КАЗУО ИШИГУРО / „НИКОГА НЕ МЕ ОСТАВЯЙ“

Винаги съм казвал, че когато по една книга има заснет филм, първо трябва да се прочете книгата, а след това да се гледа филма.

Филмът, колкото и да върви по сюжета на книгата, е в края на краищата различно произведение, при това „колективно“: на сценариста, режисьора, оператора, актьорите...

Затова, въпреки, че първо ми попадна филмът „Никога не ме оставяй“ по едноименния роман на Казуо Ишигуро, потърсих, преди да го гледам, книгата.

Не обичам силните думи, но в този случай мога единствено да кажа – поразителен роман.

Неговият автор, пак да го споменем - Казуо Ишигуро, е роден в Нагасаки през 1954 г., живее от 1960 г. в Англия и пиеше на английски език (досега има издадени шест романа).

Ишигуро е лауреат на Нобелова награда за литература (2017 г.) - „за това, че в романите си разкрива с голяма емоционална сила бездната под нашето илюзорно чувство за връзка със света“, и на наградата „Букър“ за романа „Остатъкът от деня“ („The Remains of the Day“, 1989 г.).

Филмът заслужава да се гледа, но не е все пак толкова силен като книгата (най-отдолу – трейлър).

Исках да напиша няколко думи за книгата, но попаднах на цели две добри нейни рецензии в сайта „Аз чета“ и понеже те са на много по-високо равнище от това, което аз бих съчинил, предлагам ви ги тях вместо моите писания.

(Павел Николов)

МИЛЕНА ТАШЕВА / „НИКОГА НЕ МЕ ОСТАВЯЙ“ – РОМАН КАТО ДЪЖДОВЕН СЛЕДОБЕД

„Никога не ме оставяй“ е тъжна и леко гадна история със сериозни (като теми, не като количество) антиутопични моменти. Макар тези въпроси уж да не са засегнати в самия роман, той наистина буди разсъждения за стойността на човешкия живот. Скоро книга не ме беше потрисала толкова дълбоко.

Отношенията между тримата герои са безкрайно сложни, но и безкрайно човешки, дори без да намесваме специалния им статут в обществото. Кати, Рут и Томи наистина израстват в пансион в дълбоката английска провинция, но това не е интернат за богати, привилегировани отрочета на аристократични семейства. В края на книгата се оказва, че този пансион е един социален експеримент. Опит да бъдат отгледани, възпитани и показани като нормални хора деца, които не просто са изоставени от родителите си. Те никога не са били родени, а клонирани, както казва Рут, „от измета на обществото – наркомани, просяци и проститутки“. Клонирани с една единствена цел – да достигнат възрастта от 18 години и да легнат на операционата маса за поредица от експлантации. Иначе казано, тези деца са отглеждани, за да се превърнат в парчета месо, от които лекарите ще вземат органи, за да удължат живота на „нормалните“ хора.

Интересното е, че този факт се разбира може би едва след като си прочел 3/4 от книгата – през цялото време се говори за „донорство“, за „задължения“, но когато знанието, разбирането, думите те блъснат в лицето, чувството е просто поразително. Лично на мен ми се повдигна и бях на косъм да се разрева. Цялата сцена, в която това се случва, е просто покъртителна. Две деца си говорят, споделят мечтите си – най-обикновени, детски мечти, каквито сме имали всички – да бъдем актьори, да работим в супермаркет, просто да пораснем. Прекъснати са от учителка, която им казва, че те нямат право да пораснат. Нямат и право да мечтаят. Единственото им право е да даряват. Да дарят себе си. Да умрат.

Това, че са клонинги, не прави тези деца по-различни от обикновени младежи – и те имат проблеми, и те имат копнежи, и те не разбират добре собствените си чувства и емоции. Рут е типичната „вижте-ме-аз-съм-тук“ кукла, която държи да е не просто център на вниманието, а лидер, обожествяван от масите. Томи е едно объркано момче, което не се вписва в средата си – просто защото се оказва, че му трябва малко повече време да развие талантите си. Кати е… Кати е момиче с трезва преценка, от която израства трезва жена. Но в нея, в думите ѝ (повествованието се води от нейно име) има някаква огромна тъга, някакъв копнеж. Макар често да повтаря, че е щастлива от живота си, през думите ѝ сякаш прозира въпросът: „Какво ли щеше да бъде, ако…?“ Ако Рут не беше обсебила Томи, ако бяха обикновени деца на обикновени родители, водещи обикновен живот?

Научнофантастичният и антиутопичният елемент изобщо не са толкова силни, че да класифицираме романа като научна фантастика или антиутопия. Но присъстват. Без да ни описва директно английското общество, допуснало една такава реалност, Ишигуро сякаш допълнително „нормализира“ това така наречено донорство – до такава степен то се е вписало в културата, в живота на хората, че никой, дори самите донори не го считат за нещо извънредно, камо ли за нещо грозно и престъпно.

И все пак… и все пак тези деца, тези юноши искат да живеят. Искат да се обичат, да се нарадват на младостта си. И макар да не могат да имат деца – да споделят любовта си. Живеят с надежди. И когато става ясно, че тези надежди са безпочвени, неоправдани и неизпълними, остава им да живеят за деня.

Рядко ми се отдава случай да чета книга с главен герой жена, на която да не личи, че е писана от мъж. С „Никога не ме оставяй“ беше точно така – по текста, разказан от жена, не можеш да познаеш, че авторът е мъж. Не знам това за разбиране на жените ли говори, за огромен талант ли, но е изключително. И много, много хубаво.

СТЕФАНИ КАЛЧЕВА / „НИКОГА НЕ МЕ ОСТАВЯЙ“ – НЕВЪЗМОЖНИТЕ КОПНЕЖИ В ЕДИН АЛТЕРНАТИВЕН СВЯТ

„Никога не ме оставяй“ е разтърсваща история с антиутопични и научнофантастични елементи от английския писател с японски произход Кадзуо Ишигуро.

Една от най-нелепите анотации, които съм чела, е именно за този роман. Единственото, което се разбира от нея, е, че става дума за три деца, израснали в училище-пансион за богати, в което са били особено привилегировани и специални. И тъй като някак умишлено не потърсих повече информация, не бързах да започвам книгата, която ми звучеше като „Ориндж каунти“ за деца.

Да, наистина Рут, Томи и Кати отрастват в тихата английска провинция и наистина са специални. Но чак към средата на романа осъзнах защо повечето хора, които са го чели, го определят като история, от която ти става мъчно и противно едновременно.

Възпитаниците на пансиона „Хейлшам“ живеят спокойно, кротко и… празно. Обитателите му са създадени с една единствена функция – да станат донори след определена възраст и да спасят „истински“ човешки живот. Просто плът, която служи за определени цели, нищо повече. Децата обаче, макар и създадени по изкуствен път (най-често от измета на обществото – наркомани, проститутки, алкохолици), имат чувства, имат мечти, рисуват, играят и обичат.

Ето тук идва моралният въпрос – защо те да са по-различни и недостойни от нас? И колко добри сме всъщност ние? Тези копия правят секс и се влюбват, но не могат да имат деца, нямат и нужното време да създадат брак или дълго партньорство, защото твърде рано са привиквани на експлантации – даряват органи веднъж, два, три пъти, докато не се скапят и не умрат. Ужасяващ алтернативен свят, който е плашещо възможен…

Донорите невинаги са знаели, че са донори. В детството си те смътно осъзнават някои неща, но никога не получават конкретен отговор от своите настойници, които се грижат за тях. Точно тези настойници се гнусят и донякъде страхуват от възпитаниците си, приемат ги като нещо чудато, неестествено, противно, което трябва да бъде отгледано здраво, за да се принесе в жертва на нормалната част на обществото, която вече не страда от нелечими страшни заболявания, благодарение на успешния си експеримент.

Заглавието на книгата идва от песен, на която Кати тайно танцува, прегърнала възглавница. Точно тази сцена трогва една от възпитателките и променя отношението ѝ към донорството (според мене не променя нищо за никого и за това говори краят на романа – бел. П. Н.):

„Докато ви гледах да танцувате, пред очите си виждах съвършено различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си – по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива. Ето какво видях. Това не бяхте точно вие, не беше точно онова, което правехте в онзи миг и аз го осъзнавах. Но продължавах да ви гледам, докато сърцето ми кървеше от мъка. Запомнила съм го завинаги”.