Нобелови лауреати – 1952 година

Зелман Ваксман (Selman Waksman)

2 юли 1888 г. – 16 август 1973 г.

Нобелова награда за медицина или физиология, 1952 г.

(За откритието на стрептомицина, първият ефективен антибиотик за лечение на туберкулозата.)

Американският микробиолог Зелман (англ. Селман) Абрахам Ваксман е роден в малкото украинско градче Прилуки. Майка му, Фредия Ваксман, е собственичка на магазин за промишлени стоки, а баща му, Яков Ваксман е арендатор на поземлен участък. По законите на царска Русия Ваксман като евреин има ограничена възможност да получи добро образование, но майка му наема домашни учители, след заниманията с които го приемат в Одеската гимназия. Една година след смъртта на майка си, през 1910 г., Ваксман защитава дипломна работа. Като мечтае да получи университетско образование, той емигрира в САЩ, когато събира достатъчно пари за пътуването си.

Когато пристига във Филаделфия през 1911 г., Ваксман се настанява за известно време при своите сестри, които имат малка ферма близо до Метухън, щат Ню Джърси. По това време той се интересува вече от биология и както си спомня по-късно, животът във фермата му вдъхва „желание да изясни химическите и биологическите механизми на земеделието и неговите основни принципи“. „Редом със земята реших да търся отговор на многобройните въпроси за цикличността на живота в природата, които започнаха да се изправят пред мене“ - казва той.

За да получи отговор на тези въпроси, Ваксман постъпва в селскостопански колеж, в който започва да изучава микробиология на почвата, и през 1915 г. получава степента магистър по природни науки; през същата година става гражданин на САЩ. През своята научна кариера Ваксман се интересува постоянно от екологията на почвените микроби и от тяхното взаимодействие. Първото му научно съчинение съдържа списък на различни микроорганизми и на взаимодействието им, включително и на голямата група актиномицети. Този вид бактерии, образуващи разклоняващи се клетки, приличат много на гъбички. Дори и днес ролята на актиномицетите за формирането и плодородието на почвите не е установена напълно; по времето, когато Ваксман започва изследването на микробиологията на почвите, микроорганизмите практически не се вземат под внимание. Първите експерименти го убеждават, че актиномицетите имат важно значение, но по това време той не може да използва биохимически методи за продължаване на работата си. Като приключва изучаването на химията на ферментите като студент-изследовател в Калифорнийския университет в Бъркли, през 1918 г. Ваксман получава степента доктор по философия. Той отива в университета „Рутгерс“, където отначало чете лекции, през 1925 г. е назначен за адюнкт-професор, през 1931 г. - за професор по микробиология на почвите и през 1943 г. - за професор по микробиология.

В „Рутгерс“ Ваксман става водещ специалист в областта на микробиологията на почвите, науката, която от просто натрупване на отделни наблюдения се превръща в научна дисциплина. Като се занимава едновременно с преподаване, подготовка на научни и популярни публикации, той продължава изследванията си върху биохимията на почвите и взаимовръзката между организмите в процеса на тяхното формиране.

През 1932 г. Американската национална асоциация за борба с туберкулозата се обръща към Ваксман с молба да проучи процеса на разрушаване на туберкулозните пръчици в почвата. Той стига до извода, че за този процес са отговорни микроби антагонисти. Към 1939 г. Ваксман решава да разгърне нова програма, засягаща използването на неговите изследвания на микробиологията на почвите за лекуване на човешки болести. „Чувствах от своя опит, че гъбичките и актиномицетите могат да бъдат значително по-ефективни източници на антибактериални средства от обикновените бактерии“ - заявява по-късно той. Друга причина за новата му изследователска програма е Втората световна война, „мяркаща се на хоризонта - казва Ваксман - и диктуваща необходимостта от създаването на нови препарати за контрол над различните инфекции и епидемии, които биха могли да възникнат“.

През следващите четири години Ваксман и неговите колеги изследват около 10 хиляди различни почвени микроби в търсене на антибиотици, които биха могли да унищожават бактериите, без да причиняват вреда на човека. През 1940 г. изследователската група изолира актиномицина, който се оказва високотоксичен антибиотик. След още две години учените откриват стрептотрицина - антибиотик, високоефективен към възбудителя на туберкулозата. През 1943 г. е открит и стрептомицинът в щам на актиномицетите, изолирани по времето, когато Ваксман работи върху първата си научна статия.

След няколко години тестове и доработки през 1946 г. стрептомицинът получава широко приложение. Препаратът се оказва особено ценен, защото е ефективен по отношение на бактериите, устойчиви на сулфаниламидните препарати и пеницилина. Въпреки че предприетите от държавното здравеопазване мерки за намаляване на честотата на възникване на туберкулоза, до появата на стрептомицина и до откриването през 50-те години на още по-ефектив антибиотици болестта е сериозен проблем. Получаването на стрептомицина подтиква други изследователи да изолират от почвените микроби, особено актиномицетите, нови разновидности. Феноменалното нарастване на броя на тези лекарствени средства, изолирани от 1950 г. нататък, е до голяма степен резултат от програмите, създадени с усилията на Ваксман.

През 1916 г. Ваксман се жени за Берта Дебора Митник, която също е емигрантка от родния му град Прилуки; семейството има един син. Ваксман е известен като „мъдър, бащински загрижен човек“, който заразява своите колеги и студенти с ентусиазъм. Когато се пенсионира през 1958 г. той продължава да пише статии и да чете лекции за антибиотиците в различни градове на Америка, оставайки първи сред учените, които се занимават с микробиология на почвите. Умира в Хаянис, Масачузетс.

През 1950 г. Ваксман става кавалер на Ордена на Почетния легион. Присъдени са му почетни докторски степени от университетите „Лиеж“ и „Рутгер“; член е на Националната академия на науките, на Националното изследователско дружество, на Дружеството на американските бактериолози, на Американското научно почвоведческо дружество, на Американското химическо дружество и на Дружеството за експериментална биология и медицина.

Превод от руски: Павел Б. Николов