Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 17

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16.

17.

Настъплението към Балканите (така наречената Яш-Кишиневска операция) започна за нас в общи линии успешно: пробихме отбраната, устремихме се към Прут. Там започнаха жестоки боеве за мостовете и переправите, защото и немците напираха към тези мостове от Кишиневския чувал.

В град Перм след войната излезе книга за нашата дивизия със заглавие "Ветераните от дивизията си спомнят". Там са напечатани спомените на подполковник Пилипенко, бивш офицер от щаба на дивизията. Между другото Пилипенко пише и за един епизод от тези боеве с участието на лейтенант Биков. "Бойните редици на стрелковия батальон на капитан Савченко, към когото беше прикрепен взводът на лейтенант Биков, бяха атакувани от вражеска пехота, поддържана от силен артилерийски и минохвъргачен огън. Около три часа се водеше напрегнат бой... Сутринта на следващия ден хитлеристкото командване вкара в боя няколко танка. На участъка на стрелковия батальон, който се поддържаше от артилерийския огън на лейтенант Биков, се появиха три машини. Биков даде команда: "огън!". Два снаряда избухнаха до първия танк, но той продължи да се движи. Прозвуча трети изстрел и немската машина спря. Другите вражески танкове започнаха да заобикалят горящата машина, като стреляха в движение по нашите оръдия. Осколки от вражески снаряд повредиха едното оръдие, беше убит старши сержант Буяненко, бяха ранени мерачът и зареждачът. В тази трудна минута до оръдието застана лейтенант Биков. Той го насочи през канала на дулото, след това зареди и стреля в приближаващия се танк на противника. Фашистката машина се завъртя на едната си верига и спря. Противотанковата батарея на полка нанесе значителни загуби на личния състав и на бойната техника, затова лейтенант Биков беше назначен за командир на взвод към рота автоматчици от същия полк. Не един път му се случваше да атакува със своя взвод и да отбива контраатаките на противника". И така нататък. Не зная точно, но по всяка вероятност този текст е взет от така наречения "нагрàден лист". В действителност всичко беше малко по-иначе.

Думата ми е, че там немците си пробиваха път от Кишиневския чувал, затова бяха доста упорити. Въпросът беше също така на живот и смърт... На моето оръдие не само му повредиха прицела, но и го унищожиха цялото със снаряд от танка. Снарядът удари почти под лявото колело, от взрива бяхме затрупани с пръст. Бях до зареждача, между станините и за няколко секунди явно съм изгубил съзнание. Когато вдигнах глава, гледам: моите не се надигат, мерачът е целият затрупан. А танкът - ето го, стои на някакви си петнадесет метра и насочва оръдието си по-нататък, към някого в нашия тил - с нас вече е приключил. А нашето оръдие е заредено, мерачът не беше успял да стреля. Протегнах ръка и, лежейки, натиснах бутона на спусъка. Вдигна се прах, нещо там стана. Гледам, танкът завива, завива - е, мисля си, сега ще ми даде да разбера. Но не - няма да ми даде, защото зад него се размотава веригата, все пак я бях улучил. Къде са отишли танкистите, така и не разбрах. През това време боят се премести малко встрани, към переправата, където бяха пробили. Край огневата позиция мина наша самоходка (самоходно оръдие - бел. прев.), притича някой от другия разчет. Но главата ме боли силно, от ухото ми тече кръв. Сержантът ми говори нещо, а аз не чувам. Оглушал съм. Оказа се, че не само не чувам, но и не мога да кажа нищо. Бях останал без глас. И целият треперя. Дали войната не свърши за мене, мисля си...

Някакъв камион ме откара в санитарния батальон. Там има много ранени, всичките лекари оперират. Седнах на сянка върху един земен насип и седях там до вечерта. Дори подремнах малко. Ухото ме боли, но вече не кърви. На смрачаване тръгнах към палатката, където бяха лекарите. Но се спънах в едно от въжетата и изпсувах. Върна се говорът ми. Това ме зарадва много и аз изпсувах още няколко пъти - все по-силно и по-силно. С памук в ухото излязох на пътя. Късно вечерта настигнах своя батальон.

Усещам сакраменталния въпрос за страха: дали се боях? Разбира се, че се боях, а може би понякога и доста. Но страховете по време на война са много и те в общи линии са различни. Страх от немците - които могат да те пленят, да те разстрелят; страх от огъня, особено артилерийския, и от бомбардировките. Когато край тебе проехти взрив, тялото ти като че ли само, без участието на разума, е готово да се разкъса на части от нечовешки терзания. Но имаше и страх, който идваше отзад - от началството, от всички тези наказателни органи, които по време на войната не бяха по-малко отколкото в мирно време. Дори бяха повече. Когато командирът обещае да те разстреля на сутринта, ако не превземеш някой изгубен хутор или височина, или окоп (което по това време беше напълно вероятно), не се знае от кого ще започнеш да се страхуваш повече - от немеца или от командира. Немците могат да не те уцелят и ще ти се размине. А своите, командирите (или, когато се случи, военният съд) няма да те пропуснат. При тях всичко е много по-сигурно и категорично.

После имаше още боеве, но в Румъния не стреляхме по танкове. Изтеглиха от огневата позиция моето повредено оръдие, смениха му колелото, но не намериха прицел.Така и си го карахме с нас при формирането край Луцк, след това в Унгария. И до новото ми раняване то си остана без прицел.

А сега за танка. При формирането през есента започнаха да предлагат за награди, написаха и за мене: "до оръдието застана Биков, насочи го през канала на дулото, след това зареди" и т. н. Но се оказа, че за този танк са наградили вече някого от дивизионната артилерия, която също стреляше там. Излиза, че Биков е унищожил унищожен танк? Може и така да е, не започнах да споря, с началството това е безполезно. Още повече, че през това време вече бях станал автоматчик. Не поисках да стана адютант на командира на полка, кресливия майор Ковал, и той от яд ме направи автоматчик.

(Следва)