Колопоход – Ден трети: Обзор-Емона-Свети Влас

И този път дъждът беше рано-рано спрял.

Чаках известно време в сутрешните часове някой от „Българско Черноморие“ да дойде да ми бутне палатката, но никой не дойде.

Затова си бутнах палатката сам и продължих по-нататък по набелязания маршрут.

Малко над града срещнах интересна табела (жалко само, че от профучаващите автомобили, от чиито прозорци хвърчат отпадъци, няма как да бъде прочетена).

Пътят беше приятен, от време на време в далечината се показваше морето.

После последва едно надолнище, по което новата спирачка показа малък недостатък – стои близо до кормилото и няма голямо завъртане, поради което накладките не ловят добре (слава Богу, надолнището беше малко!).

Наложи се да преместя спирачката на едно неадекватно, но по-надеждно по отношение на спирането място.

След това отбих за Емона, поколебах се пред една табела, която ме примами с близостта на Иракли, но начертаният маршрут трябваше да се спазва.

Виждал съм много табели „Пътят в ремонт“, но за първи път виждам табела „Пътят за ремонт“.

Емонци или са големи шегаджии, или хладни реалисти, във всеки случай пътят наистина е ужасен, както онзи към Раковсково, незасегнат от предизборния асфалт (плюс това голяма част от него се оказа доста стръмно нагорнище).

Над Емона, до пътя, който води към фара, ме посрещна едно голямо дървено животно, което би трябвало да е вълк, но само на мене ли ми се струва, че има свинска зурла?

Ето го отново морето, при нос Емине.

Мислех да отида до фара и даже да се кача на него, но ме посрещна ограда със съобщение за военна зона; не ми се искаше да се промъквам покрай оградата и да видя дали отнякъде не може да се добера до морското светило, защото на военните съм им сърбал попарата, не си струва (пък и в случая не беше редно!) да си има човек работа с тях; затова - снимка отдалече.

Качих се до селото и се настаних в заведението на вила „Емона“, където хапнах обилен сандвич, комбиниран с бира; после се снимах до наредения кът вътре.

На обратния път от Емона срещнах един приятел.

Не се страхувайте, това е жълтокоремник, безкрак гущер, който достига до повече от метър дължина, но изобщо не хапе, може спокойно да си поиграете с него (тази информация научих, разбира се, от интернет, като се върнах в Ихтиман, дотогава си мислех, че съм срещнал смок, затова държах животинчето по съответния начин - с хватка зад главата).

Излязох на шосето Варна-Бургас и малко след това започна едно безумно изкачване нагоре (дявол да го вземе, три пъти качих Стара Планина и три пъти слязох от нея!).

Малко преди Баня спуках предна гума и в центъра на селото спрях да я сменя (носех си две резервни).

При смяната направих капитална грешка – не опипах отвътре външната гума (задължителна процедура при смяна!), сложих така вътрешната и когато я надух, тя също се спука – оказа се, че едно малко телче се е забило във външната гума и е останало там; трябваше да сложа втората резервна гума.

След това пак започна едно дълга изкачване, разведрявано от време на време само от някой бирен билборд (очи пълни, гърло празно).

Най сетне дойде надолнището – дълго и много стръмно, като изкачването, но с обратен знак.

Слязох много трудно – с две натиснати спирачки, с една ръка на кормилото (втората спирачка, както вече стана ясно, беше на друго място), при постоянно профучаващи покрай мене с огромна скорост коли, което изисква строго придържане към ръба на асфалта.

Накладките почти се изтъркаха, добре, че най сетне слязох на равното, защото иначе щеше да се наложи да спирам и да ги сменям, а се мръкваше (имах фар, предна и задна мигалка, ама защо да дърпам дявола за опашката!).

Не отбих към Свети Влас, отгоре видях каква бетонна джунгла е наистина и ми се отщя, затова продължих и покрай шосето, срещу началото на Слънчев бряг, сред едни тръстики, направих лагера.

Пак задуха и замириса на дъжд, метнах дъждобрана върху палатката, напъхах се вътре и дръпнах циповете…