НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1967 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – МИГЕЛ АНХЕЛ АСТУРИАС

Мигел Анхел Астуриас (Miguel Ángel Asturias)

19 октомври 1899 г. – 9 юни 1974 г.

Нобелова награда за литература

(За яркото му литературно достижение, дълбоко вкоренено в националните черти и традициите на индианските народи от Латинска Америка.)

Мигел Анхел Астуриас е гватемалски прозаик, поет и журналист, роден в град Гватемала. Той е по-големият от двамата синове на съдията Ернесто Астуриас и учителката Мария (Розалес) Астуриас. Заради несъгласие с политиката на гватемалския диктатор Естрада Кабрера, който идва на власт през 1898 г., родителите на Мигел остават без работа и семейство Астуриас е принудено да замине за град Салама при свои роднини. В столицата семейството се връща едва през 1907 година.

Като студент в Гватемалския университет „Сан Карлос“ Астуриас участва във въстанието срещу Кабрера (1920 г.), което довежда до падането на диктаторския режим. Скоро след това бъдещият писател съдейства за създаването на Народния университет на Гватемала, безплатно вечерно учебно заведения за работници, където преподават учители на доброволни начала. През 1923 г. Астуриас получава научна степен по право в университета „Сан Карлос“ за разработката си „Социалните проблеми на индианците“.

Макар че Кабрера е свален от власт, политическата атмосфера в Гватемала продължава да е много напрегната: различни военни групировки не спират борбата за власт. След като един от приятелите на Мигел е пребит жестоко заради изразяване на политическите си възгледи, родителите на Астуриас, страхувайки се за своя син, го изпращат да продължи образованието си в Европа. Отначало Астуриас има намерение да учи икономика в Лондон, но се озовава в Париж, в Сорбоната, където силно влияние му оказва Жорж Райно, специалист по митология и култура на индианците мая. Астуриас учи при Райно пет години и през това време превежда на испански език основните му произведения. Като попада под влиянието на френските сюрреалисти, чийто мироглед му се струва по-близък до латиноамериканската действителност от традиционния западен рационализъм, Астуриас започва да пише стихотворения и проза.

Намирайки се в Европа, Астуриас пише „Гватемалски легенди“ („Leyendos de Guatemala“) – поетическа интерпретация на митологията на маите. Книгата е издадена в Мадрид през 1930 г., а през 1932 г. получава наградата „Сил Монсегур“. По това време Астуриас пише и първия си роман „Господин Президентът“ („El señor Presidente“), мрачен сюрреалистичен разказ за латиноамериканската диктатура, основаващ се на спомени за режима на Кабрера. По политически съображения романът е издаден едва през 1946 г., при това в Мексико и за сметка на автора.

През 1828 г. Астуриас пътува по Гватемала и Куба с лекции, които през същата година са публикувани под заглавието „Изграждането на новия живот“ („La Arquitectura de la Vida Nueva“). Пет години по-късно писателят се връща да живее в Гватемала, която по това време се намира под режима на диктатора Хорхе Убико. Астуриас пише стихове, работи като журналист – по-специално за радиопрограмата „Въздушен вестник“. Когато вместо от сваления Убико страната е оглавена през 1844 г. от Хуан Хосе Апевало, президент с по-демократични възгледи, Астуриас постъпва на дипломатическа служба и заминава като културен аташе в Мексико и Аржентина, а след това в Салвадор. Работейки в Буенос Айрес, Астуриас пише романа „Царевичните хора“ („Hombres de Maiz“, 1946 г.), който някои критици смятат за най-доброто му произведение. В тази полуфантастична, написана в ритмична проза книга Астуриас изобразява вълшебния свят на индианците мая и противопоставя техните ценности на ценностите ва латинската култура, срещу която индианците се бунтуват.

След „Царевичните хора“ следват три романа, наричани понякога „Бананова трилогия“: „Ураган“ („Viento Fuerte“, 1950 г.), „Зеленият Папа“ („El Papa Verde“, 1954 г.) и „Очите на погребаните“ („Los Qjos de los Enterrados“, 1960 г.). Във всичките три романа звучи протест срещу насилието и беззаконието. Според много критици Астуриас е жертвал изкуството заради политиката. В отговор на това обвинение в едно от интервютата си той казва: „Смятам, че призванието на нашата литература е било винаги да разказва за страданията на народа. Мисля, че подобна литература не може да бъде чиста литература, доставяща удоволствие и съсредоточена само върху прекрасното“.

Когато американското протеже полковник Кастильо Армас завзема през 1954 г властта, Астуриас е лишен от гражданство и е изселен в Южна Америка. Сборникът разкази „Уикенд в Гватемала“ („Week-end in Guatemala“), посветен на вероломното завземане на властта от Армас, е издаден през 1956 г. в Буенос Айрес. Отначало Астуриас живее в Чили заедно с поета Пабло Неруда, а по-късно – в Буенос Айрес, където авторът работи като кореспондент на венесуелския вестник „Насионал“ („Nacional“), а също така като консултант на аржентинско издателство. Тогава писателят се жени за аржентинката Бланка Мора и Аруахо, от която има две деца. Първа жена на писателя е Клеменсия Амади.

През 1962 г. политическата ситуация в Аржентина принуждава отново Астуриас да емигрира и той заминава за Италия. В Генуа пише два исторически романа за сблъсъка на индианската и европейската (католическата) култура: „Мулатка като мулатка“ („Mulata de tal“, 1963 г.) и „Непохватният крадец“ („Maladron“, 1969 г.). Цикълът стихотворения от живота на индианците мая „Пролетно ясновидство“ („Clarivigilia primaveral“) – може би най-известното стихотворно произведение на писателя – е публикуван през 1956 г. През 1966 г., когато Астуриас е награден с Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“, новият президент на Гватемала Хулио Сесар Мендес Монтенегро го назначава за посланик във Франция.

През 1970 г. Астуриас напуска дипломатическия си пост и се отдава изцяло на литературата. До смъртта си публикува още няколко книги, сред които сборници с есета и разкази.