Донбас. Синдромът на липсващия Янукович

Автор: Денис Казанский, журналист

Превод: Павел Николов

Когато бях на деветнадесет години пастрокът на моя най-добър приятел изпадна в делириум тременс. Не помня много добре предпоставките за този недъг, пастрокът пиеше, но по това време пиеха почти всички, пиянството се смяташе за нещо обикновено, водката я продаваха направо на улицата, от сандъци. И изведнъж той обезумя. Започна да чува гласове, да вижда мишки, да тича с чук за пържоли и да избива вратите на съседните жилища. Семейството едва овладяваше тази неочаквана експресия. Лекуваха известно време пастрока, от лошите медикаменти той понякога се мяташе в епилептични припадъци, но историята завърши добре. Сега той не пие.

Причина за алкохолния делириум е абстинентният синдром. Когато алкохоликът внезапно престане да употребява спиртни питиета, зависимият организъм не издържа стреса и се побърква. Няколко дена болният живее в света на своите кошмарни илюзии, вижда дяволи и елфи, бяга от „преследвачи“ или обратното – сам се нахвърля върху околните, смятайки, че искат да го убият. Спомних си тази история с пастрока, когато преминавах през поредния пропускателен пункт от външни автомобилни гуми по пътя от Донецк. Разбира се, ето го класическият делириум. Една истинска психоза.

Може ли да страда от делириум едновременно цял регион? Както се оказа – може. Донбас сега е в делириум и съвсем в тременс. Синдромът на липсващия Янукович, многолетният символ на донецкото могъщество, предизвика у народните маси остри припадъци на безумие. Не търсете в постъпките им логика – там няма такава и не може да има, както я няма в бълнуването по време на делириум. Ето, преценете сами. Ако просто опишем случващото се, без да посочваме фамилии и географски названия, никой няма да повярва, че това може да става наистина в реално съществуваща страна. Някакъв чешит, който някога е играл пред децата ролята на Дядо Мраз, обяви законно избрания парламент на своята страна за хунта, а себе си за народен управник и при това хората не само не го затвориха в лудницата, ами приеха неговата версия за събитията като основна. След това към него се прилепиха шепа още по-гротескови персонажи, сред които един контузен садист афганец, един мошеник от най-известната руска финансова пирамида и няколко неуспешни провинциални политически технолози, които се обявиха за народно правителство. Като напечатаха на принтер бюлетини, те проведоха в околностите референдум за отделяне от страната си. А гражданите, вместо да завъртят пръст на слепоочието си, започнаха да строят по пътищата барикади, да грабят минаващите автомобили на други граждани и да рушат собствените си градове, основавайки се на това, че новото правителство на страната им уж нарушава техните езикови права.

Да-да, това не е сценарий за филм на Костурица и не е сюжет от книга на Джоузеф Хелър. Това е реалността в Донбас. Там са налице всичките признаци на делириума – и бълнуване за величие, и мания за преследване, и безсмислени, безсъдържателни действия, и агресия. Хората в Донецк вярват, че изпълняват почетна историческа мисия в памет за своите загинали дядовци. Те заграждат пътищата с барикади от външни автомобилни гуми, продължавайки да копират сляпо Майдана и без да си дават сметка, че срещу за авиацията и бронетехниката автомобилните гуми не са препятствие. На пропускателните пунктове стоят говеда, които искрено вярват, че Петро Порошенко, признат със скърцане дори в Русия – е хунта, а Денис Пушилин – легитимен управник. Православни бабички с икони благославят със знака на кръста мюсюлмански наемници от Дагестан и Чечня. Хора, призоваващи към славянско единство на „трите братски народа“, се радват, че в Донецк кавказци убиват украински войници, много от които говорят на руски език. На въоръжените безумци им се привиждат американския „Грейстоун“, „наемници негри“, „юдеомасони“ и „рептилоиди“, които в стройни редици отиват да палят родните им къщи. Ако се прочетат новините в някои от техните групи, ще се окаже, че танковете на Путин са влезли в Донбас още през март, Десен сектор е окупирал досега Донбас няколко пъти, а броят на убитите наемници от НАТО край Словянск вече е надхвърлил 10 000.

Характерно е, че привържениците на Донецката народна република, както подобава на жертвите на делириума, са напълно невменяеми – с тях не може да се води диалог, техните възгледи не могат да бъдат критикувани, не може да им се задават въпроси, изместващи разговора в руслото на логиката. За всеки, който се опитва да подложи на съмнение илюзорния трескав свят на привържениците на донецката независимост, има опасност от побой и мъчения. Активистите на Донецката република не могат да обосноват спокойно и обстоятелствено своите постъпки, защото в минутите на просветление, непременно настъпващи у всички страдащи от делириум, сами осъзнават, че около тях е дяволски ужас. Само че вече няма път назад и остава само с отчаяно упорство „да се върви до края“. Колкото повече трупове има наоколо, толкова по-сложно е да се признаят за напразни жертви.

Каква е връзката между паметта за дядовците, воювали с фашистката нечиста сила, и разграбения магазин „Метро“ в Донецк? Защо хората, заявяващи, че фашистите в Киев искат да забранят руския език, обират автосалоните в Донецк и се разкарват по града с откраднатите леки коли без номера? По каква причина „руската пролет“ трябва да завършва в опожаряването на хокейната арена „Дружба“ в Донецк, където играеше хокейният клуб „Донбас“, участващ в руската лига? Никой от привържениците на Донецката народна република не може да отговори на тези въпроси, защото отговорите им лежат зад границата на здравия разум. Извън логиката на психически здравия индивид. Но ако разглеждаме участниците в тези мародерски оргии като жертва на умствен недъг, ситуацията веднага става пределно обяснима.

Пациентът, страдащ от делириум, понякога си нанася сам травми, обусловени от характера на неговите халюцинации. Например реже с бръснач от себе си мнимите пиявици. Или изскубва въображаеми гъсеници от косата си. Повече или по-малко реалистично това явление е изобразено в епическата сцена от филма „Hellraiser-2“, където с помощта на такъв психично болен човек е извикан демонът Франк. Хората със слаби нерви, впрочем, да не гледат.

Страдащите от масово безумие жители на Донбас днес изтезават своя регион със същия бяс, с който героят от филма къса собствената си плът, за да убие несъществуващите червеи. При това привържениците на Донецката народна република вероятно изпитват и известно облекчение, защото вярват свято, че не вредят на себе си, а на въображаемата хунта. Изгориха двореца на спорта „Дружба“, а са пострадали Турчинов и Яценюк. Ограбиха продоволствения магазин в Данецк, а се мъчи Ярош. Затвориха банките, хората останаха без пенсии и заплати – да трепери Порошенко.

Всички доводи, че мародерството, кавказките наемници с „Камазите“ и бандите въоръжени хулигани най-напред убиват Донбас, остават нечути въпреки своята очевидност. Вменяемите хора, способни да видят мяркащата се бъдеща икономическа катастрофа, сриването на договорите с всичките водещи производства в Донецката област и спирането на местната индустрия, изпадат в ужас от ситуацията, но всички тези факти са като невидими за страдащите от психозата поради липсата на Янукович. Там, където целият цивилизован свят вижда банди разбойници и садисти, привържениците на Донецката народна република виждат нейната млада армия, носеща светлина и свобода. Те са така убедени в това, както нещастникът е убеден, че вижда син заек, който дъвче чорапите му.

Не е за учудване, че в условията на подобно масово умопомрачение всякакви доводи и обещания на украинските власти остават нечути, колкото логични и осмислени да са те. С уговорки, както е известно, сините зайци не могат да бъдат победени. Те си отиват сами. След време, когато трескавият разум постепенно се нормализира и бълнуването премине. Медицински факт, нищо не може да се направи.

Но ще бъде ли по това време жива донецката икономика, или Донбас окончателно ще се превърне в разорено от войната промишлено бунище? Прогнозите по този въпрос могат да бъдат различни. Запасът от здравина у остарелите индустрии не е много голям. И на механизмите, както е известно, не им дреме за човешките мечти.