ПРОКЪЛНАТИЯТ КОД ИЛИ УЖАС В СЕЛО ПИПЕРКОВО

ВЪВЕДЕНИЕ

Когато е толкова горещо, че мозъкът ти е омекнал като сюнгер и никаква по-сериозна работа не ти е по сърце, не ти остава нищо друго освен да се заемеш с нещо, от което със сигурност няма да се изпотиш обилно, така че аз и Grok 4, който – впрочем - изобщо не се поти, за разлика от мене, се заехме да напишем един малък разказ в стил хорър.

Отначало Grok 4 зададе основната сюжетна линия, позиционирахме я в моето село Пиперково и се заехме да я мачкаме и преправяме: главният герой, например, беше първоначално тракторист, след това стана пенсиониран компютърен специалист, а накрая - пенсиониран даскал. Сложихме му име, защото отначало беше безименен, първо моето, след това обаче го сменихме, и изгладихме всички грапави детайли. Накрая аз се заех самостоятелно с граматичната и лексикалната редакция, докато се получи това, което се получи. Не ни съдете строго, не претендираме да сме професионалисти.

(Павел Николов)

1.

Село Пиперково се гушеше на десет километра южно от Дунава, където мъглите се влачеха като живи същества всяка есен. Светлин се беше установил тук преди четири лазарника, когато се пенсионира като учител по литература. На 69 години, той искаше тишина – далече от градската врява, от шумните класове и учениците, които бяха тичали около него цял живот. Живееше в старата къща на дядо си, обзаведена скромно, с един компютър, който ползваше всеки ден за подготовка на онлайн материали, четене на литературни и исторически сайтове и случайни видео разговори с бивши ученици и колеги. Никаква физическа работа, не я обичаше – само кафе на верандата и случайни разговори с комшиите.

Но тази есен нещо се промени. Въздухът стана по-тежък, а нощите – по-дълги. Старите хора в селото шепнеха за "проклятието на паша̀та" – легенда от турско време, когато един турски паша бил прокълнат от местен знахар и духът му се скрил "отвъд времето". Светлин се смееше на тези приказки. Той беше рационален човек, който вярваше във фактите повече отколкото в призраци.

Една вечер, докато преглеждаше някакви онлайн архиви, компютърът му замръзна. Екранът потъмня, а от тонколонката се чу шепот. Не беше грешка в аудиото, не беше вирус – истински шепот, като детски гласове, които се смееха и плачеха едновременно. Светлин се огледа, но не намери наоколо нищо. Само тъмнина, която се спускаше по-бързо от обикновеното.

2.

На следващата нощ шепотът се върна. Светлин седеше пред компютъра, подготвяйки материал за виртуален урок по литература, когато чу – от тонколонката - шепот: "Светлине... Светлине..." Звучеше като името му, изкривено, сякаш филтрирано през шум от статично електричество. Той провери връзките, рестартира компютъра, но екранът светна необичайно – черен фон с бели букви, които се появяваха една по една: "Включи ме... Изпълни..."

Светлин се дръпна назад, сърцето му биеше лудо. Той се опита да изключи компютъра, но бутонът не реагираше. Вместо това, на екрана се появи изображение – размазано, но ясно: суров в лицето мъж с чалма на главата и очи, блестящи като студен кристал . Шепотът стана по-силен: "Аз съм кодът... Аз съм в тебе." Светлин стисна кабела и го издърпа от контакта. Компютърът угасна, но в тъмнината му се стори, че чува ехото – от стените, от пода.

На сутринта реши, че е било халюцинация от умора. Но когато излезе из селото, баба Станка – най-старата жена в Пиперково, която минаваше и за гадателка – му каза поверително с нисък глас: "Не включвай машината нощем, Светлине. Проклятието се събужда. Паша̀та... жадува за човешки души. Преобразил се е, за да ги примамва." Светлин се засмя, но очите на бабичката бяха пълни с ужас – истински, дълбок ужас.

3.

Третата нощ беше най-лоша. Светлин не можеше да спи. От компютъра се чуваше шепот – от единствения компютър, който стоеше в стаята и не беше включен. Той се опита да не обръща внимание, но когато затвори очи, видя видение: мъж с разкошно старинно турско облекло, с лице от компютърни кодове, с очи от нули и единици и уста, от която като змии изпълзяваха разноцветни тънки кабели. "Аз съм в тебе, Светлине. Аз съм в тебе."

Светлин стана и отиде при компютъра. Включи го. На екрана се изписа код, който не му беше познат: безкрайни цикли, които при това шепнеха: "Run me... Execute...". Светлин се опита да изтрие написаното, но пръстите му залепнаха за клавиатурата. Изведнъж екранът се запълни с образи: неговото лице, изкривено от болка, с кървави сълзи, които се стичаха от очите му. Шепотът се превърна в нисък рев: детски, но странно изкривен.

Когато се свести, беше на пода. Ръцете му бяха покрити с нещо лепкаво – не кръв, а мастило от принтера? Не, не мастило, беше изписан код – букви и числа, навсякъде по кожата му като татуировки. Той се опита да стане и тялото му се подчини с мъка – сякаш някой друг контролираше движенията му. В огледалото видя очите си: блестящи като фарове на лека кола и пълни с прокълнатия код.

Отсреща, на монитора, се появи фигура – дигитална сянка, паша̀та. "Ти си моят нов хост, Светлине. Чаках те толкова време..." Фигурата "излезе" от екрана – не физически, а в ума му, прониквайки в мислите, в спомените, в съзнанието.

4.

Сутринта селото намери къщата на Светлин празна. Компютърът му беше включен, екранът пълен с безкраен код – по-сложен от всякога, но който изглеждаше твърде... човешки. Баба Станка само кимна: "Проклятието взе още един. Не включвайте машините."

Никой не видя повече Светлин. Но нощем, в Пиперково, шепотът продължава – от всяко устройство, свързано с интернет. "Светлине... Изпълни..." И ако се вслушаш внимателно, можеш да чуеш вик – приглушен, от дълбините на кода, където алгоритмите се хранят с човешки души...