Кой е виновен?

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Днес (писано на 1 ноември 2014 година – бел. прев.) е печален юбилей. Точно преди 120 години начело на Русия застава човек, който изпуска страната в черна дупка.

Ето го: стои вляво в ъгълчето, такъв един незабележим – дребно офицерче, което ще определи съдбата на нашите прадеди, деди, родители, а всъщност и нашата съдба.

Формулата на този противоречив характер, до значителна степен решил съдбата на ХХ век, е съчетание от комплексираност, слабохарактерност и упорство. За един владетел това е гърмяща смес.

Щом се качил на престола, най-напред обявил на обществото, че не трябва да се теши с „безсмислени въжделения“: всичко ще си остане като при незабравимия му родител.

Но като незабравимия му родител в новия век не се получило. Всичко скърцало, клатело се и се рушало. Било страшно. Небезкористни съветници подхвърлили идеята за малка победоносна война. Войната се оказала не малка и не победоносна, довела до революция. Владетелят се уплашил – издал манифест със свободи. Свободите били малко, обществото искало повече и започнало вече не да моли, а да настоява. Владетелят се уплашил – разгонил парламента и въвел режим на военно-полицейска диктатура. Страхувал се от война с „братовчеда Вили“ и все пак се напъхал в нея. Не умеел да командва, но се обявил за върховен главнокомандващ.

Цената на колебанията постоянно нараствала.

Петдесет хиляди убити във войната с Япония.

Милион и половина убити във войната с Германия.

В гражданската война загинали от пет до тринадесет милиона – историците така и не могат да ги преброят.

А и милионите, които са загинали по време на репресиите и войните през втората четвърт на века, са също косвени жертви на владетеля, който преди сто и двадесет години се заловил за работа, но се оказал неспособен.

Най-обидното е, че изглежда не е бил лош човек: порядъчен, трудолюбив, деликатен, обаятелен.

Ето че се харесал и на Репин, и на Серов. Славен на вид. Изобщо не е надут.

Идеален съпруг – любещ, верен, нежен, надежден.

Забележителен баща.

Добър, весел приятел.

Освен това е голяма рядкост за монарсите от Голщайн-Готорп-Романовата династия, защото плюс всичко е и недемонстративно скромен. Един георгиевски кръст на гърдите, обикновена гимнастьорка с полковнишки пагони. Николай все едно усещал своя таван: от него най-много би се получил отличен полкови командир. Слуга на царя, баща на войниците.

Но човек с мащабите на полковник не може да бъде самодържавен владетел на огромна страна, особено в по-нови времена.

Когато си задавам въпроса кой е по-виновен за това, че Русия не се е задържала на пътя, а е полетяла в пропастта, отговорът ми изглежда очевиден. Разбира се, че този, който е на кормилото и не се е справил с управлението.

Виновен е двойно, защото се впил здраво във властта и не я делял с никого: нито с либерала Вите, нито с държавника Столипин, нито с Думата. Защото те са просто хора, а той е Божи помазаник и където не достига ум, ще помогне Провидението.

Виновен е тройно, защото Малкият свят, светът на семейството, се оказал в критични моменти по-важен за него от Големия свят, а какъв по дяволите помазаник си ти, ако жена ти и децата ти са ти по-скъпи от поданиците? Откъде накъде Провидението ще помага на такъв?

В резултат и Големия свят погубил, и Малкия не опазил.

Тук свършил Малкият свят на Николай Романов.

Предизвиква ли участта му състрадание? Разбира се. За него жалко, сразен от ножа, той спи в земята хладна. (цитат от стихотворението на Лермонтов „Бородино“ – бел. прев.)

Но още по-жалко е за всички, които спят в земята хладна заради комплексираността, слабохарактерността и упорството. Имената им са потискащо мнозинство, както казваха преди. Ти, Господи, ги знаеш.