вторник, ноември 03, 2015

Дейността ми до 1893 година

Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 - януари 1935 г.)

Преобразувал от графичен формат с ABBYY FineReader и редактирал: Павел Николов

След Берлинския конгрес всеки от младите съзаклятници за освобождението на Македония се предаде на частната си работа. А аз цяла година прекарах в колебание, незнаейки какво да предприема.

През лятото на 1879 г. получи се писмо от Петър Шапкаров, училищен инспектор в Дупница и Самоков. В писмото си той изтъкваше, че имал нужда от учители и канеше всички свършили Кукушкото класно училище да заминат за България и заемат учителски места в неговия учебен район. Подобни писма той бе изпратил и в Прилеп и в други македонски градове, в които той бе учителствал. Аз се реших да замина за България и на 2 октомври с. г. тръгнах с кираджии, като баща ми ме снабди с три наполеона пари. Пътувах през Велес, Св. Никола и Егри-Паланка. Когато стъпих в свободна българска земя, чувство на силно вълнение ме обзе и плаках от радост като дете, разкъсах феса си, хвърлих го настрана и паднах на колене, целувайки свободната българска земя. И сега като си спомнювам минаването на турско-българската граница, същото чувство на душевно вълнение ме обзима.

От Кюстендил заминах за Дупница и се представих на П. Шапкаров. Макар и с III-класно образование, той ме изпрати за главен учител в с. Рила. Селяните обаче не ме приеха, защо не знаех да пея в черква. После ме изпрати пак за гл. учител в с. Костенец, спадащ в Източна Румелия, дето учителствах две години.

За живота и дейността ми в с. Костенец ще кажа само следното. В Костенец пристигнах на 13. XI. 1872 г. и се представих на църковно-училищното настоятелство Николчо Лисицата и другарите му Маменов и Димо Кафеджията, на когото предадох писмото от П. Шапкаров Те ми заявиха, че не зависело от тях а трябвало да се съберат всички общинари и по-първи селяни и всички заедно да ме приемат и условят за учител. На другия ден сутринта отидох в една кръчма, в която се бяха събрали около 25—30 души селяни. Почнахме да се пазарим. Аз поисках 7000 гроша, а те ми дадоха отначало 3000 и се качиха до 4200 гроша за година, като съответната заплата за месеците юли, август, септем- ври, октомври и половината от ноември ми се удържи. Аз се съгласих. На другия ден отворих училището и почнах да записвам учениците, броят на които стигна 80. До моето идване обучението тук е било килийно и всеки ученик учил отделна църковна книга: псалтир, часослов, миней, апостол, Евангелие. Аз ги разделих на 4 отделения и понеже един не се съгласяваше да учи в IV отделение, записах го ученик в I клас. При дохождането си на училище всеки ученик донасяше на учителя подарък: кърпа, чорапи, риза, хранителни продукти. Аз това сметнах за рушвет и отказах да приемам подаръците им. След няколко дни доде в училището Никола Лисицата и ми казва: „Учителю, ти какво правиш, та връщаш подаръците на учениците си. Знаеш ли, че с това ти обиждаш родителите им? Това е обичай и требва да приемеш донасяните подаръци. Иначе недоволството сред селяните ще се увеличи, толкоз повече, че някои от чорбаджиите не са доволни от тебе, дето не знаеш да пееш в черква“.

Нямаше какво да се прави и почнах да приемам поднасяните подаръци. За храна всеки ученик по ред ми донасяше обед и вечеря, разбира се, винаги празнична гозба. При ръководството на четири отделения и един класен ученик аз работех от сутрин до вечер, а през неделните и празничните дни четях в черква проповеди от „Софронието“. Открих и неделно училище за възрастните неграмотни и им държах сказки против пиянството и др. човешки пороци. Претрупан от много работа, аз на няколко пъти поисках да ми се назначи помощник. Най-после молбата ми 6е уважена и за мой помощник назначиха един писар от някое учреждение в град Татар Пазарджик със заплата 8500 лв. - двойно по-голяма от моята. Тоя мой помощник излезе негоден в скоро бе уволнен и до края на учебната година останах сам. След свършването на учебната година при мене се яви цялото настоятелство. Председателят изрази задоволството на селяните от положения ми труд, а касиерът ми брои заплатата за цялата година и още 10 лири подарък, като ми каза, че ако се съглася да остана за идната 1880/81 уч. година учител, ще ми се плати 7500 гроша и ме натовари да си намеря помощник със заплата до 5000 гроша. Съгласих се и заминах за София да търся своевременно свой помощник В София пристигнах, когато разтуряха турския конак, за да се построи дворецът за княза. На улица „Търговска“ случайно срещам Стефан Карчев, учител в с. Рила, от когото при тръгването ми за Костенец бях заел 30 гроша. Върнах му ги и му благодарих за услугата и го попитах защо е дошъл в София. Отговори ми: понеже училищното настоятелство отказало да му увеличи заплатата от 2000 гр. на 2500 гр., той решил да търси учителско място другаде. Казах му, че аз търся учител помощник и, ако е съгласен, да дойде с мен в Костенец; ще получава годишна заплата 5000 гроша. Съгласи се и още на другия ден заминахме за селото, дето той остана, а аз заминах за манастира „Св. Петър“ близо до Пазарджик да мина устроения тук летен педагогически курс.

В началото на м. септември отворихме училището. Карчев взе да ръководи I и II, а аз — III и IV отделение. Учениците пак почнаха да носят подаръци и събрахме 1000 кг. царевица, 300 кг. Фасул, един сандък яйца, едно каче сирене и др., които си разделихме. Учебната година завършихме благополучно и, като се видех с пари, реших да следвам в Пловдивската гимназия. Преди напускането на селото, събрах учениците, казах им напътствени думи и им подчертах, че никога не трябва да забравят останалите поробени български земи, за които требва да милеят, тъй както милеят за свободна България.

В Пловдив се срещнах с Гоно Миндов, ученик от V клас, мой познат още от Кукуш. Запознах се и с Благой Димитров, Хр. Иванов Попов и др. сънародници. Заедно с тях прекарах ваканцията в Станимашкия манастир „Св. Петка“, дето се подготвих за приемния изпит, който издържах успешно и постъпих в IV кл. След свършването на IV клас ваканцията прекарах в Самоков, отдето изпратих дописка във в. „Марица“ (бр. 409 от 3 август) върху учебното дело в областта (Изт. Румелия). Дописката ми бе коментирана благоприятно от редакцията.

Свършил парите си, аз трябваше отново да се предам на учителско поприще. Тъкмо в това време, когато водех преговори да се условя учител в Клисура, от Цариград пристигна Кузман Шапкаров, бивш мой учител в Кукуш и, като ме срещна, каза ми, че той е дошъл от страна на Екзархията да търси учители за Солунските български училища, и настоя силно непременно да съм приел да стана главен учител в Солунското първоначално училище. С удоволствие приех предложението му и заедно с Ал. Битраков, ангажиран за учител в същото училище, заминах за Цариград, а оттам заедно с Трайко Ки- танчев, Божил Райнов, К. Стателов и др., ангажирани за учители в Солунската гимназия, заминах за Солун.

В Солун останах до м. декември 1882 г., когато по мое искане бях преместен в гр. Водени. Из живота ми в тоя град запечатана е в паметта ми срещата и разговора ми с видния гъркоман х. Бинчев. Един ден той ме повика в къщата му и ми каза, че внук му, свършил медицина в Атина, иска да практикува в Кукуш, поради което ме помоли да му дам препоръка до кукушките граждани да го приемат благосклонно. Такава препоръка му приготвих, но на хаджията устно му казах, че надали внукът му ще има успех в града ни, тъй като всички кукушани са екзархисти и не обичат гъркоманите, поради което той требва да се обяви за екзархист. „Пък и Вие требва да се осъзнаете и да станете екзархист, тъй като в Воден няма гърци“. На това той ми отговори: „Да, ние признаваме, че сме българи, но имаме предвид следното: гръцкият владика и всички видни гърци, които са дохождали и дохождат тук и с които съм имал сношение, заявяват категорично, че каквото изменение на политическите граници и да стане в бъдеще, Воден ще остане в пределите на Гърция. При това положение няма смисъл да ставаме сега екзархисти, когато утре ще требва да станем пак гъркомани“. Аз, разбира се, му възразих че няма никакви изгледи Воден да влезе в границите на гръцкото кралство, но това не го разколеба, изтъквайки ми, че гръцките държавници приемствено воят една национална политика, която в края на краищата ще възтържествува, въпреки временните ѝ неуспехи.

През 1883/84 и 1884/85 години бях учител в Кукуш, където църковно-училищното ни дело бе затвърдено и имаше вече свои традиции.

През 1885—1886 г. бях назначен учител в Лерин. Гъркоманите в тоя град бяха доста силни. На 6 януари 1886 г. дойдоха на гости у хазаина ми около 20 души младежи гъркомани, начело с техния водач, някой си Иванчо. Хазайката ме помоли да ги приема в моята стая и аз се съгласих. Още с влизането си те почнаха да пеят български песни. След като изпяха няколко песни, Иванчо се обърна към мене и ми каза:

— Г-н учителю, както виждаш и ние сме българи.

— Каква полза от това, че признавате, че сте българи, когато отивате в гръцката черква, в която слушате да се чете апостола и евангелието на гръцки, без да разбирате нещо, а не дохождате в нашата, за да разберете всичко.

— Ами, ако искам, аз мога да чета апостола на български и в гръцката черква.

— Няма да ви позволят.

— Как няма да ми позволят Аз ще кажа, че искам за моя имен ден да прочета апостола на български и туй то.

— Ще ти кажат, че ако искаш да четеш апостола на български, иди в българската черква и там го чети. Тук е гръцка черква.

— Ако и да не ми позволят, но аз ще го прочета и туй то.

— Аз пък ви казвам, ако прочетете в гръцката черква апостола на български, на всички ви, които сте тук, ще дам една богата вечеря; иначе, вие ще дадете вечеря пък на всинца ни.

— Бъдете спокоен, г-н учителю, няма да кажа, че вие сте ме накарали да сторя това. Ще кажа, че аз сам съм искал да го прочета и туй то.

След тоя разговор ние се разделихме. На другия ден — Ивановден, очаквах новината, че в гръцката черква апостолът ще се чете на български. Обаче, още след обед, разговорът и басът ни станал известен на гръцката митрополия, в която бил повикан младежа Иванчо и му се внушило, че ако той си позволи да прочете апостола на български, въоръжени младежи ще му се противопоставят и, за да се избегне кръвопролитие, помолен бил да се откаже от намерението си. Вечерта идва при мен Иванчо и ми съобщава горното и ме помоли да разваля баса. На това аз му отговорих:

— Аз нали ви казах че няма да ви позволят? Сега аз не развалям баса. Ако искате, развалете го вие.

— Щом вие не го разваляте и аз няма да го разваля. Ще въоръжа и аз десетина души от другарите ми, пък каквото ще да става !

На Ивановден при службата, когато дошло време да се чете апостола, Иванчо се качил на владишкия престол и почнал да чете апостола на български. Веднага върху му се нахвърлили десетина младежи да го свалят от трона. Замесват се и неговите другари, за да го бранят, но той бил изтласкан от черквата. След службата гръцкият владика свикал заседание от епархийските съветници. В заседанието довеждат и Иванчо и го увещават да заяви, че той бил подмамен от българския учител да прочете апостола на български. Иванчо, обаче, отричал до край и с това ме избави от беля.

След тая случка стоенето ми в Лерин бе невъзможно. Требваше да се преместя другаде. Но желанието ми да продължа образованието си бе непреодолимо, та до приключването на учебната година реших да се приготвя, за да постъпя в някое търговско училище. Случаят за това ми помогна. Поради съединението на Южна България със Северна Антон Търпенов, ученик в Свищовското търговско училище, не можа да замине за България. Използвах неговите учебници и записки и, след приключването на учебната година, заминах за Свищов, дето се явих на приемен изпит за I курс и се записах във втория.

През това време стана детронирането на княз Батенберг, а през февруари 1877 г., след пристигането на Каулбарс, стана русенският бунт, в който бе замесен и директорът на търговското училище, руснака Красилников, който избяга и училището се разстрои. Тогава аз реших да замина за Виена, да следвам в тамошната търговска академия. Обаче, вместо да остана във Виена, реших да следвам в Линц, дето имаше подобно учебно заведение. След като се приготвих, издържах изпит за втори курс, а през 1888 г. издържах и III курс с много добър успех.

След свършването на Линцката търговска академия подадох заявление в Екзархията за учителско място и бях назначен учител в Солунската гимназия по аритметика в долните класове и счетоводство в IV, V и VI клас. Даде ми се и надзирателска длъжност в пансиона.

Предишната част от записките на Иван х. Николов: Младежки революционни копнежи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.