ТРИ ДРАМИ НА АЛЪН ПАРКЪР

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 31 юли на 78 години почина британският режисьор Алън Паркър. Вече 17 години той не беше снимал нищо, но преди това е доста плодотворен. Трудно е да се отдели специално някакъв негов филм – по общото си значение за културата това вероятно е „Стената“. Освен него режисьорът е снимал и други музикални филми – например мюзикъла „Евита“ с Бандерас и Мадона. Но повече от тях са поразителни драмите на Паркър.

Той избираше блестящо историите за своите филми и актьорите, които да ги въплътят в живот, знаеше как да увлече зрителя от самото начало, да не го изпуска през цялото време и да натисне подобаващо в края. Това е приложимо към много негови филми, но тук ще разкажем само за три от тях.

СРЕДНОЩЕН ЕКСПРЕС (1978 г.)

По същество това е първият „сериозен“ филм на Паркър след пародийния мюзикъл „Бъгси Малоун“. От самото начало – жестоко напрежение. 70-те години, главният герой, американец, решава да вземе от Турция подаръци: в първите кадри виждаме как прикрепя старателно към себе си блокчета с хашиш, а след това с опънати нерви отива на летището. Заради странното му поведение (и твърдите предмети в областта на торса) го вземат за терорист – а след това с облекчение разбират, че е просто поредният наркоман. Но облекчението е само за турците – американецът е откаран в турски затвор, където се случват най-неприятни неща. Допълнителен интерес придава реалността на събитията: Оливър Стоун е адаптирал истинската история на непохватния контрабандист Били Хейс, за което в крайна сметка получава „Оскар“. Другата статуетка, с която филмът е удостоен, е за саундтрека на великия Джорджо Мородер.

ПИЛЕТО (1984 г.)

Този филм Паркър снима вече като утвърден режисьор, след „Стената“. „Пилето“ е история за дружбата на двама много различни американски юноши през 60-те години. Първият (Матю Модайн) е стеснителен маниак с прякор Пилето, обзет от идеята да построи апарат, който ще му позволи да лети като птица. Вторият е хубавецът и кавгаджия Ал (Никълъс Кейдж в разцвета на силите си), който неизвестно защо изпитва към Пилето симпатия и се заема да му помага за реализиране на мечтата му. Идиличната картина на дружбата е прекъсната от месомелачката на Виетнам, през която минават и двамата – и се връщат съвсем различни хора. Много топъл и позитивен, след това доста мрачен, но в крайна сметка все пак оптимистичен филм с твърде ефектен край. Голямата награда на фестивала в Кан през 1985 г., между другото!

ЖИВОТЪТ НА ДЕЙВИД ГЕЙЛ (2003 г.)

Последният филм на Паркър: измислена история за активиста Дейвид Гейл, който се бори за отмяна на смъртното наказание и накрая сам се оказва осъден на смърт. Гейл (Кевин Спейси) разказва своята история на една журналистка (Кейт Уинслет) непосредствено преди изпълнението на присъдата – и тя решава да проведе свое разследване, което може да го спаси. Пълната с крещящи несправедливости (както и в „Среднощен експрес“) история за живота на Гейл започва с много актуална днес тема – обвиняват го в изнасилване, – а в крайна сметка се извръща на сто и осемдесет градуса и достига до точката на кипене с приближаването на екзекуцията. Тук Паркър отново завършва виртуозно историята, но ако в „Пилето“ краят полита като птица, в „Гейл“ просто ви прегазва като влак. Някои критици (например маститият Роджър Ебърт) смятат „Гейл“ за слаб филм, изнесен само на раменете на Спейси и Уинслет, но съвсем не е лошо да завършиш голямата си кариера в киното именно с един такъв филм – което Алан Паркър и направи.