СЛУЖБОМЕР

понеделник, август 10, 2015

Кой е виновен?

Автор: Борис Акунин

Превод от руски: Павел Николов

Днес (писано на 1 ноември 2014 година – бел. прев.) е печален юбилей. Точно преди 120 години начело на Русия застава човек, който изпуска страната в черна дупка.

Ето го: стои вляво в ъгълчето, такъв един незабележим – дребно офицерче, което ще определи съдбата на нашите прадеди, деди, родители, а всъщност и нашата съдба.


Формулата на този противоречив характер, до значителна степен решил съдбата на ХХ век, е съчетание от комплексираност, слабохарактерност и упорство. За един владетел това е гърмяща смес.

Щом се качил на престола, най-напред обявил на обществото, че не трябва да се теши с „безсмислени въжделения“: всичко ще си остане като при незабравимия му родител.

Но като незабравимия му родител в новия век не се получило. Всичко скърцало, клатело се и се рушало. Било страшно. Небезкористни съветници подхвърлили идеята за малка победоносна война. Войната се оказала не малка и не победоносна, довела до революция. Владетелят се уплашил – издал манифест със свободи. Свободите били малко, обществото искало повече и започнало вече не да моли, а да настоява. Владетелят се уплашил – разгонил парламента и въвел режим на военно-полицейска диктатура. Страхувал се от война с „братовчеда Вили“ и все пак се напъхал в нея. Не умеел да командва, но се обявил за върховен главнокомандващ.

Цената на колебанията постоянно нараствала.

Петдесет хиляди убити във войната с Япония.

Милион и половина убити във войната с Германия.

В гражданската война загинали от пет до тринадесет милиона – историците така и не могат да ги преброят.

А и милионите, които са загинали по време на репресиите и войните през втората четвърт на века, са също косвени жертви на владетеля, който преди сто и двадесет години се заловил за работа, но се оказал неспособен.

Най-обидното е, че изглежда не е бил лош човек: порядъчен, трудолюбив, деликатен, обаятелен.

Ето че се харесал и на Репин, и на Серов. Славен на вид. Изобщо не е надут.

Идеален съпруг – любещ, верен, нежен, надежден.


Забележителен баща.


Добър, весел приятел.


Освен това е голяма рядкост за монарсите от Голщайн-Готорп-Романовата династия, защото плюс всичко е и недемонстративно скромен. Един георгиевски кръст на гърдите, обикновена гимнастьорка с полковнишки пагони. Николай все едно усещал своя таван: от него най-много би се получил отличен полкови командир. Слуга на царя, баща на войниците.


Но човек с мащабите на полковник не може да бъде самодържавен владетел на огромна страна, особено в по-нови времена.

Когато си задавам въпроса кой е по-виновен за това, че Русия не се е задържала на пътя, а е полетяла в пропастта, отговорът ми изглежда очевиден. Разбира се, че този, който е на кормилото и не се е справил с управлението.

Виновен е двойно, защото се впил здраво във властта и не я делял с никого: нито с либерала Вите, нито с държавника Столипин, нито с Думата. Защото те са просто хора, а той е Божи помазаник и където не достига ум, ще помогне Провидението.

Виновен е тройно, защото Малкият свят, светът на семейството, се оказал в критични моменти по-важен за него от Големия свят, а какъв по дяволите помазаник си ти, ако жена ти и децата ти са ти по-скъпи от поданиците? Откъде накъде Провидението ще помага на такъв?

В резултат и Големия свят погубил, и Малкия не опазил.

Тук свършил Малкият свят на Николай Романов.

Предизвиква ли участта му състрадание? Разбира се. За него жалко, сразен от ножа, той спи в земята хладна. (цитат от стихотворението на Лермонтов „Бородино“ – бел. прев.)

Но още по-жалко е за всички, които спят в земята хладна заради комплексираността, слабохарактерността и упорството. Имената им са потискащо мнозинство, както казваха преди. Ти, Господи, ги знаеш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.