Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому)

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

1.

Родното ми място не е може би много типично за равнинния север на Беларус - съвсем неравен релеф, хълмове и долини, оврази, блата и езера. Езерата даже са множко - полски и горски, кръгли, с криволичещи брегове, понякога с голи, а повечето с обрасли тръстикови брегове. И, разбира се, гори. Червените борове, наистина, са останали малко: изсякоха ги, особено след войната - за строителство, за дърва, за продажба. Полетата са почти навсякъде тесни - ивици по хълмовете, в низините, често прорязани от оврази с елшови храсти по бреговете. По тези ивици край горите, до блатата, до рекичките и езерата са разпръснати селища - малки, с криви улици, а и съвсем без улици, с пътечки от къща до къща. Нито чифлици, нито села, но може би така е било по-удобно да се гледа стопанството, защото на едно място са къщата, оборите, хамбарът, отопляваният склад, харманът с площадката за вършеене, навесът и сеновалът. Дори малко селце отдалече правеше впечатление на голямо застроено място. С течение на времето постройките намаляваха: изгаряха, разрушаваха се, местеха се до колхозните стопанства - до оборите или конюшните. Намаляваха и хората. Сега в моето село Бички има двадесетина самотни къщи, половината от които стоят празни. В останалите доживяват живота си немощни пенсионери.

Нашият двор беше в края на селото, по-нататък - поле и обрасъл с елша и елша овраг. С този овраг е свързано преди всичко моето детство; в него, особено през лятото, имаше много примамливи и любопитни неща. Там се сливаха два ручея, чиято вода камъните преграждаха като бент, пътечката постоянно беше изровена от къртици, малко по-нататък, на склона, зееше дупка на язовец, а долу, в подножието, изпод камъните струеше изворче. През всичките довоенни години наливахме от него вода, която обаче не беше лесно да се носи по стръмните пътечки, особено зимно време. Но нямахме кладенец в двора на къщата, а водата от изворчето беше много хубава - чиста, винаги студена и вкусна, както казваше майка. В кладенците няма такава. Над оврага в далечината се виждаха тъмни купове елхи, това бяха Горите, Близката и Далечната, където децата започваха да ходят от Великден нататък, когато изсъхнеха пътеките. Там вече се намираше съвсем друг свят - горски, сумрачен и тайнствен. През коледните пости се чуваше как там вият вълци, макар че истинското вълче място се наричаше Ваукоушчина, то беше встрани и по-далече от Горите, зад друг, още по-дълбок овраг. Изобщо имахме си оврази, всичките обрасли с храсталаци, със стръмни, главоломни склонове.

Помня се може би от пет години.. Първите ми впечатления от околния свят обаче са свързани с езерото.

Моят приятел Валодзя Галавач, по-голям от мене с три или четири години, веднъж каза: да отидем на езерото. Това, разбира се, беше много примамливо, но далече - може би два километра. За едно петгодишно дете е наистина целия свят. При това всичко самоволно, без разрешение на родителите. И ето че тръгнахме. Трябваше да минем през полето, през една ленена нива, да прелазим през един дълбок, страшен овраг, да се изкачим на един стръмен баир и чак от него можеше да се види езерото, което се разстилаше сред гората на неравни блестящи късове. Отсрещният бряг също беше хълмист, стръмен, обрасъл с елхи и дъбове; а на нашия - храсталаци и ниски дървета. Пред самото езеро имаше удобна ивица с пясъчна плитчина, а встрани голям стръмен хълм с дъбове. Казваха, че там някога имало езическо капище. И ето че аз за първи път виждах това чудо. Времето беше тихо, лятно, така че отсрещният бряг висеше спокойно във водата с главата надолу - и елхите, и дъбовете. Беше очарователно. Всичко най-романтично в моето детство беше свързано именно с това езеро. После там се къпехме, ловяхме риба и раци - тогава още ги имаше. Когато поотраснах малко, помня, че ходехме през нощта с факел. Запалваш факела, а раците изпълзяват наоколо в плитчината, даже страшно ти става. А иначе си пъхаш ръката в подмитите коренища на брега, ракът - хоп за пръста и ти го издърпваш. По-нататък на заблатения бряг при храстите живееха бобри, строяха си къщичките. Понякога можеше да се видят (особено вечер) как плуват, влачейки нещо за своето жилище.

Любопитно е да се отбележи, че за времето, което мина от момента на моите първи впечатления от езерото, много неща - ако не всичко - наоколо се промениха. Няма ги селцата край него, разрушени бяха по време на войната и така и не се възстановиха местата, отидоха в друг свят хората. А езерото изобщо не се е променило. Все същият бряг, същите негови очертания, плитчината и тръстиковите гъсталаци встрани. И дори трите стари елши на брега, както са расли в началото на миналото столетие, така си растат и сега. И отсрещният бряг е също така стръмен и горист, недостъпен нито през зимата, нито през лятото. Наистина, безсмъртно и непроменимо даже е моето мило езерерце, което ще обичам до края на дните си. Казва Белякоуско - по името на на близкото, оцеляло между другото по време на войната село. А историческото му име е Гарадзен, очевидно по името на споменатото вече капище. Малко по-нататък е езерото Камароуско, от нашето до него води рекичка. То е по-голямо, с островче, а другото е като по-малък негов брат близнак. Между тях по едно мостче минаваше път. И ето, помня, беше през двадесетте години, когато живеехме еднолично, на някакъв празник, може би Троица, отидохме семейно в Стайки на църковна служба. Казваха, че е пристигнал някакъв архиерей. По този път надолу конят кривна страни и на мене, малкото дете, ми се стори, че отива право в езерото. Много се уплаших. Благодарение на тази уплаха запомних и пътуването, и езерото, и себе си като малък. А езерото е също и красиво, на островчето минските археолози разкопаха седалище на човек от неолита. Така че тези места са били отдавна населени и са оцелели хилядолетия наред.

Някога край езерото, близо до село Белякоушчина, се намираше имението на пан Рудамин (знаменит между другото род по времето на Великото Литовско княжество), в което няколко години имаше училище. След това преместиха училището в Двор-Слабодка, а имението на Рудамин разглобиха на трупи и ги прекараха във Вушачи за строежа на районния изпълнителен комитет, който се намираше там до началото на войната. Без постройките езерото осиротя, макар че наблизо имаше села - Долни Саучонки и Горни Саучонки. Сега за тях свидетелстват само обраслите с малинаци каменни основи. По-нататък до рекичката се намираше село Витава с мост, бент и каменна мелница. Витава и мелницата отдавна ги няма, но село Чарапоушчина на хълма все още си стои, прислонило се до запуснатата градина и къщата на пан Малиноуски. През 20-те години тя беше все още красива сграда с веранда, остъклена с разноцветни стъкълца, а най-вече - с метална вита стълба към втория етаж. И едното, и другото очароваше децата и ние тичахме натам да погледаме макар и отвън. Вътре не ни пускаха, там имаше важно учреждение - селсъвета, пред чиято врата се разхождаше милиционер с наган на кръста.

(Следва)