Поливанов

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Живял на света един странен човек. Странен в този смисъл, че било трудно да се приложат към него обичайните параметри, според които се оценяват хората. За него мнозина си спомнят в своите мемоари – правел е ярко впечатление. На едни прекрасно, на други ужасно, но винаги силно. Във всеки случай изглежда, че е бил непоносим – като повечето от тези, които знаят добре колко струват. По-рано, само преди някакви си сто години, в страната ни имало много такива хора. Само те, както е известно, правят живота интересен.

Евгений Дмитриевич Поливанов бил не добър и не лош човек, с други думи – бил и добър, и лош. Може би изобщо не е обръщал внимание на нравствеността – с такова впечатление остава човек, когато прочете за неговите чудачества. Или пък си е имал своя собствена етика.

Изглежда лесно вземал чуждото. И също така лесно давал своето, понякога последното. Май обичал много жена си, но в същото време май имал още една, която също обичал много.

Виктор Шкловский, колекционер на ярки личности, нарича Поливанов „обикновен гений“. В известния роман на Вениамин Каверин „Скандалджията“ Поливанов е представен с името на преводача Драгоманов. „Лингвистичните му произведения с тънкостта на своите догадки са почти неразбираеми за човешкия ум – казват за Драгоманов колегите му. – На третия ден се яви по време на лекция, извинете, по дълги долни гащи. Подозират го – и не без основание, - че търгува тайно с опиум. Пазете се от него!“. Самият автор пише за Драгоманов-Поливанов: „Страхуваха се от него. Всички знаеха, че е наркоман, че има тъмно минало на неудачник, пътешественик и комарджия“.

Реалният Поливанов плюс това бил еднорък. Сложил китката си на релсите и влакът я отрязал. Или е искал да докаже нещо, или е бил под въздействието на някакви препарати. Може да е загубил ръката си и по някакъв друг начин, дявол го знае. Във всеки случай след това успявал да живее така, че никой не забелязвал липсата на едната му ръка.

Наркоман? Да, при това тежък. Отначало кокаинист, след това преминал твърдо на хероин. В бутирското медицинско заключение се казва: „Затворникът Поливанов, страдащ от наркомания, се нуждае ежедневно от двойна инжекция хероин“.

Но като че ли зависимостта не притъпявала неговия необичайно остър и могъщ интелект. Вероятно, като при Шерлок Холмс, само го изостряла.

През целия си живот Поливанов се интересувал от сложното и необикновеното. Знаел множество редки езици, точно колко не се знае. Едни пишат, че били осемнадесет, други – двадесет и осем.

С Поливанов съм близък по отношение на японския език. Той е един от тримата бащи основатели, тримата легендарни богатири на руската японистика. Когато започнах да се интересувам сериозно от Япония, от шестнадесет години натам, през цялото време се натъквах на тези трима чудни самураи: Поливано-Невский-Конрад, като Поливанов беше между тях нещо като Иля Муромец, най-могъщият. Тримата били почти на една възраст, всички учили в източния отдел на Петербургския университет малко преди световната война.

Евгений Поливанов бил гениален лингвист, специалист по диалектите. Като че ли мирна научна професия, но цялата му биография е едно непрестанно цунами. Казват, че живеел в японската дълбока провинция с някакви рибари, изучавал техния говор и теглел заедно с тях мрежите (с една ръка); че работел за царското разузнаване; след това изведнъж се оказал нелегален болшевик, заместник на първия народен комисар на външните работи другаря Троцки; някак си много равнодушно напуснал партията („отпаднал механично като пасивен“); през последните години от своя кратък живот бил в град Фрунзе професор в Института за киргизки език. Живеел (в съветските времена!) със слуга китаец. Е, за хероина вече разказах. Може би заради него се е преселил в Средна Азия.

В годините на Големия терор всички богатири на отечествената японистика били, разбира се, арестувани, един след друг.

Първи – ексцентричния Евгений Поливанов с неговата естонска жена. След това Николай Невский с неговата японска жена. Тихият Николай Конрад взел да възпитава тяхната дъщеря полуяпонка, но скоро се добрали и до Конрад.

Разбира се, обявили ги за шпиони. Разбира се, измъчвали ги. Поливанов и Невский били разстреляни (жените им също не пуснали живи). Николай Йосифович Конрад, след като излежал присъдата си, помъкнал по-нататък на сломените си рамене отечествената японистика почти сам. За малко не се срещнахме. Учих при негови ученици, млади японисти.

Господи, не сме имали у нас нито едни научен отрасъл, нито едно културно направление, даже нито един вид спорт, където чугунената, бездарната, тъпата, безсмислено жестоката сила да не е стъпкала с подкованите си ботуши всичко най-ярко и най-живо. Именно заради това мразя толкова тази отвратителна „арЕстокрация“, с каквато и абревиатура във всеки конкретен исторически момент да се е наричала. Заради това, че винаги е унищожавала хората, които знаят добре колко струват. И е била в добри отношения само с тези, които знаят малко своята стойност. Именно такава страна, с принизено, облъскано и свиващо устата се население, те са градили винаги.

Геният, наркоманът, чудакът и свръхчовекът Евгений Дмитриевич Поливанов в годините, когато знаел добре колко струва:

Същият, когато му обяснили, че не трябва да знаеш добре колко струваш:

Из заявлението на затворника Поливанов от 1 октомври 1937 г.: „Моля да бъдат прекратени тежките начини за разпит (с физическо насилие), защото те ме карат да лъжа и ще доведат само до объркване на следствието. Ще добавя, че ми остава малко да се побъркам“.

Понякога си мисля: би било добре, ако моите представи за Оня свят се окажат погрешни. Нека да има Страшен съд и Рай, и задължително Ад. Задължително.

За всеки случай, за да не може никой там, на Страшния съд, да се обърка: Поливанов е арестуван от лейтенанта от държавна сигурност Маргайтис. Ръководел е следствието и го е екзекутирал сержант (!!!) Малцев. На смърт са го осъдили дивизионният военен юрист Голяков, бригадният военен юрист Зарянов и военният юрист 1 ранг Кандибин.

А как се е казвал главният началник на всички палачи, и така се знае.