Духовни ценности, кока и газ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На какво учат възходът и падението на боливийския диктатор Ево Моралес.

Главното, което прави впечатление в Ла Пас, столицата на Боливия, са оградите. В Ла Пас има множество огради. Те са направени от наклонени бетонни плочи, бодлива тел, тухли, пропукал се бетон, строителни отпадъци, гнили дъски и върху всичките тези огради още преди няколко години, когато бях там, се пъчеше гордия надпис от три боливиски букви: EVO или MAS EVO. Evo е Ево Моралес, несменяемия президент на страната в продължение на тринадесет години, а MAS е партията „Движение към социализъм“, която той оглавява.

Освен надписите от три букви оградите са украсени с типични съветски лозунги като „слава на труда“ и „не на приватизацията на газовия отрасъл“, а също така с по-специфични призиви от вида на „Fuera USAid“ и лозунги в защита на коката – Ево Моралес, освен че оглавява партията „Движение към социализъм“, е бил някога и генерален секретар на съюза на производителите на кока – да, именно, същата кока, от която се прави кокаин.

Като пълномощен представител на този мирен и достоен отрасъл от селското стопанство бъдещият президент Моралес защитава непрекъснато коката – духовна и материална основа на традиционната индианска общност, подложена на империалистическа агресия от страна на Съединените американски щати и присъединилия се към тях бял градски боливийски елит, продал своята родина на янките.

Отдавна съм свикнала да класифицирам обществата и градовете по наличието на огради: има или няма. Повече огради от тези в Боилвия съм виждала само в Русия.

Оградите в Ла Пас заобикалят всичко – и колиби, и магазини, и фавели, и, разбера се, могъщите, заобиколени с бодлива тел селища, в които живее боливийският елит – полицията и армията, а също така офицерите от могъщия боливийски флот, който временно, поради липса на изход на море, е базиран на езерото Титикака.

Боливийска индианка на фона на ограда в Ла Пас.

По целия останал Ла Пас трябва да се движите предпазливо. Безопасен е като че ли само централният булевард, увенчан със статуите на Боливар и Колумб и завършващ от двете си страни с огради и бунища.

Президентът Моралес принадлежи към тези комунисти, които започнаха да идват изведнъж на власт по цяла Латинска Америка след падането на СССР не благодарение на съветската подкрепа, а на всеобщото избирателно право. Историята на Боливия по времето на Моралес е приблизително това, което беше Чили по времето на президента Салвадор Алиенде.

Моралес беше първият президент на Боливия, произлизащ от местните индианци аймара. В навечерието на встъпването си в длъжност като президент той се облече в одеянията на жрец и отиде в Тиуанако – древен град, построен от прадедите на индианците аймара и запустял преди около хиляда години. Там, от върха на древна пирамида, на която някога на принасяните в жертва хора са изтръгвали вътрешностите и са отсичали крайниците, президентът произнесе прочувствена реч за края на епохата на империализма и индивидуализма и за връщането на Боливия към първоначалните ѝ духовни ценности.

„В продължение на петстотин години ние страдахме от безпросветност, омраза, расизъм, дискриминация и индивидуализъм, откакто чужди хора дойдоха на нашата земя и заявиха, че сме длъжни да се модернизираме и да се цивилизоваме“ – заяви президентът.

На стотния ден от длъжността си Моралес национализира нефта и газа на Боливия, което без съмнение беше всячески одобрено от примитивната сакрална бюрокрация, ръководеща Тиуанако. (Ние знаем за тази цивилизация още по-малко отколкото за сменилите я инки, но знаем достатъчно, за да помним, че Тиуанако е бил класически, според Витфогел, случай на тотален иригационен социализъм.)

По местонаходищата бяха въведени войски. На чуждестранните компании бяха дадени шест месеца, за да се съгласят с новите условия или да напуснат страната. По-голямата част от получените по този начин пари беше раздадена на приближените на Моралес, чрез инфраструктурни проекти с огромно странично заделяне на средства, а по-малката получиха във вид на подаяние пенсионерите и бременните. Подаянията бяха нищожни, но индианците аймара не бяха виждали и това и когато бях в Ла Пас, по гореспоменатия централен булевард се точеше опашка: индианците идваха от селата да се регистрират и да получат документи за самоличност, за да гласуват на следващите избори за добрия президент Моралес.

С широк жест президентът намали двойно своята заплата, превърна боливийските съдии в нещо като нашия руски Следствен комитет и през 2013 г. задължи империалистическите чуждестранни НПО, злодействащи срещу суверенната боливийска духовност, да живеят по законите на Боливия.

Всичките боливийски огради се покриха с портрета на Ево и лозунги като „слава на труда“. Колкото повече лозунги имаше на оградата – толкова по-намаляваше в градовете търговската реклама.

През 2005 г. Моралес беше избран за първи мандат, през 2009 г. – за втори, а през 2014 г. – за трети. През 2016 г. проведе референдум с цел да си позволи избирането за четвърти мандат. Избирателите отговориха с „не“, но Моралс отправи жалба до Конституционния съд, че резултатите от референдума нарушават правата му и понеже беше пълен с негови привърженици, съдът взе решение в негова полза.

Между другото икономиката на страната буксуваше. Социалните плащания и инфраструктурните проекти наистина вдигнаха жизненото равнище на най-бедните индианци, но това не беше подкрепено с никакво икономическо развитие. Ла Пас все така си оставаше град на оградите, на бедняшките квартали, на оградени с тел компаунди и на диви автомобилни задръствания.

Зад пределите на Ла Пас все така се простираше една от най-бедните икономики в Латинска Америка, стотици и стотици километри безлюдни боливийски възвишения, където нямаше пътища, а само посоки.

Работа по тези места нямаше. Местният пазар се ограничаваше с продажба на магически амулети и омайващи отвари; редките хотели, приютяващи туристите, се строяха обикновено за държавна сметка и се управляваха от някакъв местен влиятелен клан, осигуряващ срещу храна безапелационно гласуване за президента.

Една трета от страната представляваше безлюдна високопланинска пустиня, а в низините отглеждаха кока.

На границата с Чили климатът се променяше рязко и веднага след нея се появяваше отлично съвременно шосе. Там, в Чили, в най-безводната пустиня на Земята, в пустинята Атакама, се намираше доста зеления за една пустиня град Сан Педро де Атакама и чуждестранните туристи ходеха оттам в Боливия да се любуват на солените езера.

Хората излязоха на улицата след като преброяването на гласовете спря за двадесет часа и след като беше заявено, че Моралс ще има необходимата разлика от гласовете на опозиционния кандидат, за да бъде избран за четвърти президентски мандат.

През ноември в страната, очистена от опозиция, свободна преса и НПО, се проведоха президентски избори. За да победи на първия тур, на Моралес му трябваше разликата между него и кандидата на опозицията да бъде повече от десет процента.

Когато първите резултати от изборите бяха обявени на 20 октомври, разликата беше около седем процента. След това преброяването на гласовете беше незабавно спряно и се поднови едва след двадесет часа. Този път необходимата разлика възлизаше на нужните десет процента, но тогава народът излезе на улицата.

Всички съвременни диктатури, позоваващи се на духовните ценности, си приличат.

Историята на Ево Моралес ни напомня, че социализмът, или по-точно – разпределителната икономика, която концентрира в ръцете на държавния ръководител всичките ресурси на обществото, които той след това раздава на своите приятели, и която не позволява други източници на богатства освен идващите от страна на този ръководител, съвсем не е нещо ново в човешката история.

Това наистина се е практикувало още от прадедите на Моралес в държавата Тиуанако. Духовните си традиции тази държава поддържала за сметка на човешки жертвоприношения: на жертвите изтръгвали вътрешностите, разчленявали ги и ги излагали пред погледите на всички, за да бъдат заздравени духовните ценности.

Ако в Тиуанако можели да пишат, там несъмнено също щяха да напишат по стените на всички държавни складове „слава на труда“. За нещастие не можели да пишат.

Всички южноамерикнски цивилизации били толкова духовни и високоцентрализирани, че поради всякаква липса на частна собственост, на частна инициатива и на свобода не изнамерили нито писмеността, нито желязото, нито даже колелото.