чукотските предания е останал споменът за Павлуцкий, който е наречен там жестоко убиващия Йекуннин. Той убива жени и деца, измъчва пленниците, иска да унищожи всичките чукчи и изпраща на „слънчевия началник“ шейни, натоварени с шапките на убитите. Спо-ред преданието бил пленен и екзекутиран мъчително, а главата му разкарвали по лагерите. В дейс-твителност тялото на Павлуцкий останало у руснаците и било погребано в Якутск.

През 1751 година въстанали коряките, които загубили в резултат от войната част от своите елени и не получили никаква защита от чукчите. Новият комендант на Анадирск ка-питан Шатилов смазал въстанието, но по отношение на чукчите се ограничил с незначителен поход в долното течение на Анадир. Шатилов не се решавал да се отдалечи от границата.

През 1753-1754 година чукчите предприели такъв разорителен поход срещу юкагирите, че останалите живи били принудени да се оттеглят на запад към Колима. До войната с Русия отношенията между чукчите и юкагирите били мирни.

През 1755 година следващият комендант на Анадирск секунд-майорът И. С. Шмальов решил да построи шест крепости по граничните реки Анадир, Чаун и Хатирка. Но не успял да осъществи това строителство. От иркутския генерал-губернатор Вулф дошла инструкция, която предписвала да се направят отстъпки на чукчите и „да се въведат в ясачно поданство повече с лас-ка, отколкото със сила“.

Шмальов провел първите мирни преговори с чукотския предводител Харгитит. Разменени били пленници. Чукчите дори се съгласили да плащат ясак при условие, че не няма да се вземат заложници и че няма да се строят крепости по техните земи. Тъй като чукчите така и не плащали ясак, възможно е Шмальов да е измислил съгласието им за отчета. Освен това прего-ворите се водели само с една група чукчи, вероятно най-близката до границата. Наистина, чукчите престанали да нападат руснаците, но продължили да нападат коряките. По-нататък стълкновенията се подновили, но в по-малки от предишните мащаби.

През 1760 година в Анадирск дошъл на ревизия подполковник Ф. К. Плениснер. След три години той отбелязал в отчета си, че разходите за водене на войната са надхвър-ляли доходите от ясака и трофеите почти петдесет пъти, и резюмирал, че „да се правят чукчите по-даници предвид бедното им местоживеене и негодното за тези народи състояние не е имало ни-каква нужда и сега няма такава“. Плениснер предложил също да се премахне Анадирската крепост, така и така най-близките чукчи живеели на два месеца, а коряките на десет дена път от нея.

Крайно нетипично е за руската история, но властта в този случай постъпила прагматично.

През 1764 година Сенатът издал указ за ликвидиране на крепостта и прекра-тяване на войната. Указът бил утвърден от Екатерина II едва след две години, а практически осъ-ществен след още пет години заради далечното разстояние и канцеларското протакане. Пътят от Санкт Петербург до Анадирск отнемал две години (в едната посока). Гарнизонът и населението (по-вече от 1000 души) били преместени в Нижнеколимск и Гижигинск, крепостта била изгорена, църк-вата разглобена и пренесена в Нижнеколимск, шестстотин километра по на запад. Анадирск про-съществувал 122 години.

Според сибирските мерки от XVIII век той бил доста голям град – толкова жители по това време имал Красноярск (около 1000 души).

Така Руската империя, която победила във войните през XVIII век Швеция, Прусия на Фридрих Велики, Турция и унищожила Полша, претърпяла поражение от чукчите.

Мащабите на руско-чеченската война са на пръв поглед нищожни, но ако се погледне как се съотнася броят на руските войници към цялото чукотско население (1:20), картина-та ще бъде друга. На един войник от руската армия, нахлула в Прусия през 1757 година, се падали по 35 души от нейното население. Да вземем примери от по-късната история: един войник на На-полеон срещу 60 руснаци през 1812 година и 1 войник от хитлеристка Германия срещу 40 жители на СССР. От друга страна, Владимир Атласов покорил Камчатка през 1697-1700 година само с шестде-сет казаци, макар че камчадалите по това време не били по-малко от чукчите и се съпротивлявали. И независимо от това, че после камчадалите, подобно на коряките, въставали не един път, след потушаването те пак се съгласявали да дават заложници и да плащат ясак.

Разбира се, тяхното поражение може да се обясни с неправилна тактика (отбрана в укрепления от земни насипи и шейни), големи загуби, но и чукчите през 1731 година били разгромени не по-малко, обаче не се покорили. Чукчите могат да бъдат наречени „планинци-те на Заполярието“. Степан Крашенинников, съвременник на събитията, за които говорим, и участ-ник във втората експедиция на Витус Беринг, казва в своята книга „Описание на земята Камчатка“, че срещу двадесет чукчи и петдесет коряки няма да имат смелостта да се противопоставят.

Едва през 1788 година, след дълго отчуждение, бил открит панаир на река Анюй за търговия с чукчите. Търговската такса се представяла като ясак. Търговията победила вой-ната и враждата.

На 14 октомври 1779 година Екатерина II подписала височайше повеление, с което чукчите се приемали за руски поданици, а също така и указ за установяване на тридесет же-лезни герба в Беринговия пролив за потвърждение, че това е територия на Руската империя. Тези действия били предприети във връзка с това, че до Чукотка достигнали английски кораби от експе-дицията на Кларк. След тринадесет години, през 1791 година, в Чукотка дошла експедицията на Йосиф Билингс (англичанин на руска служба) и ако се съди по нейните отчети, чукчите не знаели нищо за своето поданство.

На чукчите били дадени много подаръци – тютюн, желязо, инструменти (брадви и ножове) и те помагали по всякакъв начин на експедицията с продоволствия, транспорт (елени) и водачи. Нещо повече, когато чукотските младежи искали да убият руснаците и да завла-деят имуществото им, отмъщавайки си по този начин за неотдавнашната война, старците ги разу-бедили, като им казали, че така ще се прекрати търговията, а това не е изгодно.

За да запази достойнството си, Русия се правела, че владее Чукотка, а други-те държави се правели, че признават това. На всички карти Чукотса се означавала като руска от средата на XVII век, още с плаванията на Дежньов. Но в сборника от закони на руската империя имало следните членове: „чукчите не са напълно покорен народ, на своята територия се управляват и се съдят по свои закони“ и „ясак плащат в количество и качество, каквото сами пожелаят и когато пожелаят“.

Едва през 1912 година в Чукотка се появила руска администрация – седем души, но тя се възприемала преди всичко като една от търговските фактории.

Чукотка влязла наистина в състава на Русия едва при съветската власт в края на 20-те години от ХХ век. Но това е вече друга история.