ОБСАДАТА, ПРИ КОЯТО КЪСМЕТЪТ ПОДВЕЛ СЮЛЕЙМАН. КАК ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ СЕ ОПИТВАЛА ДА ЗАВЗЕМЕ МАЛТА, НО НЕ УСПЯЛА?

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

АВТОР: ПАВЕЛ ЗЕНЦОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 18 май 1565 година започнала Голамата обсада на Малта – военно предприятие на Османската империя срещу рицарите от ордена на хоспиталиерите, разположили се на остров Малта и контролиращи оттам морските пътища през Средиземно море. Турският султан Сюлейман I изпратил за обсадата почти четиридесет хиляди войници. Противостояли им четири пъти по-малко защитници: девет хиляди, от които само петстотин били професионалисти – членове на рицарското братство. А по-голямата част била малтийско опълчение. Тук следва разказ за седем най-интересни епизода от този знаменит сблъсък, пълен с ужасяваща жестокост и истински героизъм.

ГОЛЕМИТЕ ОРЪДИЯ И УРИНАТА НА ЕПИСКОПА

През шестнадесети век двете страни вече използвали главно барутно оръжие. Многобройните оръдия и фитилните пушки променили много стратегията и тактиката на обсадите. Малтийците били въоръжени в основни линии с малки оръдия – триметрови, стрелящи с гюллета от по 4,5 кг на разстояние до километър; а османците докарали огромни бомбарди, специално за обсадата. За тези и много други неща разказва Тери Шепърд в своята програма „Войната с Тери Шепърд“.

Бомбардите били толкова големи, че се налагало да ги разглобяват на две части за транспортирането. При дължина повече от шест метра и тегло почти осемнадесет тона тези чудовища изстрелвали гюллета с тегло до 70 килограма на разстояние до три километра. Сред тях се отличавали две особено големи бомбарди: италианският аркебузер Франческо Балби ди Кореджо си спомня, че гюллетата им се забивали в земята на тридесет педи.

Любопитно е как рицарите изготвяли барута за своите оръдия. Сместа от дървени въглища, сяра и селитра хоспиталиерите разреждали с вода или вино. Специалистът от Малтийския музей Майкъл Страуд казва, че понякога сместа била разреждана с урина, при това на човек, който току-що е пил вино. Но най-много се ценяла урината на епископа, когато е пил вино.

ГРЪЦКИЯТ ОГЪН, КОЛЕЛОТО НА СМЪРТТА И СРЕДНОВЕКОВНАТА ОГНЕХВЪРГАЧКА

От дневника на Балби ди Кореджо научаваме, че малтийците използвали гръцки огън, горяща смес с неизвестен днес състав, която горяла даже във вода. Според твърденията на същия ди Кореджо хоспиталиерите откраднали тайната на гръцкия огън от византийците по време на кръстоносните походи.

Наистина, използвали го по-различно. Правели от дърво или от метал пръстени с размера на велосипедно колело. Намотавали ги с материал, напоен с гръцки огън, палели ги и със специални щипци ги хвърляли върху главите на нападателите или ги пускали да се търкалят към тичащите по склона турци. При хвърлянето подобен пръстен можел лесно да се надене на противников войник или поне да го засегне, а той се превръщал бърдо в жива факла, сеейки паника сред тълпата на атакуващите.

Използвал се също така трамп – средновековна огнехвъргачка. Тя представлявала половинметрова тръба с ширина двадесет сантиметра, напълнена със смес от сярна смола и ленено масло и способна да изхвърли огън на разстояние няколко метра. Връзвали тръбата на две-триметрова върлина и я насочвали към отвор в стената, изненадвайки неприятно атакуващата страна.

РАЗПЪНАТИТЕ ТРУПОВЕ И СТРЕЛБАТА С ГЛАВИ ОТ ОРЪДИЯТА

Първо изпитание за турците била обсадата на форта „Свети Елм“, крепост, затваряща входа към пристанище, което им било необходимо. Фортът бил построен по последната дума на фортификационната наука от онова време; отначало турците планирали да го превземат за една седмица, но в крайна сметка им трябвало повече от един месец. Малтийците проявили чудеса от доблест. Последните рицари, ранени в краката, се вързали за столове и се сражавали седнали, а освободените от галериите роби и малтийските опълченци се биели почти наравно с тях. Наистина, данните за това намерихме само на Уикипедията, което, съгласете се, не е символ на достоверност, затова не се знае дали това е било в действителност така.

Когато фортът паднал, вбесените войници избили всички, които останали живи, освен девет рицари, които командващият взел в плен. Но труповете на останалите рицари обезглавил и като ги разпънал на кръстове, ги пуснал по течението към форта „Свети Ангел“, където се намирали основните сили на хоспиталиерите начело с магистъра Жан дьо Валет.

Поразен от тази жестокост и насмешката над християните, магистърът заповядал да обезглавят всички намиращи се при тях турски пленници и да изстрелят главите им по посока на турците. Дали са стигнали главите до тях, или не – не се знае.

ХРАБРИЯТ СТАРЕЦ ДЬО ВАЛЕТ

Жан дьо Валет бил тогава на седемдесет и една години. Но това не му пречело с думи и действия да поддържа бойния дух на рицарите и опълченците. По време на обсадата на форт „Свети Елм“, когато защитниците губели вече последните си остатъци от мъжество и го молели за отстъпление, той заздравил духа им, като заявил, че разполага с надеждни хора, които могат да сменят страхливците, и те са притаили в друг град. След това заявление желаещите да избягат намалели.

Но старият рицар можел не само да упреква своите войни в страхливост. По време на щурма на форт „Свети Михаил“, когато турците взривили стената и тръгнали в атака, именно дьо Валет, като стиснал своята пика, начело на отряд от най-близките си хора се хвърлил в пролома и с ръкопашна схватка спрял турския напор, макар че същевременно бил ранен в крака.

Наистина, друг очевидец, Джакомо Бозио, не описва никакъв взрив, а само паника сред гражданите, които видели бойните знамена на турците зад стените, и това, че дьо Валет, като се спуснал да защитава паникьосалите се, не намерил там никакви врагове. Но както и да е, този пример въодушевил гражданите и рицарите, а когато, според твърденията на ди Кореджо, властите на града предлагали на дьо Валет да отстъпи в друг форт, магистърът отказал и заповядал да взривят спасителния мост, за да покаже на всички, че ще се бие до край.

КАВАЛЕРИЙСКИЯТ НАБЕГ И СПАСЕНИЕТО НА КРАЯ НА ГИБЕЛТА

Когато на 7 август турците тръгнали на решителен щурм срещу форт „Свети Михаил“ и град Биргу, битката като че ли била загубена, защото противникът атакувал с огромни сили от всички страни. И тогава станало нещо неочаквано.

Турците, напълно уверени в успеха си, оставили своя лагер практически без охрана. Тогава губернаторът на Мдина, тогавашната столица на Малта, решил да го атакува. Само сто кавалеристи, качили на конете си и по един пехотинец, нападнали лагера, изклали всички ранени и запалили наличните там оръжия и припаси. Турците, като видели, че лагерът им гори, решили, че е пристигнало подкрепление от Испания. И макар че командирите призовавали войниците за бой, според твърденията на ди Кореджо, те изпаднали в паника и започнали да се разбягват; при което командирите, опасявайки се от удар в гърба, дали заповед за отстъпление. Когато станало ясно, че това е дело само на около двеста бойци, турците побеснели, но моментът бил изпуснат.

ГИГАНТСКАТА ОБСАДНА МАШИНА И МАЛТИЙСКАТА ХИТРОСТ

Турците се опитвали всячески да обърнат военния успех на своя страна. Те копаели подземни ходове и поставяли мини под стените, правели подвижни, прикрити с щитове укрития, но най-грандиозното съоръжение била една гигантска, висока колкото четириетажна къща обсадна кула с колелета, заслонена от изстрелите на аркебузите с плътни кожи. Височината ѝ тъкмо стигала, за да се прехвърли мост върху стената и по него да мине наведнъж силен отряд нападатели.

Малтийците не се стъписали. Когато видели към кое именно място турците тласкат своята кула, те разрушили сами част от стената в долния край и с оръдия и специални снаряди от две гюллета, съединени с верига (такива обикновено се използвали в морските сражения, за да се късат платната и такелажите на корабите) бързо разрушили основата на кулата. Тя рухнала, погребвайки под себе си много нападатели.

ВЕЛИКОТО СПАСЕНИЕ И ИСПАНСКАТА ЯРОСТ

На 7 септември испанците най-сетне изпратили помощ – дебаркирал отряд от шест хиляди души. Тръгвайки обратно, флотът гръмнал с оръдията си, като дал да се разбере и на защитниците, и на турците, че спасението на Малта е близо. По това време вече турската армия била демобилизирана от огромните загуби и от дизентерия, разпространила се сред войниците; вече не било възможно да се погребват труповете, а в източниците на питейна вода малтийците хвърляли умрели животни още от самото начало на обсадата.

Като чул сигнала, Мустафа паша, предводителят на турците, решил, че е пристигнало много голямо подкрепление и заповядал на войската да се качи на корабите. Когато разузнавачите му казали, че испанците са само шест хиляди, той отново свалил войниците и намислил да разбие врага. Но отново го подценил. Минавайки през разорената Малта, испанските войници били толкова разярени от видяното, че стремително, без подготовка атакували настъпващия противник. Знаменитите испански терции се нахвърлили върху обезсилените от дългата обсада, загубите и болестите турци и като ги разбили, ги обърнали в бягство.

След това Мустафа паша натоварил войската на корабите и на 11 септември отплавал, като по такъв начин сложил край на Голямата обсада на Малта, която струвала на турците, по най-скромни оценки, десет хиляди загинали. Но максималното количество на турските загуби се оценява на тридесет и пет хиляди. Защитниците изгубили от три до шест хиляди души.

Голямата обсада на Малта направила на съвременниците невероятно впечатление, повдигайки авторитета на ордена на хоспиталиерите и на неговия магистър дьо Валет, създавайки им образ на защитници на християнския свят от мюсюлманската угроза. Даже в Англия кралицата заповядала да бият всички камбани в чест на победата, а Волтер по-късно написал: „Нищо не е по-известно от обсадата, при която късметът изневерил на Сюлейман“.