СЛУЖБОМЕР

понеделник, август 03, 2015

Операция „Снежок“ [1]

Източник: руското интернет издание „Политолог“

Превод: Павел Николов

На 4 септември миналата година в Русия беше отбелязана 60-годишнината от трагичните събития на Тоцкий полигон. Това, което се е случило на 14 септември 1954 година в Оренбургска област, беше заобиколено дълги години с плътната завеса на секретността.

В 9 часа и 33 минути над степта прогърмява взривът на една от най-мощните по тези времена атомни бомби. След това – покрай горящите в атомния пожар гори и изтритите от лицето на земята села – настъпват в атака „източните“ войски.


Самолети, нанасяйки удар по наземни цели, пресичат крака на атомната гъба. На 10 километра от епицентъра на взрива в радиоктивния прах, сред разтопения пясък, се отбраняват „западняците“. Оказва се, че през този ден е раздадено повече бойно снаряжение, отколкото при щурма на Берлин през Втората световна война.

Всички участници в тези събития се подписват да не разгласяват държавната и военна тайна за срок от 25 години. Умирайки от ранни инфаркти, инсулти и рак, те се страхуват да разкажат дори на лекуващите ги лекари за станалото в този ден на Троицкий полигон. Малцина участници в Троицките учения са успели да доживеят до наши дни. След толкова години те разказват пред журналисти на „Московский комсомолец“ за онези страшни събития.

Подготовка за операция „Снежок“

„През целия край на лятото на малката гара Тоцкое от целия Съюз пристигаха военни ешелони. Никой от пристигащите – даже командването на войсковите части – не знаеше защо е докаран там. Жени и деца посрещаха на всяка гара нашия ешелон. Като ни даваха сметана и яйца, жените нареждаха: „Милички, сигурно в Китай отивате да се биете“ – разказва на журналистите от МК председателят на Комитета на ветераните от подразделенията с особен риск Владимир Бенцианов.

В началото на 50-те в Кремъл се готвят сериозно за трета световна война. След проведените изпитания от американските военни в СССР решават да научат какво е атомен взрив на открита местност. Мястото на ученията – в оренбургската степ – е избрано заради сходството на терена със Западна Европа.

„Отначало общовойсковите учения с реален атомен взрив се планираха да бъдат проведени на ракетния полигон Капустин яр, но през есента на 1954-та беше проведена оценка на Тоцикй полигон, той беше признат за най-добър откъм условия за осигурена безопасност“ – разказва на времето генерал-лейтенант Осин.

Участниците в Троцкото учение разказват нещо различно. Полето, където е планирано да бъде хвърлена атомната бомба , е равно като тепсия.

„За ученията от нашите поделения подбраха най-здравите момчета. Дадоха ни лично оръжие по списък – модернизирани автомати Калашников, скорострелни десетзарядни винтовки и радиостанции Р-9“ – спомня си участникът в събитията Николай Пилшчиков.

Палатковият лагер се разпростира на няколко десетки километра. На учението пристигат представители на двеста части – повече от 40 хиляди военнослужещи: 39 хиляди войници, сержанти и старшини, 6 хиляди офицери, генерали и маршали.

Приготовленията за военните учения под кодовото име „Снежок“ продължават три месеца. Към края на лятото огромното бойно поле е буквално обезобразено от десетки хиляди километри окопи, траншеи и противотанкови ровове. Построени са стотици дотове, дзотове и блиндажи. Няколко дена преди ученията на офицерите е прожектиран секретен филм за атомното оръжие. „За целта беше построен специален кинопавилион, в който пускаха само по списък и с удостоверяване на личността в присъствието на командира на полка и на представител от КГБ. Тогава чухме: „На вас ви се падна великата чест първи в света да действате в реални условия с използване на атомна бомба“. Стана ни ясно защо покривахме окопите и блиндажите с няколко пласта греди и мажехме прецизно показващите се дървени части с жълта глина. Не трябваше да се запалят от светлинното излъчване“ – спомня си участникът в събитията Иван Путивлский.

„Жителите от селата Богдановка и Фьодоровка, които се намираха на 5-6 километра от взрива, бяха подканени да се евакуират на 50 километра от мястото на учението. Извеждаха ги организирано войските, разрешаваше им се да вземат със себе си всичко. През целия период на учението евакуираните жители получаваха командировъчни“ – разказва Николай Пилшчиков.

„Подготовката за ученията протичаше под артилерийска канонада. Стотици самолети бомбардираха зададени участъци. Месец преди началото самолет Ту-4 пускаше в епицентъра макет на бомба с маса 250 килограма“ – спомня си участникът в ученията Путивлский.

Подполковник Даниленко си припомня, че в стара дъбова гора, заобиколена от смесена, бил начертан бял варов кръст с размер сто на сто метра. Нанесен бил за тренировка на летеца. Отклонението от целта не трябвало да надминава 500 метра. Наоколо се разполагали войски.

Тренирали се два екипажа: на майор Кутирчев и на капитан Лесников. До последния момент летците не знаели кой ще е основен, а кой дубльор. С предимство бил екипажът на Кутирчев, който вече имал летателен опит с атомна бомба на Семипалатинския полигон.

За предотвратяване на пораженията от ударната вълна върху войските, които се намирали на разстояние 5-7,5 километра от предполагаемия епицентър на взрива, било предписано да се намират в укрития, а отдалечените на повече от 7,6 километра – в траншеи в седнало или легнало положение.

„На едно от възвишенията, на 15 километра от планирания епицентър на взрива построиха правителствена трибуна за наблюдение на ученията – спомня си Иван Путивлский. – На предния ден я боядисаха със зелена и бяла блажна боя. На трибуната бяха поставени прибори за наблюдение. Отстрани до нея от железопътната гара по дълбоките пясъци прекараха асфалтиран път. Военната пътна инспекция не пускаше по него никакви странични автомобили“. „Три денонощия преди началото на ученията на полевото летище в района на Тоцк започнаха да идват висши военачалници: маршалите на Съветския съюз Василевский, Рокосовский, Конев, Малиновский – спомня си Пилшчиков. – Дойдоха даже министри на отбраната от страните с народна демокрация, генералите Мариан Спихалский и Лудвиг Свобода, маршалите Чжу Де и Пен Де Хуай. Всички те се настаниха в предварително построеното в района на лагера правителствено градче. Едно денонощия преди учението в Тоцк се появиха Хрушчов, Булганин и създателят на атомното оръжие Курчатов“.

Ръководител на учението бил маршал Жуков. Около епицентъра на взрива разположили бойна техника: танкове, самолети, бронетранспортьори, към които в окопите и на земята завързали „десант“: овце, кучета, коне и телета.

От осем хиляди метра бомбардировач Ту-4 пуска на полигона атомна бомба

В деня на учението двата екипажа на Ту-4 правят приготовления по пълна програма: на всеки от самолетите са закачени атомни бомби, летците включват едновременно двигателите, докладват за готовност да изпълнят поставената задача. Команда за излитане получава екипажът на Кутирчев, където бомбардировчик е капитан Кокорин, втори летец – Роменский, щурман – Бабец. Ту-4 е съпроводен от два изтребителя МиГ-17 и бомбардировач Ил-28, които трябва да следят времето, да снимат на кинолента и да охраняват носача по време на полета. „На 14 септември ни вдигнаха по тревога в четири часа сутринта. Беше ясно и тихо утро – спомня си Иван Путивлский. – На небосклона – нито облаче. Закараха ни с коли в подножието на правителствената трибуна. Седнахме плътно един до друга в оврага и се снимахме. Първият сигнал от високоговорителите на правителствената трибуна прозвуча 15 минути преди атомния взрив: „Ледът се пука!“ Десет минути преди взрива чухме втория сигнал: „Ледът се движи!“ Ние изскочихме от колите, както ни бяха инструктирали, и се спуснахме към предварително подготвените в оврага укрития, намиращи се встрани от трибуната. Легнахме по корем, с глава по посока на взрива, както ни учеха, със затворени очи, сложили под главите си длани и с отворена уста. Прозвуча последният, третият сигнал: „Мълния!“ В далечината се чу адски грохот. Часовниците сочеха 9:33“.

Самолетът носач хвърля атомната бомба от височина 8 хиляди метра след второ подхождане към целта. Мощността на плутониевата бомба „Татянка“ е четиридесет килотона тротилов еквивалент – няколко пъти повече от мощността на бомбата, взривена над Хирошима. Генерал-лейтенант Осин си спомня, че подобна бомба е изпитана предварително на Семипалатинския полигон през 1951 година. Тоцката „Татянка“ се взривява на височина 350 метра от земята. Отклонението от предначертания епицентър е 280 метра северозападно.

В последния момент вятърът променя посоката си: той отнася радиоактивния облак не в степта, както се разчита предварително, а направо към град Оренбург и по-нататък, по направление на град Красноярск.

Пет минути след атомния взрив започва артилерийска подготовка, след това бомбардировачи нанасят въздушен удар. Започват да стрелят различен калибър оръдия и минохвъргачки, „катюши“, самоходни артилерийски установки, танкове, закопани в земята, и всякаква друга бронирана техника. По-късно един командир на батальон също разказва, че плътността на огъня на километър площ е била по-голяма отколкото при превземането на Берлин.

„По време на взрива, въпреки закритите траншеи и блиндажи, където се намирахме, вътре проникна ярка светлина, след няколко секунди чухме звук като рязка гръмотевица по време на буря – спомня си Николай Пилшчиков. – След 3 часа беше получен сигнал за атака. Самолетите, които нанасяха удари по наземни цели 21-22 минути след ядрения взрив, пресичаха крака на атомната гъба – ствола на радиоактивния облак. Преминах със своя батальон с бронетранспортьор на 600 метра от епицентъра на взрива със скорост 16/18 километра в час. Видях изгорена от корена до върха гора, колони огъната техника, обгорели животни“. В самия епицентър – в радиус от 300 метра – не останал нито един столетен дъб, всичко изгоряло… Техниката на километър от взрива била натъпкана в земята…

„Долината на километър и половина от епицентъра на взрива пресякохме с противогази – разказва Казанов. – С ъгъла на окото си забелязах как горят самолети, автомобили и щабни коли, навсякъде се търкаляха останки от крави и овце. Земята приличаше на шлака и на някаква чудовищно разбъркана консистенция. Трудно беше да се познае местността след взрива: тревата пушеше, тичаха опърлени пъдпъдъци, храстите и горичките бяха изчезнали. Обкръжаваха ме голи, димящи хълмове. Издигаше се плътна черна стена от дим и прах, смрад и миризма на изгоряло. Гърлото ми съхнеше и дращеше, ушите ми звъняха и шумяха… Генерал-майорът ми заповяда да измеря с дозиметричен прибор равнището на радиация край един догарящ до нас огън. Притичах, отворих клапата на дъното на прибора и… стрелката удари в крайно положение. „В колата!“ – изкомандва генералът и ние се отдалечихме от това място, което се оказа близо до епицентъра на взрива…“

След няколко дни във вестник „Правда“ е напечатано съобщение на ТАСС: „В съответствие с плана за научно-изследователски и експериментални дейности през последните дни в Съветския съюз беше проведено изпитание на един от видовете атомно оръжие. Целта на изпитанието беше да се изучи въздействието на атомния взрив. При изпитанието са получени ценни резултати, които ще помогнат на съветските учени и инженери да решат успешно задачите за защита от атомно нападение“.

Жителите на околните села, две трети от къщите на които изгорели, дърво по дърво пренесли построените за тях нови къщи на старите – обичайни за тях и вече заразени – места, събирали в полетата радиоактивно зърно, запечени в земята картофи… И още дълго старите жители на Богдановка, Фьодоровка и село Сорочинско помнели странното светене на дървата. Цепениците от овъглените в района на взрива дървета светели в тъмнината със зеленикав пламък.

Дивите, домашните животни и даже насекомите, които се оказали в „зоната“, били подложени на внимателно изследване. „След ученията минахме само през дозиметричен контрол – разказва Николай Пилшчиков. – Много по-голямо внимание специалистите обърнаха на дадената ни в деня на ученията суха храна, завита в почти два сантиметра каучук… Веднага я взеха за изследване. На следващия ден всички войници и офицери бяха поставени на обикновената хранителна дажба. Деликатесите изчезнаха“.

Връщали се от Тоцкия полигон, както си спомня Станислав Иванович Казанов, не с товарен влак, както дошли, а в нормален пътнически вагон. При което влакът бил пропускан без всякакво задържане. Покрай тях прелитали гари: празен перон, на който стои самотен началникът на гарата и отдава чест. Причината била проста. Със същия влак, в специален вагон, се връщал от ученията Семьон Михайлович Будьони.

„В Москва на Казанската гара маршалът беше посрещнат тържествено – казва Казанов. – Нашите курсанти от сержантското училище не получиха нито отличителни знаци, нито специални удостоверения, нито награди… Благодарността, която ни обяви министърът на отбраната Булганин, също никъде след това не я получихме“.

На пилотите, които пуснали „Татянка“, дали по една лека кола „Победа“. Награден бил и командирът на екипажа Василий Кутирчев.

Резултатите и документите от ученията „Снежок“ били засекретени.

Трето поколение хора, преживели изпитанията на Тоцкия полигон, живее с предразположение към рак

Статутът на секретност не позволил да се правят никакви проверки и изследвания на участниците в експеримента. Загуби сред гражданското население досега не са известни. Архивите на Тоцката районна болница от 1954 да 1980 г. изобщо били унищожени. „В Сорочинския отдел за гражданско състояние направихме списък по диагнозите на починалите през последните 50 години хора. От 1952 година от онкологични заболявания в околните села са починали 3 209 души. Веднага след взрива – само два смъртни случая. И след това – два върха: единият след 5-7 години след взрива, вторият – от началото на 90-те години.

Беше проучена имунологията на децата: изследвахме внуците на хората, преживели взрива. Резултатите ни шокираха: у децата фактически не работи системата на интерфероните – защитата на организма от рак. Получава се така, че трето поколение хора, преживели атомния взрив, живее с предразположение към рак“ – разказва професорът от Оренбургската медицинска академия Михаил Скачков.

Участниците в ученията не получили никакви документи. Едва през 1990 година приравнили правата им с тези на пострадалите от чернобилската катастрофа. От 45 хиляди военни, участвали в Тоцките учения, днес са останали живи малко повече от 2 хиляди.

Половината от тях официално са признати за инвалиди от първа и втора група, 74,5% имат заболявания на сърдечно-съдовата система, включително хипертония и церебрална атеросклероза, 20,5% - заболяване на храносмилателните органи, 4,5% - злокачествени новообразувания и болести на кръвта. Преди десет години в Тоцк – в епицентъра на взрива – е поставен паметен знак: възпоменателна плоча с камбани. На 14 септември те ще звънят за всички пострадали от радиация на Тоцкия, Семипалатинския, Новоземелския, Капустин-Ярския и Ладожкия полигон.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА:

1. В превод от руски името на операцията означава „Снежец“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.