НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / МИР / АДОЛФО ПЕРЕС ЕСКИВЕЛ

Адолфо Перес Ескивел (Adolfo Pérez Esquivel)

26 ноември 1931 г.

Нобелова награда за мир

(За това, че е извор на вдъхновение за репресираните хора, особено в Латинска Америка.).

Аржентинският скулптор и защитник на човешките права Адолфо Перес Ескивел е роден в Буенос Айрес. Майка му умира, когато е още дете, баща му, испански рибар, емигрирал в Аржентина, работи като агент в компания за кафе и пътува постоянно. Възпитанието си Ескивел дължи на свещениците от католическите училища, в които учи.

Юношата расте като благочестив католик, силно влияние му оказват книгите на Махатма Ганди, свети Августин, Томас Мертън и други философи. В юношеските си години често участва в дискусии и започва да се интересува от прилагането на евангелските истини към съвременния южноамерикански живот. По това време той започва да развива забелязващите се у него художествени способности, постъпва в Националното училище по изобразително изкуство в Буенос Айрес и го завършва през 1956 г. През октомври същата година се жени за пианистката Аманда Перес, от която има три деца.

През следващите 15 години Ескивел прави завидна кариера като скулптор. Той започва да преподава изкуство и архитектура в Националното училище по изобразително изкуство „Мануел Белграно“ и други учебни заведения. Произведенията му се излагат нашироко в Аржентина, сред всички други отличия Ескивел получава и престижната Национална награда. В своето творчество той въплъщава мотиви от доколумбовата Америка, твърдейки, че чувства „необходимост да се намерят в американските корени изразителни средства, способни да пресъздадат днешните човешки тревоги“. Макар че Ескивел продължава да се смята за аполитичен, „днешните тревоги“ все повече бележат за него социално-политическата нестабилност в страната.

В края на 40-те и 50-те години Аржентина се управлява от диктатора демагог Хуан Перон, който идва на власт, съумявайки да привлече най-бедните работници в създадения от него съюз. Като осъществява обаче редица социални реформи, той нееднократно използва сила и заплахи, за да запази властта си. Неговата стратегия да се противопоставя работническата класа на останалите съсловия предизвиква сериозен срив в аржентинското общество. След военен преврат Перон е принудително изгонен в Испания. Но неговите политически организации се запазват и положението в Аржентина продължава да се усложнява, защото перонистките съюзи заплашват военните и гражданските лидери. Репресивните правителствени мерки принуждават перонистите и левите да организират партизански отряди и насилието повлича след себе си насилие. Към края на 60-те години сблъсъците между различните политически групировки довежда до това, че демократичната конституция на практика престава да съществува.

При тези условия Ескивел не може да остане повече настрани от социалните проблеми. Недоверчив към партийните организации, той започва да обсъжда със съотечествениците си въпроса как трябва да реагира редовият католик на задълбочаването на социалната криза. През 1969 г. Ескивел присъства на конференцията на аржентинските църковни, университетски и обществени организации в Монтевидео (Уругвай), където се разглеждат ненасилствените начини за подобряване на положението в Аржентина. През 1970 г. той провежда почти двумесечен гладен протест срещу левия и десния терор. По време на Втората конференция успява да основе Службата за мир и справедливост, която трябва да регулира сътрудничеството между социално активните католически свещеници и миряните в помощ на бедните.

В края на 1971 г. Ескивел се присъединява към друга католическа организация, основаваща се на принципите за ненасилие на Ганди. Той започва да организира в градските квартали занаятчийски работилници, въплъщавайки в живота заветите на Ганди за самоосигуряване на бедните. През 1972 г. основава ежемесечното списание „Мир и справедливост“ („Paz у lusticia“), което става официален орган на Службата за мир и справедливост. Две години по-късно, когато щабквартирата на организацията се мести от Монтевидео в Буенос Айрес, Ескивел става неин главен координатор.

Природната скромност кара Ескивел да избягва известността, той предпочита да работи незабелязано, заздравявайки подкрепата на Службата да мир и справедливост сред масите. Ескавел прекратява преподавателската си дейност и намалява времето за творческа работа, за да координира дейността на Службата в Аржентина и да пътува по цяла Южна Америка, където пропагандира ненасилствени социални промени. Убеден, че бедността е проблем на цяла Латинска Америка, Ескивел помага на индианците в Еквадор и Парагвай да защитят земята си от посегателства. В Бразилия (1975 г.) и Еквадор (1976 г.) е арестуван за критика към правителствата на тези страни, неспособни да облекчат живота на трудещите се.

В същото време, като се убеждава, че не може да възстанови стабилността и реда, през 1973 г. аржентинското правителство кани Хуан Перон да се върне от Испания. Бившият диктатор е посрещнат с въодушевление и скоро е избран за президент, но на следващата година умира. На поста на президента Перон застава вдовицата му Исабел, по време на която икономическото положение на Аржентина става катастрофално. Нараства инфлацията, корупцията е безконтролна, серия от стачки парализират напълно страната. На 24 март 1976 г. армията сваля Исабел Перон, като обявява военно положение. Перонистите и левите се противопоставят на военните, но правителството започва да формира десни полувоенни организации. Хиляди аржентинци, симпатизиращи на левите, изчезват и вероятно мнозина от тях са убити. Останалите са подложени на мъчения, без да им се предявяват каквито и да е обвинения, и в края на краищата са хвърлени в затвора или са екзекутирани.

Протестирайки срещу държавния тероризъм, Ескивел с риск за живота си започва кампания за разследване на безследните изчезвания. През 1975 г. той е сред организаторите на постоянната Асамблея за правата на човека, наблюдаваща дейността на правителството. Ескивел създава също така Икуменично движение за правата на човека, което трябва да помага на затворници и техните семейства. Тихото, но неотклонно противопоставяне на правителството скоро превръща Ескивел в мишена за репресии. Докато е в чужбина през 1976 г., щабквартирата на Службата за мир и справедливост е разгромена от полицията. През април следващата година Ескивел е арестуван, когато се опитва да продължи валидността на паспорта си.

Ескивел прекарва в затвора тринадесет месеца, при което не само не го съдят, но и не му предявяват обвинения. В отговор на многобройните запитвания правителството съобщава лаконично, че Ескивел е арестуван за подривна дейност. След освобождаването си той говори без желание за затвора, но потвърждава, че е бил измъчван.

Съвместни усилия (сред които и на президента на САЩ Картър) принуждават аржентинското правителство да освободи Ескивел през май 1978 г. Още девет месеца той се намира под домашен арест, но след това възобновява своята дейност; през 1980 г. правителството най-сетне обявява, че повече не съществува „заплаха отляво“. Тогава Ескивел призовава да се започнат преговори с Чили за териториалните разногласия.

Нобеловата награда привлича към Ескивел вниманието на целия свят, което е изключително важно за обществения и дипломатическия натиск в полза на „десапаресидос“ – 10-20 хиляди души (според Ескивел), изчезнали в края на 70-те години. Рискувайки отново своята свобода, той участва във всекидневните демонстрации на жените, които се опитват да обърнат вниманието на обществеността към съдбата на своите изчезнали роднини и приятели. Демонстрациите продължават до 1984 г., когато назначена нова правителствена комисия установява, че на незаконни репресии са подложени 9600 души. Много офицери са дадени под съд за извършени престъпления.

Политическото насилие в Аржентина след 1984 г. намалява значително, на Ескивел продължава работата си за подобряване на условията на живот на бедните и угнетените в цяла Латинска Америка. Както твърди самият той, „не трябва да се говори за правата на човека само във връзка с изтезанията, затворите и екзекуциите… Ние трябва да мислим и за селянина, който е лишен от земя и умира от глад“.

Превод от руски: Павел Б. Николов