ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО МИНИСТЪРА НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 525

Данаил Хр. Попов до Министъра на просвещението

Високопочитаеми г-н Министре на просвещението

В София

Понеже тези дни идва при мене на посещение внук ми Мих. А. Попов от Плевен, който е син на покойния ми брат - народен страдалец - Анастас Хр. Попов, който вследствие откриването от турците на комитетските ни действия биде уловен и той, и откакто ги съдиха в София заедно с покойния В. Левски, брат ми биде осъден на вечно заточение - в окови - и проводен с други още нар. труженици в Диарбекир, но благодарение на застъпването на руското правителство след войната биде освободен и се завърна, че си свърши дните в родината ни. Внук ми, синът му, като дойде тука, донесе ми няколко български вестници, между които и „Нар. Права“, брой 149 т. м., в който с голямо душевно удоволствие видях, че Вие, високопочитаеми г-н Министре, взели сте инициатива, че се е издала вече книга - I том „Архив на Възраждането“, в която са описани ценни документи по политическото ни възраждане и преписките на разните нар. Дейци, между които видях да се споменава и моето име. Не зная доколко е било възможно да се съберат по-голяма част на такива документи, защото върху това имам убедителни и неоспорими вече доказателства, като зная, че има много, много нашенци, които притежават разни важни документи. Но за жалост много от тези лица, с цел може би спекулативна, не искат да ги дадат, както подобава, а ги задържат, че може да им се представят случаи, че да ги продадат на някой си издател, които би се заел с вписването им за обща народна полза. Пиша в това [писмо] и настоявам за мнението и убеждението си, защото имам достатъчни доказателства в ръцете си, че действително има такива хора с такива позорни и противопатриотични характери! А за да не би защото вие, Г-н Министре, да се подвоумите върху моите изказани със сърдечна горест обвинения върху лица с такива низки, спекулативни характери, но аз ще да Ви кажа с пълна откровеност такива доказателства, които, откакто видите, че действително съм в правото си да ги наричам Злодеи на народните ни права! И в заключеше, Вие, Г-н Министре, ще да имате вече право да направите такива разпореждания, щото волю-неволю да се заставят тия мерзави спекуланти да предадат вече всичко, което им е поверено, с цел да му се даде гласност в печата, за което потомството ни да може да се радва и да изказва своята признателност към онези, които са се стараели по всячески начин да се освободи отечеството ни от тиранските тогавашни угнетения и пр.

Понеже Ви казах, че ще да Ви дам действителни доказателства върху обвиненията, които отправям към такива недоброжелатели народни, то нека почна да Ви разкажа кои именно лица са такива. Ето ги. Първият е Филип Симидов из Русе, когото познавате. Тоя г-н, понеже ме е знаел кой съм и какво съм работил по народното ни възраждане, решил се да почне да събира от видните народни дейци разни сведения - писма, биографии, портрети и пр. - с цел да ги обнародва в своето периодическо списание „Поборник-Опълченец", което беше почнал да издава в 1899 г. Писа ми няколко пъти и най-после дойде сам при мене нарочно, и откакто ми изложи решението си, моли ме до небеса да му предам всичко, което имам запазено по народните ни действия. Аз понеже знам що за стока са народните ни хора, почти му отказах, но той не ме остави, догдето най-после ме убеди, като ми даде честно слово (такива честни слова като неговите повече се намират у циганите), че щом се напечати всичко, което се съдържа в документите ми, обрече се велегласно, че оригиналите по мое нарочно желание и право ще да внесе в Народната библиотека в София, за да стоят там на съхранение завинаги като ценни документи и пр. Реших най-после и му ги предадох. Той възхитен, не знаеше как да ми изкаже своята благодарност, замина си и почна издаването на периодическото си списание. Издаването, ако и да вървеше някак си бавно, но при все това следва година, а за втората издаде едва до петата книжка и спря вече, не зная по какви съображения. В това разстояние обнародва се в книга десета - лист 9-ти, част от биографията ми заедно с портрета ми и в книга 5-та - година втора — лист 12-ти, последва с описване биографията ми с част от документите ми и със снимката на бащината ни къща в Плевен, в която се е укривал покойният В. Левски, където е бил съставен и първия Плевенски комитет и пр. С тая пета книжка се прекрати издаването на реченото списание, но от поверените ми нему документи едва една твърде малка част биде почната да се описва в списанието, а остатъкът от многото други важни документи останаха в него и до ден днешен. Аз, като видях, че няма вече да ги описва, писах му няколко пъти, за да ми ги възвърне, защото те са мое притежание, или според обещанието и задълженията си да ги внесе в Народната библиотека в София за съхранение, а той, откакто замълча за дълго време, най-после отговори, че ги няма вече, защото се изгубили, и работата остана блато и до днес. Между многото важни документи ще ви разкажа и за един, който според моето скромно мнение е от голяма важност! Това е оригиналът на клетвата, писана на голям лист бяла дебела хартия, който е писан от мене текста на клетвата, все там фигурират подписите на всеки член на комитета, но така също е приложен под под текста ѝ и печатът на ЦБРК. Той, Симидов, сам казва в брой 5-ти, г. 2-ра, лист 14-ти, че има в ръцете си тоя важен документ, който по прав смисъл може за нас да се нарича Една важна Реликва, и казва, че в последвалите броеве на списанието ще да я преведат - в-к „Фак-Симиле“, а оригиналът ѝ с други много документи ще да бъдат предадени в Нар. музей - библиотека, за съхранение. Освен тоя важен документ, предал му съм и важната книга, издадена от покойния Раковски (с когото съм работил лично) и в която се описва на български и на румънски ходът на черковния ни въпрос. От нея (същата) книга нищо не е писано в списанието му. Освен тези дотук указани важни документи, дал съм му твърде много писма по народните ни действия и все тъй много писма, приемани от Диарбекир от мъченика брат ми, в които се описват разни интересни неща за историята ни. Всичко наконец е у тогова Народен Зломислец, защото, ако да не беше такъв, то той трябваше да изпълни обещанията и задълженията си към мене. И понеже не му е било възможно да следва с издаването на списанието, то в тоя случай длъжен беше да ги внесе в Народната библиотека за пастрене, а не да ни отговаря, че ги няма вече и че не знае що са станали. Хич позволено ли е на един честен човек (ако сам честен да е) щото да ми възразява, че не знае що са станали едни такива важни документи, които са му поверени с морално задължеше, че откакто си послужи с тях в списанието, да ги внесе веднага за съхранение в обществената Народна библиотека? Такива осъдителни постъпки не се прощават никому, а още повече на едного като него, който е писал доста писма, с които не е имал достатъчни думи, за да ми благодари за доставените ми нему документи, и тия негови благодарителни заявления са изказани от него към мене в самото му списание и пр. Вярвам прочее, г-н Министре, че откакто видяхте моите дотук описани доказателства, сам Вие ще да ми дадете право, че действително справедливо наричам такива хора Народни злодеи и злоупотребители на Народни правдини! Дотук за Симидова.

Сега да Ви разкажа още едно такова също злодеяние с друг предмет, който също се крие у другиго - все така Народен злодей! Ето го.

Още в 1870 г. поръчах нарочно и донесох две пушки от една много добре усъвършенствана за тогава система с цел да ги подаря на В. Левски и на Ангел Кънчев, които тогава престояха у мене дълго време, догдето да успея да наредя преминаването им в България за съставяне комитетите. Донесох пушките, заплатих от себе си 250 лева и им ги предадох тука, а те във всичкото време - почти 2 месеца, колкото стояха тука у мене, всякой ден се обучаваха с пушките. После прекарването през Никопол за Плевен на В. Левски успях, че прекарах, ако и с голям риск, едната пушка за В. Л., която биде прекарана от самата ми майка - баба Попадия. Пушката биде разглобена на 2-3 части и наконец прекарахме я благополучно и я занесе майка ми в Плевен, и оттам брат ми я препроводил за Ловеч, гдето беше Комитетът. После жалостното разкриване на комитетските ни действия пушката била прикрита у едни нашенци, троянци, които най-после са я предали по личното настояване на Марин П. Луканов - Ловченец. Това го зная положително! Марин П. Луканов, както и Симидов, и досега мълчат, и тази пушка, която не е негова, а е Народна, защото аз с тази цел съм я донесъл, че да я дам на един народен поборник, с която да защитава народните интереси, а не да я задържи еди-кой си с цел може би някога да се възползва той лично от ценността на такава една реликва! Писа му се, че да я внесе в Народния музей за съхранение, но и той си замълча и отказа - нещо много осъдително! Вие, г-н Министре, ако обичате, имате право, защото имате и средство да разпоредите тъй, щото ще-неще М. П. Луканов да предаде пушката, която да се внесе в Народния музей. Той засега е по баните. Вие можете да наредите, защото имате право да се направи всичко и да се извади на бел свет пушката, а тъй също и гореспоменатите ми документи, задържани от Симидов.

Относно втората пушка, която беше за покойния А. Кънчев, тя остана у мене, непроводена, защото покойният се самоуби в Русе, край Дунава, когато видял, че турските жандари тичали към скелята, за да го уловят. Аз като доблестен изпълнител на дълга си поддържах речената пушка у дома си цели 37 години, а есенес, когато идва тука от Плевен членна делегация, за да положат венец на тукашния военен монумент, то възползвах се от случая и им я предадох с нарочна молба и поръчка, за да я внесат в Народния музей за съхранение, което и стана, защото получих даже официално уведомление от страна на дирекцията на музея (писмо № 115 от 11. III. 1908 г.), че проводената ми пушка е получена и вложена в музея.

Официалното съобщение е от 11 март 1908 г. под № 117. Тя заслужава да се види. На нея има прикачено описание от моя страна, в което се описва от кого е и значението ѝ. Наконец, уважаеми г-н Министре, вярвам, че Вие, който имате неоспоримо право да се застъпвате за изследване, изнамерване и прибиране на всичко, което би послужило за бъдещото наше поколение, за да знае що се е работило някога от техните праотци за добиване свободата на Отечеството ни, ще да се постараете, че указаните лица да предадат първо документите, които Ви описах по-горе, а второ - пушката на покойния В. Левски заедно с ятагана ѝ, който служи като байонет. Не трябва да им вярвате в никакъв вид на техни отказвания или уверявания, че не ги притежават, защото у тези хора няма ни съвест, ни чест, но са истински злоупотребители на народни вещи!

На братовия си син Мих. А. Попов поръчах да внесе право до Вас - Лева 55 - и позволявам си да Ви помоля да дадете разпореждане, за да ми се проводи под пощенски бандерол книгата „Архив на Възраждането“ I том, като го прочета, ще да го подаря на никополското градско читалище за съхранение, гдето всякога провождам даром разни полезни книги - български, румънски, руски, френски и пр. Такова е било всякога моето душевно стремление!

Моля Ви, Високопочетаеми г-н Министър, благоволете да приемете моите към Вас най-почтителни поздрави и благопожелания.

Турну Мъгуреле, 14 юли 1908 г.

Ваш сънародник ветеран

Д. Хр. Попов,

стар народен поборник от Т. Мъгуреле

Р.5. В Народната библиотека вярвам, че трябва да имат всички броеве от списанието на Ф. Симидова „Поборник-Опълченец“. Можете ги взе и ще да видите какво именно той, Симидов, пише върху всичко, що съм му дал за списанието му, а тъй също ще да видите и част от биографията ми.

Същия

(Следва)