ПОДПОРУЧИК ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ – ОЩЕ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ПОСМЪРТНОТО МУ БИТИЕ

Автор: Акад. Иван Радев

Безвъзвратно са отминали дните на сраженията, в които Димчо Дебелянов намира своята смърт. Широко известни са спомените на тогавашни негови близки за ситуацията, в която се оказва той като командир на 8-ма /5-та/ рота от /2-ра/ дружината на майор Тома Томов към /22-ри пехотен тракийски полк/ от Седма пехотна Рилска дивизия в боевете край с. Горно Караджово в района на гр. Демир Хисар. Разполагаме с известни данни и за начина на неговото погребение в двора на храма „Св. Богородица” на 4 октомври 1916 г., които при нужда се възпроизвеждат. Обикновено и за едното, и за другото прибягваме до описанието, което ни е оставил Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”/1957/. Самият автор не е присъствал на погребението, но е разговарял с очевидци, предполага се, че е посетил след време църквата. Ето според неговия разказ как се подреждат фактите, а те са важни, за да се съпоставят с документираното състояние на картината през 1942 г. - за пръв път сега оповестявана, която ще ни занимава: „Изглежда, първото нареждане е било убитите офицери да бъдат погребани в село Христос, дето беше нашата нестроева рота, обаче вестта за смъртта на капитан Стоянов, който имаше близък човек в щаба на дивизията, е предизвикала да се отмени това нареждане. От с. Христос трупът на капитана бил пренесен в Демир Хисар... Капитан Стоянов бил погребан отделно, а подпоручиците Соколов и Арнаудов – в общ гроб.

Същия ден, 2 октомври, в комендантството били докарани труповете на двама други офицери: майор Иванов Христо и поручик Българенски Михаил от 22 пех. полк. Следния ден те били погребани.

На 3 октомври, късно след обед, в моргата на военното комендатство върху дървени нарове лежали четири нови трупа. Между тях бил и трупът на подпоручик Дебелянов. Погребението на Димчо и другарите му, запасни подпоручици, Костов Илия Тодоров от 14 пех. полк и Стоянов Григор Атанасов от 13 пех. полк и на фелдфебела Георгиев Христо Ст., също от 13 пех. полк, станало на другия ден…

… В двора на черквата, откъм южната й страна, непосредно до гробовете на майор Иванов и поручик Българенски били изкопани три успоредни ями, едната по-широка. В първата заровили поручик Стоянов Григор, във втората – подпоручик Костов Илия, а в третата – подпоручик Дебелянов и фелдфебел Георгиев Христо”/Вж. Тих. Геров, цит. книга, с. 206-207/.

И така – съдбата превръща градчето Демир Хисар в крайна точка на зловещо прекъснатия живот на поета Димчо Дебелянов. Вярна на дотогава отрежданата му несретническа орисия, тук тя го прави частица от онази „безбройна рат” по фронтовете на войната, за която се отнася неговия стих:

Кои са те? – Безименни – и ти безимен между тях

Потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби –

И чакаш примирено празника на кървавия смях,

Когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.

По това време Демир Хисар вече има в биографията си вписано, че е последна станция за няколко стотин български офицери и войници, участвали в боевете през 1912-1913 г. Стигнали до нас фотографии ни разказват, че тяхното „място злачно и упокойно” е респектираща с простотата и величието си картина от губещи се в далечината „колони” надгробни кръстове, която тогава не бърза да стане минало. Може би единственият благосклонен знак на провидението е, че гробът на поета Димчо Дебелянов не се е оказал там, за да остане и днес необозначен, а в двора на църковен храм, по своему в някаква степен защитен от лесна забрава и обезличаване.

Налага се изрично да подчертая, че при цялата си отдаденост на жаждата за победи, на преследваните мегаломански цели и предначертания – може би не толкова в институциите на централната държавна власт, колкото в практиките на самата българска армия – своевременно сработва осъзнатата потребност да се увековечи по подобаващ начин паметта на жертвите. И докато българските войски са по тези места – от есента на 1912-та до 1918 година – според ритуалите на християнския канон, но и в името на дължима почит към падналите в боевете, за техните гробове се полагат необходимите грижи. В случая имам предвид голямото военно гробище край гр. Демир Хисар, където още тогава, наред с единичните гробове е изграден общ паметник с вписаните на паметна плоча имена на 595-те жертви. По същия начин е постъпено и с погребаните в двора на храма „Св. Богородица”, намиращ се в покрайнините на града.

По обясними политически причини в междудържавните отношения, в периодичния печат и в спомените през годините след 1918-та почти нищо не се говори за лобното място на Димчо Дебелянов и за състоянието на неговия гроб. Не се срещат автентични свидетелства на поддържан интерес към него, липсват каквито и да е позовавания за състоянието му. Диктатът на Ньойския заробващ договор, наложил своя похлупак над цялостния живот на покрусена България, през следващите петнайсетина години не отваря никаква пролука за култово завръщане към паметта на жертвите, чийто гробове остават зад граничните телени ограждения.

Едва в началото на 30-те години, като единичен акт се подема идеята костите на големия български поет, загинал в боевете край с. Горно Караджово и погребан в Демир Хисар, да бъдат пренесени от станалата чужда територия в родната Копривщица. Инициативата за този акт принадлежи на видни представители на художествено-творческата интелигенция и артистичния ни елит, но тя бива подкрепена и от определени държавни институции. Самото й осъществяване е широко отразено в периодичния печат и спомените, ангажира обществеността главно в София и Копривщица, по своему активизира интереса към личността и поезията на Димчо Дебелянов.

Доколкото мога да съдя от библиографската справка, след 1931 г. заради липсата на политически договорености и практически възможности, не се правят опити за поддържане на военните гробища, не се полагат никакви грижи от страна на близките и на държавните институции към съдбата на онези паметни знаци, които до 1918 г., са поставени в селища и по места, оказали се отвъд границите на Отечеството. Точно обратното – през седващите две десетилетия те са подложени на тотално заличаване.

Това състояние се променя едва в новосъздадената ситуация през 1941 г., когато тук отново се настаняват българската администрация и наши военни части. Съществуващият към Министерство на войната отдел „Военни музеи, паметници и гробове” веднага активизира своята дейност в тази посока. Впечатлението е за утвърждаването на една мащабна програма във връзка с тяхното възстановяване, която е своевременно задвижена, като включва и органите на местната власт. Не е в задачата ми да проследявам цялостната й реализация, да обобщавам пълната картина на свършеното. Новоиздирените архивни материали, които ще привлека и коментирам, ме убеждават със сигурност, че поне във връзка с военните гробища край гр. Демир Хисар, са били налице и резултатите от нея.

Насочвам се именно към това селище по две причини. Първата е, че тук е лобното място на подпоручик Димчо Дебелянов, един от големите ни поети, с чието творчество и съдба се занимавам/Вж. Иван Радев, „Димчо Дебелянов. Обреченият на ранна смърт и вечен живот”, В. Търново, изд. „Абагар”, 2013/. Втората – че след издаването на книгата, имам възможност да се възползвам от свитък публично неоповестени архивни свидетелства с надслова „Преписка по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар”, съхранявани в Държавен военно-исторически архив – Велико Търново. Именно те ми предоставят възможност да допълня и доуплътня картината, свързана с посмъртното битие на поета.

За какво свидетелстват съхранените документи, специално отразяващи занимаващата ни тема по повод на жертвите край Демир Хисар, сред които е и поета Димчо Дебелянов? Говоря не за издадените общи заповеди и предписания, каквито непременно е имало, а за конкретно насочените, за онези, които документират реални практически усилия и последици. Вече отбелязах, че тях ни ги предлага специално обособен свитък - „Преписка по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар”/Вж. Държавен военно-исторически архив, фонд 39, опис 2, дело 571/. За да се схване отговорността и значението, което отдел „Военни музеи, паметници и гробове” към Министерство на войната възлага на необходимостта от възстановката, ще привлека официално изготвен и изпратен под № 12515 документ и изпратен с дата 25. 12. 1941 г. до административната управа в Демир Хисар:

„Гр. Демир Хисар

Кмета на града

В отделението има сведение, че в землището на общината Ви през време на Войните 1912-1913 и 1915-1918 г. са загинали и погребани 595 български офицери, подофицери и войници, на които Ви се изпраща списъка за сведение. Разпоредете да се издирят, възстановят и украсят гробовете на тия герои, като необходимата сума за това ще трябва да гласувате в редовния или допълнителен бюджет на общината за 1942 година.

На всички отделни и разпръснати гробове в землището на общината ще трябва да се направят и подходящи огради, за да се предпазят гробовете от повреда на злосторници и добитъка. На братските могили и груповите военни гробища ще трябва да поставите след възстановяването и украсяването им и по едно кандило, което да се пали срещу и на всеки празник от специално назначеното лице за това. Много са градските и селски общини в новоосвободените земи, които взеха инициативата за построяването в центъра на площада и специални паметници на тия герои-освободители, което може да направи и поверената Ви община, за което Отделението е готово винаги да Ви дава необходимите упътвания и разяснения по строежа на паметника, за да не изпаднете в някоя грешка.

Когато през идната пролет гробовете на тия 595 герои бъдат възстановени, оградени, украсени и добият първоначалния си вид, налага се общината да изпълни следното:

1. да се направят от братските могили и груповите военни гробища скици с точно разпределение на груповите гробове, братски могили и отделни гробове, както и по една снимка от военно гробище и ни се изпратят, за да бъде докладвана преписката на Началник Щаба на войската. От отделните разпръснати гробове да ни се изпрати само по една фотографическа снимка.

2. общината да възложи на свое служебно лице, което след така подреждането на военните гробове да има в бъдеще винаги грижата да поддържа в добър ред гробовете, градинките около тях и техните огради, а скандилата на общите гробища да пали редовно срещу и на празник…

За направеното ще трябва да ни съобщите до към края на май 1942 година.

Приложение: 1 списък на 595 души загинали…”. /цит. фонд, л. 106/.

Съхранен, приложеният „Списък на погребаните български военни чинове през Войните 1912-1913, 1915-1918 г. в гр. Демир Хисар” е под формата ръкопис, изготвен в София с дата 23 декември 1941 г. В него имената на жертвите се подвеждат в няколко раздела, първият от които е „През войната 1912-1913 г. в гробището на гр. Демир Хисар”, а графите са: военен чин, трите имена, войскова част, месторождение, дата на смъртта.

Специално интересуващият ни раздел в случая е с надслова „През войната 1916-1918 г. В гр. Демир Хисар, в дворът на църквата „Св. Богородица”/цит. фонд, л. 109/. Според него тук са погребани 28 души офицери и войници от различни бойни части. Поради вече споменатата причина, сред тях липсва името на подпоручик Димчо Дебелянов. От неговия 22 пехотен полк срещаме отбелязани следните офицери:

* подпоручик Михаил Българенски/№ 17/, родом от София, загинал в същото сражение на 2 октомври 1916 г.;

* капитан Методи Иванов Стоянов /№ 19, сгрешено името /, родом от Търново, загинал на 1 октомври;

* майор Христо Иванов Кантарджиев/№ 24/ от Котел, загинал също в боевете на 1 октомври…

Имайки предвид поименния списък на 28-те загинали и погребани в двора на храма „Св. Богородица”, ще напомня разликата спрямо броя на случаите, за които знаехме досега от свидетелствата единствено на Тихомир Геров и книгата му „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”. Там са упоменати само 9 имена: капитан Методи Стоянов, подпоручик Соколов, подпоручик Арнаудов, майор Христо Иванов, поручик Михаил Българенски, подпоручик Дебелянов, подпоручик Илия Тодоров Костов, подпоручик Григор Стоянов и фелдфебел Христо Ст. Георгиев… Но въпросът с разминаването няма да ни занимава.

И в разглежданата тук документация от 1941-1943 г. не срещнах никъде – въпрос вече поставен! - посочени мотивите защо за загиналите през 1915-1918 г. не е отредено място във вече оформеното военно гробище от 1912-1913 г., а се използва двора на храма „Св. Богородица”. Причината, изтъкната в спомените на Тих. Геров едва ли е била определящата. По-важното е, че благодарение на това решение през есента на 1916 г., през 1942-ра тук много скоро започва реализацията на мащабното начинание за възстановка на гробищния парк. Командирът на 11 трудова дружина, на която е възложена задачата, с дата 5 януари 1942 г. уведомява началника си за следното:

„Изпратената на работа в Демир Хисар 1/2 работна рота, намерила в околностите на града няколко парчета от възпоменателната плоча, на която били написани имената на загиналите през войните в Демир Хисар и около него български войници. Останалите парчета били намерени в жилището на гръцкия учител в махала „Варуша”. Пиедестала на паметника бил запазен и до сега невредим”.

Въз основа на това сведение, получено от Демир Хисар идва следното нареждане на началник отдел „Военни музеи, паметници и гробове” с дата 12 януари 1942 г.:

„С молба да се нареди по прибраните парчета и намерените такива в учителя в махалата „Варуша” да се възстанови старата плоча и постави на паметника, като средствата се вземат от виновниците, които са повредили паметника, или пък кмета да предвиди необходимите средства в бюджета за 1942 г.”.

Изненадва оперативността, както на чиновниците в Министерство на войната, така и на конкретно ангажираните в Демир Хисар лица във връзка с очертаната мащабна идея. В този дух говори и отправенната молба към Министерство на земеделието, която ни убеждава, че на задачата не се гледа формално, а се отчита и нейния естетически аспект:

„Известявам Ви г-н Началник, че е дадено нареждане от г. Министъра на Войната да се издирят и украсят всичките военни гробове в новоосвободените земи от Македония, Тракия и Моравско.

В гр. Демир Хисар имаме военно гробище, като на геодезиста от Географския институт при Министерството на Войната, г. Българенски е възложено да възстанови и украси същото гробище. За да може това лице да украси добре военните ни гробоове в този град, моля наредете да се отпуснат безплатно от разсадника в Борисовата градина 20 броя кипариси, бръшлян и чемшир, които ще допринесат доста за украсата и разхубавяването на гробището.

За направената служебна услуга предварително ви благодаря.

НАЧАЛНИК НА ОТДЕЛЕНИЕТО: /не се чете/”.

Не е необходимо в случая да възпроизвеждам цялата съхранена документация за осъщественото в района на гр. Демир Хисар през 1941-1942 г. във връзка с увековечаване пометта на загиналите и погребани тук български войни. Официално декларираната позиция и предприетите практически мерки несъмнено се вписват в мащабната и не кампанийно разбирана готовност на държавните институции в ситуацията на 1941-1942 г. да се възроди и поддържа жива паметта и почитта към жертвите от 1912-1918 г. Обобщят ли се фактите от картината в нейната цялост, ще разполагаме с необходимия доказателствен материал за онази далновидна национална политика, която наистина е била в основата на начинанието.

Пълноценната професионална характеристика на заявената тогава държавна позиция към паметта на жертвите от Войните, чийто кости остават отвъд граничната бразда след Ньойския договор от 1918 г., е редно да е дълг на българската историческа наука. Моята задача е съвсем скромна и произтича от надлова – доколко актуализираният интерес през 1941-1942 г. към съдбата на загиналите в сраженията край Демир Хисар, макар и не пряко, но в някакаква степен, дообогатява представите ни за посмъртното битие на поета Димчо Дебелянов. А той е една от дадените скъпи жертви тогава, чийто гроб - от смъртта му в началото на октомври 1916-та до 1931 г., - е бил на тази исконно българска, но превърнала се в чужда територия, земя. Друг показателен момент както в съхранената документация, така и в практическите усилия да се възстановят знаците на поддържана памет към загиналите в този район, е лицето на което в случая е възложена основната роля. Той се оказва син на воювалия заедно с подпоручик Димчо Дебелянов и погребан на същото място поручик Михаил Българенски, родом от София. И двамата служат в една и съща дружина на 22 пехотен полк, стават жертва на едни и същи сражения.

Със сигурност трябва да приемем, че поручик Българенски е сред офицерите, с които Димчо Дебелянов успява да се сближи на фронта, да поддържа тесни дружески връзки. Запознаем ли се със стиховоренията му, създадени през тези месеци, ще се убедим, че единственото конкретно лице, с което директно се свързва едно от публикуваните/”На фронта”/, е поручик Михаил Българенски. Творбата не е христоматийна за присъствието на поета в развоя на българската лирика, тя има хумористично-епикурейски характер. Но е от определено значение, когато портретуваме създалия се около Дебелянов приятелски кръг на фронта и атмосферата, от която така жестоко го е изтръгнала смъртта….:

„О-хо-хо! Ще има край

на края – стари хора викат…

Стоиле, матарата дай,

че ми засъхна пак езикът.

А после тичай и речи

на подпоручик Българанов

да дойде тук да излечи

и той сърцето си продрано.

Със тоя балсам от Петрич,

т.е. черничева ракия,

че и без тоя „тифирич”

нас няма да ни има хич

в таз кървава неуправия…”.

Стихотворението „От фронта” е публикувано във в. „Българан” - брой 7 от 10 юни 1916 г. Споменавам тази подробност, защото тя документира степента на реалната установила се близост между Дебелянов и Българенски на фронта - близост, по своему продължила и във вечния им живот в църковния двор на „Св. Богородица” в Демир Хисар.

Именно Константин Българенски – геодезист по професия и на служба към Министерство на войната, син на същия този поручик Михаил Българенски, е официално натоварен да се заеме с възстановка на гробищния парк при храма „Св. Богородица”. Повече от сигурно е, че този избор не е случаен, че е последица от готовност, съдбовно преплела патриотичната повеля с дълбоко заседнало лично желание на незаглъхнала скръб по убития му и погребан тук баща. За характера на задачата му свидетелства и следното, официално изпратено писмо до Началника на гарнизона в Демир Хисар:

„Съобщава Ви се, че съгласно Министерска заповед № 31 от 1942 г. на геодезиста от Географския институт при Министерството на Войната, г. Константин Българенски, е възложено да възстанови и украси военното гробище в града Ви. Съгласно издадените до сега нареждания от Вътрешното министерство, община Демир Хисар е задължена да даде необходимите работници и материали за възстановяване на гробището.

Съгласно окръжното под № II – 340 от 9.7. 1942 г. от Командующия I-ва Отделна армия, гарнизона също е задължен да даде при нужда всичкото необходимо съдействие, за да можеме по този начин по-скоро да украси гробището. Моля направете необходимото, за да се даде всичката възможност и подкрепа на това техническо лице и изпълни във възможния най-кратък срок възлоожената му работа” /Вж. цит. фонд, л. 133/.

Сред разглеждания свитък документи „Преписка по възстановяването на военното гробище и българския паметник на загиналите през Войните и погребани в гр. Демир Хисар” от особено значение е писмено направения отчет на официално упълномощения геодезист Костнатин Българенски да възстанови автентичната картина на по-скромния вариант на общо военно гробище, в което се е превърнал двора на енорийския храм „Св. Богородица” в самия гр. Демир Хисар. Като син на един от тук погребаните в началото на октомври 1916-та български офицери – пратеникът от София не само влага професионалната си готовност, но и синовните си изстрадани поплаци на сирака, на личност от поколението, което именно заради Войните расте без бащини ласки и подкрепа.

Може би точно заради това, г-н Константин Българенски оставя изложение не за цялостната си дейност в района на Демир Хисар, а само и единствено във връзка с реконструираната картина в двора на църквата „Св. Богородица”, приютил навремето костите на ония жертви, които в първите дни на октомври дава 22 пехотен полк от Седма пехотна Рилска дивизия. Сред тях са: баща му подпоручик Михаил Българенски, поета подпоручик Димчо Дебелянов, котленеца майор Иванов, търновеца капитан Методи Стоянов…

Дори и само тези текст да беше оцелял от начинанието през 1941-1942 г. з района на Демир Хисар, макар и да е с характера на „служебно донесение”, заговорим ли за Димчо Дебелянов и неговата гибел, изложението на геодезиста Константин Българенски заслужава да бъде извадено на показ. То добавя, макар и скромните си, но редица интересни подробности, вписващи се в посмъртното битие на поета-ненадминат лирик. Ето защо ще си позволя да го възпроизведа в неговата цялост. Онова, което Конст. Българенски е счел за необходимо да сподели за завареното в двора на храма „Св. Богородица” през 1942 г. и за извършеното под негово ръководство тогава, реконструира последната по време автентична картина на така очерталия се гробищен парк там. Защото, само след някоя и друга година, дворът на тази църква за пореден път ще добие коренно нов, вече на безлична циментова площадка облик, за да бъдат изцяло и окончателно заличени гробовете на погребаните тук български офицери и войници, а и гробът на изключителния поет-лирик Димчо Дебелянов. По същата причина, за да е още по-сигурен „печатът” на забравата, не само градчето Демир Хисар е вече с новото си име Сидерокастро, но и църквата вече се нарича „Св. Преображение”, а не „Св. Богородица”…

От казионен документ-отчет пред Министерството на войната за извършената в двора на храма „Св. Богородица” дейност, текстът на геодезиста Константин Българенски от 1942 г. се превръща в последна по време предоставена ни автентична картина на лобното място за достойни наши предходници, загинали в боевете край Демир Хисар през есента на 1916 г., сред които е и копривщенеца-поет Димчо Дебелянов. В нашите очи цената на засвидетелстваното от Константин Българенски тогава, през 1942-ра, добива особена стойност. Защото е известно, че след това, та до скоро, във връзка със съдбата и паметта на дадените жертви във войните през 1912-1918-та у нас властва официално наложената немара, мълчание и незаинтересованост. Ето пълния текст на въпросното „донесение”:

„ТУК – Началника на Отделението за военни музеи, паметници и гробове

Донасям, че по възложената ми работа по намиране и възстановяване гробовете на убитите през войната офицери и войници, погребани в гр. Демир Хисар извърших следното:

На 19. IV. т. г. пристигнах в гр. Демир Хисар и веднага потърсих черквата „Св. Богородица”, сега преименована на „Св. Преображение”. От гробовете нямаше никаква следа. Самата черква не е в същото положение, в което е била през време на войната, а е пристроено преди 3-4 години крило от южната й страна /защриховано със синьо на приложената скица/.

След измерванията, които направих, се оказа, че в олтара попадат гробовете на капитан Михаил Българенски и подпоручик Илия Тодоров, а в черквата гробовете на майор Христо Иванов, редник Алекси Пенев и Димчо Дебелянов/костите на последния са били извадени преди седем години и донесени в България преди да е направена пристройката/.

След като говорих с Н. В. Преосвещенство Митрополит Борис и кмета на града, решихме да се извадят костите, за да не се ходи върху тях и да се погребат в двора при другите загинали офицери и войници, гробовете на които се оказаха при измерванията, че са извън черквата.

На 20. IV. пристъпихме към разбиване на бетоновия под и изваждане на костите. При разкопаването костите се оказаха на определените места, като на капитан Българенски и подпоручик Тодоров не можахме да намерим костите на краката, които са били извадени при правене основата на пристройката и според сведенията на клисаря били заровени вън до олтара на мястото, където се намира гроба на капитан Стоянов. В гроба на майор Иванов намерихме запазени пагоните и ботушите му. В гроба на капитан Българенски – пагоните, кокардата и каишка от шапката му. В гроба на редника Алекси Пенев – ботушите му съвършенно запазени. Костите на всеки отделно се прибраха, измиха добре и поставени в специални торбички, бидоха положени в малки дървени сандъчета. Останалите гробове: на капитан Стоянов, подпоручиците Соколов, Арнаудов и Стоянов бидоха възстановени без да се разкопават.

Гробовете на останалите по списъка убити офицери и войници бидоха възстановени в един общ дълъг 20 метра гроб, поради това, че не се знае точното място на всеки един от погребаните. Гробовете бяха украсени с кипариси и много добре подредени.

На 23.IV. биде извършена тържествена панихида от архиерейския наместник Отец Дудин в присъствието на всички офицери от гарнизона и граждански власти. След панихидата костите на майор Иванов, подпоручик Тодоров и редника Алекси Пенев бяха положени в гробовете на техните бойни другари/както е показано в приложената скица - с червени букви А, Б и В/. Костите на баща ми по изричното желание на майка си пренесох в София. За поддържането на гробовете общината назначи специално лице.

При изпълнението на възложената ми работа много голяма помощ в работници и материали и неоценимо съдействие и участие в изваждането на костите и панихидата оказаха кмета на града Александър Антонов, секретаря на обшината Иван Черняев и околийския лекар Хаджи Попов. Моля, от името на Отделението да им бъде изказана благодарност.

Приложение: 1 протокол и 1 скица.

К. Българенски” .

Преди да отредя място на споменатата скица и на „Протокола”, ще отбележа, че в папката с материалите има копия на изпратените от Министерството на войната благодарствени писма до предложените от геодезиста Константин Българенски местни лица.

Колкото до съставената тогава скица на църковния двор като цяло, с точното положение на общата могила и единичните гробове - тя остава единственият последен визуален документ за автентичната картина на това свято място. Защото за пореден път, през следващите години всичкото това е заличено и снимките, направени на храма и на църковния двор от музейната общност на Копривщица при посещение сега в Демир Хисар, с нищо не говорят за загиналите и погребани там.

Като окончателен документ за свършеното през 1941-1942 г. в знак на почит към загиналите в сръженията край с. Горно Караджово и погребани в двора на Демир-Хисарския храм „Св. Борогорида”, ще привлека и съставения официален протокол:

„ПРОТОКОЛ

Днес 23 април 1942 год. комисията под председателството на кмета Демир Хисар - Александър Антонов, и членове: околийския медицински лекар д-р Христо Хаджипопов и Константин Българенски – геодезист от географския институт, на основание писмото под № 2323 от 11 април 1942 г. на Министерството на войната, отделение „Военни музеи, паметници и гробове”, пристъпи към изваждане костите на убитите през войната 1915-1918 год. български офицери и войници, погребани в дворът на църквата „Св. Богородица”, сега преименована „Св. Преображение” в гр. Демир Хисар.

Костите бяха намерени и изкопани в новопостроената част на олтаря и църквата, откъдето бяха извадени костите на майор Христо Иванов Кантарджиев, капитан Михаил Българенски и подпоручик Илия Тодоров и редника Алекси Пенев Марков и поставени в дървени сандъчета, и след заупокойна панихида поставени вън от църквата във възстановените гробове в дворът на църквата, пред олтаря.

Костите на капитан Михаил Българенски не бяха погребани в гробищата при другите паднали, а се предадоха на синът на покойника, за да ги пренесе в София, за да бъдат положени във военната гробница.

Настоящият протокол се състави в два еднообразни екземпляра, единият от които остава в архивата на Демир-Хисарската градска община, а другият да се изпрати на Министерството на войната, отделение „Военни музеи, паметници и гробове” - София.

Председател Кмет: /подпис/….

Окол. мед. лекар: /подпис/….

Геодезист: /подпис/……”./л. 126/.

След приключване на Втората световна война /1941-1945/, през следващите години, състоянието, в което е оставен дворът на Демир-Хисарския храм „Св. Богородица” отново се променя до неузнаваемост. Селищата, където Седма пехотна Рилска дивизия води жестоки боеве, както и самото градче Демир Хисар, са с нови имена. Всичко отново, за пореден път, е подложено на тотално заличаване. Този красноречив акт като че ли налага отпечатъка си върху интереса и у нас. През следващите десетилетия до такава степен заглъхва реалната представа за лобното място на Димчо Дебелянов, че в паметните тържества и в медиите то започва погрешно да се обозначава с топоса „Демир Хисар край завоя на Черна”…

И тук трябва да изтъкнем похвалното начинание на музейния екип в Копривщица, който през 2008 г. предприема специално посещение на местата, където са се водили боевете с участник техния съгражданин поет. Благодарение на тяхното пътуване и публикации, бе отхвърлена погрешната, установила се практика след 40-те години на XX в. и се даде път на истината /Вж. Дойчо Иванов, Лобното място и първият гроб на Димчо Дебелянов, Юбилеен сборник „120 години от рождението на Димчо Дебелянов”, 2009, с. 79 и сл./.