ВЪЗНИКВАНЕТО НА ИМПРЕСИОНИЗМА: КАК СЕ РАЖДАЛО ВПЕЧАТЛЕНИЕТО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Импресионистите се отказали от Салона и направили отделна изложба през 1874 година. Техният стил, предизвикващ бурна реакция, се формирал постепенно.

ХУДОЖНИЦИТЕ ИМПРЕСИОНИСТИ: В КАКВО СЕ СЪСТОЯЛА ОСОБЕНОСТТА НА СТИЛА ИМ?

Целта на художника импресионист не била да изобразява действителността, върху своята картина той придавал впечатлението си от това, което вижда, атмосферата на случващото се в определен момент. Той винаги обръщал внимание на играта на светлината и на движението на въздуха, отказвал се от черния и белия цвят, защото те в реалността никога не се срещат в чист вид. За импресионистите било важно да рисуват своите платна на открито, на чист въздух. Те използвали къси отделни щрихи, което придавали на картините им вибрация и движение.

Названието на направлението се появявило благодарение на опита на журналиста Луи Лероа да се отнесе с ирония към стила на импресионистите в свой фейлетон във вестник „Le Charivari“. Поводът да употреби думата станала картината на Клод Моне „Впечатление, изгряващо слънце“ (фр. „Impression, soleil levant“). Постепенно пренебрежението на Лероа било забравено и думата „импресионизъм“ се превърнала в термин, придаващ точно същността на творчеството на неговите представители.

Клод Моне. „Впечатление, изгряващо слънце“, 1872 г.

ЧЕРТИ НА ИМПРЕСИОНИЗМА: ОТ ВЕЛАСКЕС ДО ДЬОЛАКРОА И КОРО

Посетителите на изложбата през 1874 година възприели стила на импресионистите като революция, но в действителност възникването му не било внезапно. Черти на това направление се срещат още у Ел Греко и Диего Веласкес през XVI - XVII век: те се опитвали да придадат светлината в определен момент и да изобразят движение с помощта на интервали между щрихите. Въпреки това обичали да използват явен черен цвят. В същото време с Веласкес творял и Петер Паул Рубенс, който придавал прецизно светлината и сянката. На картините му няма чисто черен цвят.

Но много по-силно на импресионистите повлияли художниците от XIX век. Тук трябва да споменем за приноса на представителите на барбизонската школа, особено на Шарл-Франсоа Добини и на близките към нея художници: Камий Коро, Гюстав Курбе и Йожен Буден. Черти на импресионизъм се появяват в картините им някъде към средата на века. Барбизонската школа е наречена така на името на селото Барбизон в гората Фонтенбло, където живеели няколко нейни представители. В околностите на селото работели много художници (не само от тази школа), създавайки своите пейзажи на открито.

Барбизонецът Добини е известен с лиричните си равнинни пейзажи. Той обичал да изобразява водата и небето, важно било за него да работи на открито и даже си направил плаващо ателие, в което рисувал, движейки се нагоре по течението на река Уаз. Добини работел усърдно със светлината и постигнал големи успехи при възпроизвеждането на променливия въздух, улавял и най-малките светлинни нюанси.

Особено внимание на светлината обръщал и Коро. Той се опитвал да я предаде колкото се може по-естествено, пренасяйки върху платното атмосферата на случващото се така, че да не изгуби материалността на обектите. Коро повтарял понякога един етюд няколко пъти, за да могат светлината и оттенъците да се получат най-естествени. За него имала голямо значение близостта на човека до природата. В картините му има много сиви тонове, които получавал не от черен и бял цвят (той не ги използвал), а с помощта на смесването на много ярки цветове. Коро става любим живописец на Алфред Сисле.

Камий Коро. „Спомени за Мортефонтен“, 1864 г.

Гюстав Курбе, майстор на пейзажа, извървял пътя от романтизма към реализма. Той никога не работел на открито, но умеел да изобразява откритото пространство с помощта на цветни петна, а също така с контраста между ярки цветове и затъмнени фрагменти. Курбе преподавал и говорел на своите ученици, че трябва да изобразяват това, което виждат и чувстват, а това е главната идея на импресионизма. Най-силно влияние оказал върху Едуар Мане.

Йожен Буден, за разлика от Курбе, не си представял творчеството без работа на открито. Небето и морето били любимите му сюжети. На картините си успявал да предаде удивително точно реалните съотношения на цветовете. Освен с маслени бои върху платно Буден често рисувал пастели и акварели. Той дружал с импресионистите и участвал в първата им изложба през 1874 година. Именно той вдъхновил Клод Моне да работи на открито.

Нещо повече, по време на Френско-пруската война през 1870-1871 година Моне, Сисле и Писаро се намирали в Англия, където проучвали творчеството на Констебъл, Търнър и Кром. След това импресионистите си спомнят, че тези велики английски пейзажисти са повлияли силно на стила им.

Йожен Дьолакроа създал своите първи акварели с импресионистки черти още през 30-те години. Затова, ако се следва строгата хронология, за него би трябвало да се говори преди споменаването на барбизонската школа. Но много изследователи смятат Делакроа за най-близък до импресионистите от всички предшественици на това течение и затова описваме неговото творчество последно. Наистина, още по време на работата си с акварели през 30-те години художникът разбира разликата между естествения цвят на предметите и цветовете, които им придава светлината. Той, може да се каже, предвидил картината на Моне „Впечатление, изгряващо слънце“ (1872 г.), създавайки своята картина „Море в Диеп“. Журналистът Жул Лафор сравнява щрихите на Дьолакроа и Моне, отбелязвайки, че двамата художници придават движението в своите картини с вибриращи щрихи.

Йожен Дьолакроа. „Море в Диеп“, 1852 г.

МАНЕ, РЕНОАР И ДРУГИТЕ

Сред импресионистите главна роля за формирането на стила изиграл човекът, който винаги наричал себе си „независим“ художник и името му е Едуар Мане. Неговите картини „Закуска на тревата“ и „Олимпия“ шокирали публиката още през 1863 година в Салона на отхвърляните, където били изложени картини, неприети в официалния Салон. Тези две произведения на Мане могат да се нарекат програмни. Той, като всички импресионисти, имал класическо образование и изучавал академична живопис, но в споменатите картини отстъпил от нейните стандарти и именно това шокирало зрителите. Наричали Мане безумец, например заради това, че в картината си „Закуска на тревата“ изобразил гола дама сред официално облечени мъже. Възмутените зрители повреждали няколко пъти „Олимпия“. Двете картини разбрали като че ли само Емил Зола и Шарл Бодлер. Другата поразителна картина на Мане, по-ранната „Музика в Тюйлери“, също била подложена на жестока критика. Публиката не разбрала тънката градация на цветовете, наричайки я „цветна бърканица“, докато именно тя заедно с обобщението на формите създавала взаимната връзка на изобразените хора и предмети със средата, в която се намират, и това служело прекрасно за предаване на атмосферата на уловения от Мане момент. Той рисувал това, което виждал, работейки на открито, придавайки огромно значение на естественото осветление, изразявайки своето впечатление от видяното върху платното, така Мане може да се нарече водач на течението на импресионистите, макар че той не искал да се свързва с тяхната група.

Едуар Мане. „Музика в Тюйлери“, 1861 г.

Пиер Огюст Реноар достигнал необичайно майсторство в областта на портрета. Той отразявал прекрасно настроението на модела, особено при картини, изобразяващи жени и деца. Художникът се грижел повече от всички останали импресионисти за техниката на своята работа. Той рисувал ту с дребни, плътни щрихи, ту с дълги, полупрозрачни, нанесени с интервали. Често тези похвати присъствали на една картина. Картините му се запомнят със своята жизнерадост. Реноар обичал много да работи на открито и творял до последния ден от живота си, въпреки сковалия го ревматизъм, поразил и китките на ръцете му.

Златни времена на импресионизма в творчеството на Клод Моне станали 70-те години. Именно той постигнал най-голям успех в предаването на променливото естествено осветление. Този майстор работел практически само на открито, създавайки пейзажи, и с течение на времето все по-рядко изобразявал сред тях хора. Моне е сред първите, които започват да рисуват серии от картини, показващи едно и също място, но в различно време на денонощието или на годината, след смяната на сезоните. Така се появили циклите с изображенията на Руанската катедрала, гара Сен Лазар в Париж и мостовете на Лондон. Подобни серии помогнали на Моне да се научи да придава свежи, ярки, естествени багри и най-тънки нюанси на светлината.

Сред импресионистите пейзажисти си струва да отделим Алфред Сисле с неговия цялостен и тънък лиризъм на творчеството. Той обичал да изобразява хармонията в природата, придавал много голямо значение в картините си на небето, разработвайки задълбочено неговите оттенъци и светлини: небесата не били никога за майстора само фон и даже можели да служат за основен изразител на настроението в цялата картина. Работейки постоянно на открито, художникът се научил да пренася на платното цялата дълбочина на откритото пространство с неговия струящ въздух. С развитието на стила на Сисле спокойствието на неговите пейзажи започнало да се сменя с енергичност, а цветовете ставали по-контрастни.

Алфред Сисле. „Мост в Вилньов ла Гарен“, 1872 г.

За съжаление разцветът на импресионизма не бил дълъг: като заявило гръмко за себе си през 70-те години, в началото на 90-те течението напуснало сцената, отстъпвайки място на постимпресионизма, чиито представители били заети с търсене на нови изобразителни похвати в изкуството.