Нобелови лауреати – 1961 година

Дог Хамархолд (Dag Hammarskjöld)

29 юли 1905 г. – 18 септември 1961 г.

Нобелова награда за мир

(За ролята му като Генерален секретар на ООН.)

Шведският държавен и политически деец Дог Ялмар Агне Карл Хамархолд е роден в Йоншопинг (Швеция) в семейството на Кнут Ялмар Леонард Хамархолд и Агнеса Алквист. Хамархолд е една от видните шведски фамилии, нейни представители служат на държавни длъжности и в армията от 1610 г., когато Педер Хамархолд е посветен в рицарско звание за храброст по време на войната с Дания. Бащата на Дог, известен юрист и университетски професор, е през 1914-1917 г. шведски министър-председател.

Подобна наследственост не може да не повлияе върху съдбата на Хамархолд. През 1953 г. той си спомня: „От многото поколения войници и държавни мъже наследих убеждението, че щастието може да се постигне единствено с беззаветен труд за благото на страната и на човечеството. Тази служба изисква не само пренебрегване на личните интереси, но и умения да отстояваш своите убеждения“.

Хамархолд завършва Упсалския университет през 1925 г., като получава степен по хуманитарни науки – особено внимание отделя на езикознанието, литературата и историята. През 1928 г. получава степен по икономика, през 1930 г. – по юридически науки, а през 1935 г. – докторска степен по политическа икономия. Този предмет завладява за известно време изцяло неговото внимание: дисертацията му е теоретично-исторически обзор на пазарните тенденции.

Като напуска през 1930 година университета, Хамархолд става секретар на Кралската комисия по безработицата и заема този пост до 1934 г. През 1934-1935 г. е адюнкт-професор по политическа икономия. През 1935 г. става секретар на Шведската банка, а една година по-късно – заместник-секретар на финансовия департамент. На този и на други постове заедно с брат си Бо, заместник-секретар на министерството за социално осигуряване, разработва не малко закони, стабилизиращи благосъстоянието на шведите. През 1937 г. Хамархолд работи в надзорния съвет на финансовия департамент. Седем години (от 1941 г.) ръководи Шведската банка.

Като остава неутрална през Втората световна война, Швеция подкрепя, въпреки всичко, Норвегия, окупирана от нацистите през 1940 г. Като член на финансовия департамент Хамархолд отива в Лондон за обсъждане на въпроса за кредитирането на норвежкото правителство в изгнание; тази задача изисква значителен такт и предпазливост, за да се избегне конфликт с Германия. През 1945 г. Хамархолд води преговорите за първото търговско съглашение между Швеция и Великобритания.

При тези преговори Хамархолд натрупва важен опит за решаване на проблеми, полезен за него в министерството на финансите. Той привлича широко групи от експерти, проучващи даден проблем от всички гледни точки, сумира препоръките, след това анализира отново проблема и взема решение. По време на по-нататъшни преговори Хамархолд помага по аналогичен начин на страните да проучват всевъзможните варианти и по пътя на компромиса да стигат до съглашение. Подобен подход съдейства до голяма степен за успеха на Хамархолд в международната му дейност.

През 1946 г. Хамархолд е назначен за финансов експерт към министерството на външните работи, където се изявява като привърженик на европейското икономическо сътрудничество. Той представлява през 1947 г. Швеция по време на организационното съвещание за „плана Маршал“, програма, разработена от държавния секретар на САЩ Джордж Маршал и предвиждаща значителни заеми за европейските страни, чиято икономика е пострадала по време на Втората световна война. Като вицепредседател на изпълнителния комитет на Европейската общност Хамархолд участва в подготовката на съвместните икономически проекти за „промяна на цялата структура на европейската търговия“.

През 1948 г. Хамархолд е назначен за заместник-министър на външните работи на Швеция, а през 1951 г. – за държавен министър, отговарящ за външните икономически връзки. Заемайки непартиен пост, той започва да дава нископроцентни заеми на европейските държави – печалбата за Швеция идва от заздравяването на международната валутна система. Щедрите заеми за Норвегия предизвикват остра критика от страна на някои членове на кабинета и на някои лидери на опозицията, но Хамархолд успява да убеди правителството да следва своята политика, в резултат от което Швеция съумява да възстанови благоприятния си платежен баланс по-рано от която и да е друга страна в Европа след Втората световна война.

Въпреки че е привърженик на политическото сътрудничество, Хамархолд не одобрява идеята за военни блокове и смята, че Швеция трябва да остане неутрална в противопоставянето на Изтока и Запада, продължавайки своята традиционна политика. Затова се обявява срещу членството на Швеция в Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), но подкрепя участието на страните в Съвета на Европа и в Европейската общност. През 1910 г. Хамархолд става председател на дружеството „Обединено кралство Скандинавия“, чиято задача е да укрепва икономическото сътрудничество.

През 1952 г. Хамархолд се появява за първи път в ООН като вицепредседател на шведската делегация за Генералната асамблея. Една година по-късно той ръководи делегацията, а през април е избран за Генерален секретар на ООН. Хамархолд заявява, че неговият избор свидетелства „за стремежа на Голямата петорка (САЩ, СССР, Франция, Великобритания и Китай) да си сътрудничи“ и подчертава, че възнамерява да бъде вдъхновител и посредник за решенията на организацията.

По времето, когато Хамархолд поема длъжността, доверието между страните от ООН е безпределно ниско. САЩ отзовават няколко свои представители, които подозират в комунистически симпатии. На свой ред Съветският съюз, който първоначално подкрепя кандидатурата на Трюгве Ли – първия Генерален секретар на ООН, след това го атакува, обвинявайки го, че е бил на страната на САЩ по време на Корейската война. Членовете на световната общност започват да клонят към мнението, че секретариатът не е вече независим и безпристрастен орган, както го виждат авторите на Устава на ООН.

За да сложи край на тези тенденции, Хамархолд реорганизира секретариата, стремейки се да защитава неговата зависимост от държавите-членки. Той намалява влиянието на своите заместници в Генералната асамблея. Федералното бюро за разследване губи правото си да контролира американските служители в ООН.

По-нататък Хамархолд се опитва да заздрави позициите на ООН в международната дипломация. Според него Уставът дава право на Генералният секретар на ООН да обсъжда с ръководителите на държавите всеки въпрос, който, от негова гледна точка, може да доведе до международен конфликт. Понеже Хамархолд заема централно място в преговорите, водени от ООН, Съветът за сигурност и Генералната асамблея му предоставят значителни правомощия за предотвратяване на международни кризи. През 1954 г. Хамархолд заминава за Пекин, където преговаря за освобождаването на единадесет американски затворници, които китайските власти държат още от времето на Корейската война. Затворниците са освободени половин година по-късно.

През септември 1956 г. Египет национализира Суецкия канал, което довежда до конфликт с Израел, Англия и Франция. На 3 ноември, когато британският флот тръгва към бреговете на Египет, за да отвори канала със сила, Хамархолд обявява за създаването на сили на ООН за поддържане на мира, оглавявани от Ралф Бънч. Организирани от Хамархолд само за четиридесет и осем часа , те стават първото подобно военно подразделение. Когато четирите държави признават силите на ООН, кризата достига до благополучен завършек.

Друга близкоизточна криза се разразява през 1958 г., когато Йордания и Ливан се обръщат за военна помощ към САЩ и Великобритания под предлог, че сигурността им е заплашена от съседните арабски държави. Хамархолд успява да убеди страните да решат спора с мирни средства. Група наблюдатели на ООН са разположени в Ливан, а щабът за наблюдение – в Йордания, в резултат от което става възможно извеждането на британските и американските войски.

По време на втория си мандат като Генерален секретар Хамархолд взема мерки за разширяването на функциите на ООН – той предлага на държавите-членки да се консултират с него в духа на така наречената превантивна дипломация. Убеден, че „основна роля за омиротворяването играят не речите и гласуването“, Хамархолд се стреми да превърне ООН от световен форум за жалби и взаимни упреци в международен пазител на мира.

Нова криза възниква на Африканския континент, когато Конго (днес Заир) провъзгласява независимост от Белгия. С падането на конгоанската администрация в армията започват метежи, отцепва се провинция Катанга и в тази обстановка Белгия осъществява военна намеса. През юли новото конгоанско правителство се обръща към ООН с молба за военна помощ за възстановяване на мира и стабилността. Съветът за сигурност призовава единодушно Белгия да изведе войските си, но резолюцията не е изпълнена. Министър-председателят на Конго Патрис Лулумба усложнява още повече положението, като телеграфира на съветския премиер Никита Хрушчов, че ще иска съветска помощ, ако западните държави не прекратят „агресията в Конго“. В отговор на това Съветският съюз заклеймява Хамархолд като защитник на колониалните интереси на Запада.

Положението продължава да се усложнява и през 1961 г., затова конгоанското правителство кани Хамархолд да посети Леополдвил (днес Киншаса) и да преговаря за помощ от ООН. Разчитайки да събере за преговори метежната провинция и централното правителство, Хамархолд излита за Катанга, където трябва да се срещне с лидера на сепаратистите М. Чомбе. Но самолетът катастрофира и Хамархолд и всичките придружаващи го лица загиват.

Високообразован човек, Хамархолд се интересува особено от философия, класическа и съвременна литература и християнска теология. Той дълбоко разбира и цени поезията. В свободното си време се занимава често с превеждане на класиците на шведски език, малко преди смъртта си започва да работи с почти неизвестна книга на Мартин Бубер.

Бащата на Хамархолд умира през 1953 г. и той заема неговото място сред осемнадесетте члена на Шведската академия, която присъжда Нобеловите награди за литература. Според разпространеното мнение именно Хамархолд предлага през 1958 г. противоречивата кандидатура на Борис Пастернак, автор на книгата „Доктор Живаго“, в която се описват превратностите на живота в революционна Русия. Хамархолд подкрепя също така избора на лауреата за 1960 г. – Сен-Джон Перс, чиято поема „Хроника“ превежда на шведски език. Ако не се смятат финансовите статии, това е единственото, което е публикувано от него приживе. През 1964 г. в превод на английски език излизат неговите дневници под заглавие „Жалони“. Веднъж Хамархолд казва за своите записки в дневника си, че са „нещо като Бяла книга, засягаща преговорите, които води със себе си и с Бога“.

Владеещ прекрасно английски, френски и немски език, Хамархолд е блестящ оратор, широко известен със своето чувство за хумор и с лекотата, с която установява лични контакти. Страстен спортист, той постига забележителни успехи по гимнастика. Любовта към природата на Швеция го кара да се връща в родината си всяка година заради разходките със ски и алпинизма. Известно време Хамархолд е президент на Шведския клуб на алпинистите.

Скоро след смъртта на Хамархолд неговите съотечественици започват да събират средства, което подемат и други страни, за изграждането на необикновен паметник на човека и неговите идеали. През 1962 г. започва да действа Международният съвет на Фонда „Дог Хамархолд“, чиято цел е, както се казва в устава, „да помага за социалния, политическия и икономическия прогрес на народите, чието бъдеще Хамархолд приема така близо до сърцето си“. Фондът, чиято щаб-квартира се намира в Упсала, организира семинари и конференции по проблемите на „третия свят“, издава книги и списанието „Диалог за развитие – списание за сътрудничество в международното развитие“ („Development Dialogue Journal of International Development Cooperation“), което излиза два пъти в годината. През 1965 г. Алва Мюрдал, по това време председателка на фонда, пише: „Фондът… се стреми да работи едновременно за практическите нужди на новите държави и да бъде продължител на идеите и усилията на покойния Дог Хамархолд“.

Превод от руски: Павел Б. Николов