Колопоход – Ден втори: Дъскотна-Обзор

Сутринта дъждът вече беше спрял, сгънах багажа и потеглих по пътя.

Шосето беше от тези, които обичам – лек наклон надолу, въртях рядко педалите.

Спирачките нещо се оказаха проблемни, затова на първата чешма спрях не само заради водата, но и да ги регулирам.

Оттук нататък щях да срещам много чешми (до Обзор, по пътя оттам до Бургас, освен в населените места – вода няма) и тактиката ми с тях щеше да бъде все една и съща – шишето от литър и половина стои в раницата за дълбока резерва, а на всяка чешма се наливам като камила, за да ми се налага да пия до следващата.

Голямата река (така се казва, иначе никак не е голяма) беше почти жълта след дъжда.

Разклоните за Шиварово, Вресово и Руен, първите два ги подминах, по третия, при Ябълчево, кривнах – натам ми беше маршрутът.

В Руен видях магазин за велочасти и зачаках да отвори, за да си купя спирачка.

Чаках един час, не отвориха магазина и затова се прехвърлих на по-приятно място, където изядох един прилично голям дюнер, за безалкохолно – айран.

После – отново на път и отново една чешма, след разклона за Ръжица.

Докато си почивах, ме посети едно котенце.

В Просеник намерих най-неочаквано това, което търсех – купих си спирачка плюс едно жило, че видях – жилото на скоростите ми се е прокъсало и може да ме подведе по пътя.

Още една чешма след Просеник, стара, но скоро реставрирана.

След Горица - една пресъхнала река (няколко такива видях и по-нататък).

Стигнах до Дюлинския проход, оттук нататък – нагоре.

Преди години се правех на голям юнак (разбирай – глупак) и опъвах по нагорнищата с велосипеда на общо основание, докато езикът ми опре в асфалта.

Отдавна обаче съм се отказал от подобни изпълнения: по нагорнищата – бутам (пък и в случая с раницата и колелото общо бяхме около 130 килограма – нямам такива крака, които да могат да качват такъв товар нагоре).

Така че падна бутане, но в края на краищата дойде наградата, която следва след всяко нагорнище – надолнището.

В Паницово спрях да си монтирам спирачката и да си почина.

И тази почивка - при чешма, плюс това издигната в памет на майор Коста Паница, който при едно свое пътуване за Варна отседнал за няколко дни в селото (тогава носещо името Алчак дере, защото се е намирало в дерето; по-късно го изместили на билото).

Не продължих към Дюлино, а отбих към Раковсково, за да съкратя малко километра.

Там пътят не е бил никога докосван от предизборен асфалт и беше порядъчно изронен; не много приятно нещо за един велосипедист, но затова пък от двете страни по цялото протежение вървяха красиви гъсти горички.

В центъра на Раковсково имаше едно декоративно кладенче…

…и една малка църквичка, половината от която е наречена на мое име, а другата половина на името на някой си Петър. :)

По-нататък Приселци не ме впечатли с нищо особено и го подминах, за да стигна съвсем скоро до Обзор.

Рано беше все още за спане, затова влязох в града и седнах на центъра да си почина срещу едно симпатично фонтанче.

После слязох надолу и за първи път от 1981 година (датата е вярна!) видях през една пролука морето.

Духаше много силен вятър, който ми отвя шапката и трябваше да я гоня по улицата, Нептун ми е свидетел, че беше така.

Междувременно започна да се смрачава, така че се върнах назад и на края на града си купих от едно магазинче бира за спътник на вечерята, а за другия ден - нови провизии: хляб, пастет и две консерви русенско варено.

***

С русенското варено сме стари приятели, още от казармата, където ми беше любимото мамбо (храна, ядене – войнишки жаргон) по време на учения.

Не че са ми го поднасяли на тепсия, историята е съвсем друга.

Във всеки от военните камиони по това време имаше (сега не зная дали е така) по един сандък с „неприкосновен запас“ – сухари и десетина консерви… русенско варено, за съвсем извънредни случаи.

Та по време на учение, когато се установявахме на наблюдателен пункт като взвод за артилерийско наблюдение, артилеристите, намиращи се на няколко километра зад нас (заедно с кухнята!), често „забравяха“ да ни изпратят храна, или ни изпращах някакви остатъци с плуващи отгоре медузи (сланина – войнишки жаргон).

Вечер стомасите ни свиреха от глад и всички, начело с лейтенанта, псувахме на поразия така, че листата на дърветата съхнеха, но това не решаваше нищо.

За неприкосновения запас никой не се сещаше, войникът си е войник – трябва да може да търпи всякакви несгоди, но аз съм слабохарактерен човек и когато ми идваше ред да застана на пост, а другите спяха на дъното на изкопания наблюдателен пункт, се промъквах в каросерията на газката, отварях сандъка със сухарите и русенското варено и започвах среднощен пир.

Така почти всеки ден до края на учението, а когато се върнехме, кюпът (старшината – войнишки жаргон), след като направеше проверка на наличността, викаше: „Пак си изял русенското!“ „Изядох го, другарю старшина – отговарях, - ама нали знаете, като ми пратят пари нашите, ще си го платя“.

Кюпът махваше с ръка („от мене да мине!“), много прост беше, горкият, но не беше злобен и отмъстителен, лично аз се разбирах с него.

***

Малко извън града се установих за лагеруване.

Докато вечерях, над мене се събираха грозни облаци, задуха силен вятър.

Скоро се стъмни съвсем, светеше само близкият Обзор.

Преди да се напъхам в палатката, видях, че съм я сложил точно под жиците на далекопровода.

Помислих си дали да не си преместя жилището по-нататък, но се отказах.

На когото му е писано (примерно) да се удави, няма да му падне жица на главата…