СЛУЖБОМЕР

вторник, август 11, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому)

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

1.

Родното ми място не е може би много типично за равнинния север на Беларус - съвсем неравен релеф, хълмове и долини, оврази, блата и езера. Езерата даже са множко - полски и горски, кръгли, с криволичещи брегове, понякога с голи, а повечето с обрасли тръстикови брегове. И, разбира се, гори. Червените борове, наистина, са останали малко: изсякоха ги, особено след войната - за строителство, за дърва, за продажба. Полетата са почти навсякъде тесни - ивици по хълмовете, в низините, често прорязани от оврази с елшови храсти по бреговете. По тези ивици край горите, до блатата, до рекичките и езерата са разпръснати селища - малки, с криви улици, а и съвсем без улици, с пътечки от къща до къща. Нито чифлици, нито села, но може би така е било по-удобно да се гледа стопанството, защото на едно място са къщата, оборите, хамбарът, отопляваният склад, харманът с площадката за вършеене, навесът и сеновалът. Дори малко селце отдалече правеше впечатление на голямо застроено място. С течение на времето постройките намаляваха: изгаряха, разрушаваха се, местеха се до колхозните стопанства - до оборите или конюшните. Намаляваха и хората. Сега в моето село Бички има двадесетина самотни къщи, половината от които стоят празни. В останалите доживяват живота си немощни пенсионери.

Нашият двор беше в края на селото, по-нататък - поле и обрасъл с елша и елша овраг. С този овраг е свързано преди всичко моето детство; в него, особено през лятото, имаше много примамливи и любопитни неща. Там се сливаха два ручея, чиято вода камъните преграждаха като бент, пътечката постоянно беше изровена от къртици, малко по-нататък, на склона, зееше дупка на язовец, а долу, в подножието, изпод камъните струеше изворче. През всичките довоенни години наливахме от него вода, която обаче не беше лесно да се носи по стръмните пътечки, особено зимно време. Но нямахме кладенец в двора на къщата, а водата от изворчето беше много хубава - чиста, винаги студена и вкусна, както казваше майка. В кладенците няма такава. Над оврага в далечината се виждаха тъмни купове елхи, това бяха Горите, Близката и Далечната, където децата започваха да ходят от Великден нататък, когато изсъхнеха пътеките. Там вече се намираше съвсем друг свят - горски, сумрачен и тайнствен. През коледните пости се чуваше как там вият вълци, макар че истинското вълче място се наричаше Ваукоушчина, то беше встрани и по-далече от Горите, зад друг, още по-дълбок овраг. Изобщо имахме си оврази, всичките обрасли с храсталаци, със стръмни, главоломни склонове.

Помня се може би от пет години.. Първите ми впечатления от околния свят обаче са свързани с езерото.

Моят приятел Валодзя Галавач, по-голям от мене с три или четири години, веднъж каза: да отидем на езерото. Това, разбира се, беше много примамливо, но далече - може би два километра. За едно петгодишно дете е наистина целия свят. При това всичко самоволно, без разрешение на родителите. И ето че тръгнахме. Трябваше да минем през полето, през една ленена нива, да прелазим през един дълбок, страшен овраг, да се изкачим на един стръмен баир и чак от него можеше да се види езерото, което се разстилаше сред гората на неравни блестящи късове. Отсрещният бряг също беше хълмист, стръмен, обрасъл с елхи и дъбове; а на нашия - храсталаци и ниски дървета. Пред самото езеро имаше удобна ивица с пясъчна плитчина, а встрани голям стръмен хълм с дъбове. Казваха, че там някога имало езическо капище. И ето че аз за първи път виждах това чудо. Времето беше тихо, лятно, така че отсрещният бряг висеше спокойно във водата с главата надолу - и елхите, и дъбовете. Беше очарователно. Всичко най-романтично в моето детство беше свързано именно с това езеро. После там се къпехме, ловяхме риба и раци - тогава още ги имаше. Когато поотраснах малко, помня, че ходехме през нощта с факел. Запалваш факела, а раците изпълзяват наоколо в плитчината, даже страшно ти става. А иначе си пъхаш ръката в подмитите коренища на брега, ракът - хоп за пръста и ти го издърпваш. По-нататък на заблатения бряг при храстите живееха бобри, строяха си къщичките. Понякога можеше да се видят (особено вечер) как плуват, влачейки нещо за своето жилище.

Любопитно е да се отбележи, че за времето, което мина от момента на моите първи впечатления от езерото, много неща - ако не всичко - наоколо се промениха. Няма ги селцата край него, разрушени бяха по време на войната и така и не се възстановиха местата, отидоха в друг свят хората. А езерото изобщо не се е променило. Все същият бряг, същите негови очертания, плитчината и тръстиковите гъсталаци встрани. И дори трите стари елши на брега, както са расли в началото на миналото столетие, така си растат и сега. И отсрещният бряг е също така стръмен и горист, недостъпен нито през зимата, нито през лятото. Наистина, безсмъртно и непроменимо даже е моето мило езерерце, което ще обичам до края на дните си. Казва Белякоуско - по името на на близкото, оцеляло между другото по време на войната село. А историческото му име е Гарадзен, очевидно по името на споменатото вече капище. Малко по-нататък е езерото Камароуско, от нашето до него води рекичка. То е по-голямо, с островче, а другото е като по-малък негов брат близнак. Между тях по едно мостче минаваше път. И ето, помня, беше през двадесетте години, когато живеехме еднолично, на някакъв празник, може би Троица, отидохме семейно в Стайки на църковна служба. Казваха, че е пристигнал някакъв архиерей. По този път надолу конят кривна страни и на мене, малкото дете, ми се стори, че отива право в езерото. Много се уплаших. Благодарение на тази уплаха запомних и пътуването, и езерото, и себе си като малък. А езерото е също и красиво, на островчето минските археолози разкопаха седалище на човек от неолита. Така че тези места са били отдавна населени и са оцелели хилядолетия наред.

Някога край езерото, близо до село Белякоушчина, се намираше имението на пан Рудамин (знаменит между другото род по времето на Великото Литовско княжество), в което няколко години имаше училище. След това преместиха училището в Двор-Слабодка, а имението на Рудамин разглобиха на трупи и ги прекараха във Вушачи за строежа на районния изпълнителен комитет, който се намираше там до началото на войната. Без постройките езерото осиротя, макар че наблизо имаше села - Долни Саучонки и Горни Саучонки. Сега за тях свидетелстват само обраслите с малинаци каменни основи. По-нататък до рекичката се намираше село Витава с мост, бент и каменна мелница. Витава и мелницата отдавна ги няма, но село Чарапоушчина на хълма все още си стои, прислонило се до запуснатата градина и къщата на пан Малиноуски. През 20-те години тя беше все още красива сграда с веранда, остъклена с разноцветни стъкълца, а най-вече - с метална вита стълба към втория етаж. И едното, и другото очароваше децата и ние тичахме натам да погледаме макар и отвън. Вътре не ни пускаха, там имаше важно учреждение - селсъвета, пред чиято врата се разхождаше милиционер с наган на кръста.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.