ФИЛИП К. ДИК / „ПО ОЧИТЕ ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Открих съвсем случайно това невероятно нахлуване на Земята от форми на живот от друга планета. Засега не съм предприел нищо по въпроса; не мога да измисля какво да правя. Писах на правителството, а те ми изпратиха брошура за ремонт и поддръжка на дървени къщи.

Както и да е, всичко вече се знае; не съм първият открил това. Може би дори е под контрол.

Седях си в креслото и прелиствах разсеяно страниците на една книга с меки корици, която някой беше забравил в автобуса, когато попаднах на откъса, който ме насочи първи по следите. За миг не реагирах. Отне ми известно време, за да осъзная напълно какво означава. Когато го проумях, ми се стори странно, че не съм го забелязал веднага.

Явно ставаше въпрос за вид, различен от човешкия, с невероятни свойства, който не произхожда от Земята. Вид, бързам да отбележа, чиито представители се дегизират обичайно като обикновени човешки същества. Маскировката им обаче става прозрачна поради следващите наблюдения на автора. Веднага става очевидно, че този автор знае всичко. Знае всичко – и го приема със забележително спокойствие. Изречението (и аз треперя, даже и сега, когато си го спомням) гласеше:

… очите му обходиха бавно стаята.

Побиха ме смътни тръпки. Опитах се да си представя въпросните очи. Дали се търкалят като монети? Откъсът подсказваше, че не; изглежда, се движеха във въздуха, а не по някаква повърхност. И то доста бързо, явно. Никой в разказа не изглеждаше изненадан. Точно това ми направи впечатление. Никакъв признак на изумление от това скандално нещо. По-нататък въпросът беше доразвит.

… очите му се местеха от човек на човек.

Ето, това е накратко. Очите очевидно са се отделили от останалата част и действат самостоятелно. Сърцето ми заби силно и дъхът ми заседна в гърлото. Бях попаднал на случаен намек за напълно непозната раса. Явно извънземна. И все пак, за героите в книгата това беше съвсем естествено, поради което би трябвало да се предположи, че и те принадлежат към същия вид.

Ами авторът? Бавно подозрение се разгоря в ума ми. Авторът приемаше всичко това твърде спокойно. Очевидно смяташе, че е нещо съвсем обичайно. Той изобщо не се опитваше да скрие това. Разказът продължаваше:

…скоро очите му се спряха на Джулия.

Джулия, като дама, има поне възпитанието да се възмути. Описано е как се изчервява и сключва гневно вежди. При което въздъхнах с облекчение. Не всички са извънземни. Разказът продължава:

… бавно, спокойно, очите му я обходиха от главата до петите.

Велики Боже! Но в този момент момичето се обръща, тръгва си с ядосани стъпки и въпросът приключва. Отпуснах се на стола си, задъхан от ужас. Жена ми и семейството ми ме гледат изумено.

— Какво има, скъпи? — попита жена ми.

Не можех да ѝ кажа. Подобно знание беше твърде много за един обикновен човек. Трябваше да го запазя за себе си.

— Нищо — изхриптях аз. Скочих, грабнах книгата и излязох бързо от стаята.

В гаража продължих да чета. Имаше още. Разтреперан, прочетох средните красноречиви редове:

… той прегърна Джулия. След малко тя го попита дали ще си махне ръката. Той го направи веднага с усмивка.

Не се казваше какво е станало с ръката, след като онзи си я махнал. Може да е била оставена да стърчи в ъгъла. Може да е била изхвърлена. Не ме интересува. Във всеки случай пълният смисъл беше в текста, гледаше ме право в лицето.

Ето една раса от същества, способни да отделят части от анатомията си по собствено желание. Очи, ръце — а може би и повече. И то без да им мигне окото. В този момент познанията ми по биология се оказаха полезни. Очевидно бяха прости същества, едноклетъчни, някакви примитивни организми. Не по-развити от морските звезди. Морските звезди могат да правят същото, знаете.

Продължих да чета. И стигнах до следното невероятно разкритие, подхвърлено хладнокръвно от автора без ни най-малкото вълнение:

...пред киното се разделихме. Част от нас влече вътре, а другата част отиде в едно заведение да вечеря.

Бинарно делене, очевидно. Разцепване на две и образуване на два отделни индивида. Вероятно долните половини са отишли в заведението, защото е било по-далече, а горните – на кино. Продължих да чета с треперещи ръце. Наистина бях попаднал на нещо значително. Умът ми се въртеше бясно, докато четях следващия ред:

… опасявам се, че няма никакво съмнение. Горкият Бибни пак си изпусна нервите.

Което е последвано от:

… а Боб казва, че изобщо няма топки.

И все пак Бибни се чувствяше не по-зле от останалите. Останалите обаче бяха също толкова странни. Скоро един от тях беше описан като:

… загубил напълно мозъка си.

Нямаше съмнение какво се случва в следващите редове. Джулия, която смятах за единствения нормален човек, се разкри също като извънземна форма на живот, подобна на останалите:

… съвсем преднамерено Джулия беше дала сърцето си на младия мъж.

Не се споменаваше каква е била крайната съдба на органа, но на мене не ми пукаше особено. Беше очевидно, че Джулия продължава да живее по обичайния начин, като всички останали в книгата. Без сърце, ръце, очи, мозък, вътрешности, разделяйки се на две, когато се наложи. Без капка притеснение.

… след което му подаде ръката си.

Повдигна ми се. Освен сърцето, мошеникът вече има и ръката ѝ. Изтръпвам при мисълта какво е направил с тях.

… той я хвана под ръка.

Неспособен да чака, той ще започне да я разглобява сам. Облян в пурпурна руменина, затворих бързо книгата и скочих на крака. Но не достатъчно бързо, за да избегна последното споменаване на онези безгрижни части, чиито пътешествия ме бяха насочили първоначално по следите:

...очите ѝ не се откъснаха от него през целия път надолу по улицата и през ливадата.

Изхвърчах от гаража и се втурнах обратно в топлата къща, сякаш преследван от проклетите неща. Жена ми и децата играеха на „Монополи“ в кухнята. Присъединих се към тях и заиграх с трескава разпаленост, с пламнало чело и тракащи зъби.

Дойде ми до гуша от тази работа. Не искам и да чувам повече за нея. Нека идват. Нека нахлуят на Земята. Не желая да се меся.

Изобщо не е по вкуса ми.