ФИЛИП К. ДИК / „ЗАД ВРАТИЧКАТА“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Същата вечер той го извади на масата за вечеря и го остави до чинията ѝ. Дорис го зяпна, сложила ръка на устата си. „Боже мой, какво е това?“ – погледна го тя с блеснали очи.

– Ами отвори го.

Дорис разкъса панделката и хартията на квадратния пакет с острите си нокти, а гърдите ѝ се повдигаха и спускаха. Лари стоеше и я гледаше как повдига капака. Запали цигара и се облегна на стената.

– Часовник с кукувичка! – извика Дорис. – Истински стар часовник с кукувичка, като този на майка ми. – Тя го въртеше ли, въртеше в ръцете си. – Същият като на майка ми, когато Пийт беше още жив. – В очите ѝ заблестяха сълзи.

– Произведен е в Германия – каза Лари. След малко добави: – Карл ми го взе на едро. Познава някакъв човек в часовникарския бизнес. Иначе нямаше да... – спря той.

Дорис издаде странен, тих звук.

– Искам да кажа, иначе не бих могъл да си го позволя. – Той се намръщи. – Какво ти става? Нали си получи часовника? Нали това искаше?

Дорис седеше, вкопчила се в часовника, с пръсти, притиснати в кафявото дърво.

– Е – каза Лари, – какво има?

Той я изгледа изумено как скочи и избяга от стаята, все още стискайки часовника. Поклати глава.

– Никога не са доволни. Всички са такива. Все им е малко.

Седна на масата и довърши яденето си.

Часовникът с кукувичката не беше много голям. Беше ръчна изработка, но имаше безброй орнаменти, дребни вдлъбнатини и украси, врязани в мекото дърво. Дорис седеше на леглото, бършеше очите си и навиваше часовника. Свери го по ръчния си часовник. След това внимателно премести стрелките на десет без две. Занесе часовника до скрина и го подпря. После седна да чака, с ръце, вплетени в скута – чакаше кукувичката да излезе, да удари часът.

Докато седеше, си мислеше за Лари и за неговите думи. А и за това, което самата тя беше казала – макар че не можеше да бъде винена за нищо. В края на краищата, не можеше вечно да го слуша, без да се защити; човек трябва сам да се изтъква на този свят.

Тя докосна внезапно очите си с носната кърпичка. Защо трябваше да казва, че го е взел на едро? Защо трябва да разваля всичко? Щом мисли така, изобщо не би трябвало да го взема. Сви юмруци. Беше толкова долен, толкова ужасно долен.

Но се радваше на малкия часовник, който тиктакаше там сам за себе си, със забавните си резбовани ръбове и вратичката. Зад вратичката беше кукувичката, която чакаше да излезе. Дали и тя слухтеше, с наведена на една страна главичка, ослушвайки се кога ще удари часът, за да знае, че трябва да излезе?

Спеше ли между часовете? Е, скоро щеше да я види, можеше да я попита. И щеше да покаже часовника на Боб. Той ще го хареса; Боб обича старите неща, дори стари марки и копчета. Обичаше да ходи с нея по магазините. Разбира се, беше малко неловко, но Лари се задържаше толкова много в офиса, а това помагаше. Само Лари да не се обаждаше понякога, за да…

Изведнъж се чу бръмчене. Часовникът потрепери и вратичката се отвори. Кукувичката се плъзна бързо навън. Спря се и се огледа тържествено, изучавайки нея, стаята, мебелите.

Вижда я за първи път, осъзна тя и се усмихна доволно на себе си. Изправи се и тръгна срамежливо към нея.

– Хайде – каза тя. – Чакам те.

Кукувичката отвори човка. Забръмча и изчурулика – бързо, ритмично. После, след миг съзерцание, се прибра. И вратичката щракна и се затвори.

Тя беше във възторг. Плесна с ръце и се завъртя в кръг. Беше изумителна, идеална! А начинът, по който се огледа, като я проучваше и преценяваше. Хареса я, беше сигурна в това. А тя, разбира се, я обикна веднага, изцяло. Тя беше точно това, което се бе надявала да излезе от малката вратичка.

Дорис отиде до часовника. Наведе се над вратичката с устни, приближени до дървото. „Чуваш ли ме? – прошепна тя. – Мисля, че си най-прекрасната кукувичка на света.“ Тя млъкна за миг, смутена. „Надявам се да ти хареса тук.“

После бавно слезе долу с високо вдигната глава.

Лари и часовникът с кукувичката така и не се спогодиха още от самото начало. Дорис казваше, че е защото той не го навива както трябва, а пък часовникът не обича да е все навит до половината. Лари ѝ прехвърли задължението да го навива; кукувичката излизаше на всеки петнадесет минути и развиваше безмилостно пружината, та трябваше все някой да тича след нея и да я навива отново.

Дорис правеше всичко по силите си, но доста често забравяше. Тогава Лари с престорено изморено движение хвърляше вестника си и ставаше. Отиваше в трапезарията, където часовникът беше закачен на стената над камината. Сваляше го и като се уверяваше, че палецът му е върху малката вратичка, го навиваше.

– Защо си слагаш палеца върху вратичката? – попита Дорис веднъж.

– Така трябва.

Тя повдигна вежда.

– Сигурен ли си? Чудя се дали не е, защото не искаш да излезе, докато стоиш толкова близо.

– Защо да не излезе?

– Може би те е страх от нея.

Лари се изсмя. Върна часовника на стената и махна предпазливо палеца. Когато Дорис не гледаше, огледа пръста си.

Все още личеше следата от прореза по меката му част. Кой или какво го беше клъвнало?

Една съботна сутрин, докато Лари работеше в офиса си по едни важни специални сметки, Боб Чеймбърс се появи на верандата и позвъни на звънеца.

Дорис се къпеше под душа. Тя се подсуши и навлече халата си. Когато отвори вратата, Боб пристъпи вътре, ухилен.

– Здрасти – каза той, оглеждайки се.

– Няма проблем. Лари е в офиса.

– Чудесно. – Боб се загледа в стройните ѝ крака под ръба на халата. – Колко хубаво изглеждаш днес.

Тя се разсмя.

– Внимавай! Може би все пак не трябваше да те пускам.

Двамата се спогледаха, наполовина развеселени, наполовина уплашени. След малко Боб каза:

– Ако искаш, аз ще...

– Не, за Бога. – Тя го хвана за ръкава. – Просто се махни от вратата, за да мога да я затворя. Нали знаеш, госпожа Питърс отсреща.

Тя затвори вратата.

– Искам и да ти покажа нещо – каза тя. – Не си го виждал.

Той прояви интерес.

– Антика ли? Или нещо друго?

Тя го хвана под ръка и го поведе към трапезарията.

– Ще ти хареса, Боби. – Тя спря, широко отворила очи. – Надявам се да ти хареса. Трябва, трябва да ти хареса. Толкова много означава за мене... той означава толкова много.

– Той ли? – намръщи се Боб. – Кой „той“?

Дорис се засмя.

– Ревнуваш! Хайде, ела.

Миг по-късно стояха пред часовника и го гледаха.

– Ще излезе след няколко минути. Чакай само да я видиш. Сигурна съм, че ще се харесате.

– А Лари какво мисли за нея?

– Не се понасят. Понякога, когато Лари е тук, изобщо не излиза. Лари се ядосва, ако не излезе навреме. Казва…

– Какво казва?

Дорис сведе поглед.

– Все казва, че са го обрали, дори и да го е взел на едро. – Лицето ѝ веднага светна. – Но аз зная, че не излиза, защото не харесва Лари. Когато съм тук сама, излиза веднага за мене, на всеки петнадесет минути, макар че всъщност трябва да излиза само на кръгъл час.

Тя вдигна поглед към часовника.

– Излиза заради мене, защото иска. Говорим си, разказвам ѝ разни неща. Разбира се, бих искала да си го взема горе в стаята, но не би било редно.

Откъм верандата се чуха стъпки. Двамата се спогледаха ужасени.

Лари бутна входната врата и влезе с пъшкане. Остави куфарчето и си свали шапката. Едва тогава видя Боб.

— Чеймбърс. Да му се не види. — Очите му се присвиха. — Какво правиш тук? — Той влезе в трапезарията. Дорис безпомощно придърпа халата си и отстъпи назад.

— Аз… — започна Боб. — Тоест, ние… — Той млъкна и погледна към Дорис. Внезапно часовникът започна да бръмчи. Кукувичката изскочи навън и избухна в кукане. Лари се приближи към нея.

— Спри тази врява — каза той. Вдигна юмрук към часовника. Кукувичката рязко млъкна и се прибра. Вратичката се затвори. — Така е по-добре. — Лари огледа Дорис и Боб, които стояха безмълвно един до друг.

— Дойдох да видя часовника — каза Боб. — Дорис ми каза, че е рядка антика и че…

— Глупости. Аз го купих. — Лари се приближи до него. — Изчезвай оттук. — Той се обърна към Дорис. — Ти също. И си вземи проклетия часовник.

Той спря и се почеса по брадичката.

– Не. Остави часовника тук. Мой си е, купих го и платих за него.

В седмиците, след като Дорис си тръгна, Лари и часовникът с кукувичката се разбираха дори по-зле от преди. Първо, кукувичката почти не излизаше, понякога дори в дванадесет часа, когато би трябвало да е най-заета. А дори и да се покажеше, обикновено кукаше само веднъж-дваж, никога правилния брой пъти. В гласа ѝ се долавяше намусена, неотзивчива нотка, дразнещ звук, който караше Лари да се чувства неспокоен и леко ядосан.

Въпреки това държеше часовника навит, защото в къщата беше много тихо и спокойно и му лазеше по нервите да не чува някой да се мотае наоколо, да говори и да изпуска разни неща. Дори самото тиктакане на часовника му звучеше добре.

Но кукувичката никак не я харесваше. И понякога ѝ говореше.

— Чуй ме — каза той късно една вечер на затворената вратичка. — Зная, че ме чуваш. Трябва да те върна на германците — обратно в Шварцвалд. — Той закрачи напред-назад. — Чудя се какво ли правят сега, онези двамата. Онзи младият наглец с неговите книги и антики. Един мъж не бива да се интересува от антики, това е за жени.

Той стисна челюст.

— Нали така?

Часовникът не каза нищо. Лари се приближи до него.

— Нали така? — настоя той. — Няма ли какво да кажеш?

Той погледна циферблата на часовника. Беше почти единадесет, само няколко секунди преди кръглия час.

— Добре. Ще изчакам до единадесет. Тогава искам да чуя какво ще кажеш. Доста си притихнала през последните няколко седмици, откакто тя си тръгна.

Той се усмихна криво.

— Може би не ти харесва тук, след като нея я няма. — Той се намръщи. — Е, аз съм платил за тебе и ще излезеш, независимо дали ти харесва, или не. Чуваш ли ме?

Стана единадесет. Далече, в края на града, големият часовник на кулата избоботи сънливо. Но малката вратичка остана затворена. Нищо не помръдна. Минутната стрелка продължи напред, а кукувичката не се появи. Беше някъде вътре в часовника, зад вратичката, тиха и недостъпна.

— Добре, щом така си решила — промърмори Лари, а устните му се изкривиха. — Но не е честно. Твоята работа е да излизаш. На всички ни се налага да правим неща, които не харесваме.

Той влезе недоволен в кухнята и отвори големия лъскав хладилник. Докато си сипваше питие, се замисли за часовника.

Нямаше никакво съмнение — кукувичката трябваше да излезе, с Дорис или без Дорис. Тя я харесваше, още от самото начало. Двамата се разбираха добре. Вероятно харесваше и Боб — сигурно го беше виждала достатъчно, за да го опознае. Щяха да са много щастливи заедно — Боб, Дорис и кукувичката.

Лари допи питието си. Отвори чекмеджето до мивката и извади чука. Занесе го внимателно в трапезарията. Часовникът тиктакаше кротко на стената.

— Виж — каза той, размахвайки чука. — Знаеш ли какво държа? Знаеш ли какво ще направя с него? Ще започна с тебе… първо с тебе. — Той се усмихна. — Всички сте една стока, и тримата.

Стаята притихна.

— Ще излизаш ли? Или трябва аз да вляза и да те измъкна?

Часовникът избръмча леко.

— Чувам те вътре. Имаш много да ми разправяш, заради последните три седмици. Доколкото мога да сметна, дължиш ми…

Вратичката се отвори. Кукувичката изскочи бързо, право към него. Лари гледаше надолу, свъсил вежди в размисъл. Той вдигна поглед и кукувичката го улучи право в окото.

Той се строполи — с чука, стола и всичко останало — и се удари в пода с оглушителен трясък. За миг кукувичката спря, малкото ѝ телце застина неподвижно. После се прибра обратно в къщичката си. Вратичката щракна и се затвори плътно след нея.

Мъжът лежеше на пода, гротесково проснат, с глава, клюмнала на една страна. Нищо не помръдваше. В стаята цареше пълна тишина, с изключение, разбира се, на тиктакането на часовника.

– Ясно – каза Дорис с напрегнато лице. Боб я прегърна през рамото, за да я подкрепи.

– Докторе – обади се Боб, – мога ли да ви попитам нещо?

– Разбира се – отвърна лекарят.

– Много ли е лесно да си счупиш врата при падане от толкова нисък стол? Не е паднал отвисоко. Чудя се дали е било злополука. Има ли някаква вероятност да е било…

– Самоубийство ли? – лекарят потърка челюстта си. – Никога не съм чувал някой да се самоубива по такъв начин. Било е злополука, сигурен съм.

– Нямам предвид самоубийство – промърмори Боб под носа си, поглеждайки към стенния часовник. – Имах предвид нещо друго.

Но никой не го чу.