Всъщност колопоходът започна на следващия ден, но да кажа нещо и за този.
Първо, защо точно Дъскотна?
Защото като мързелив човек не се хванах да направя прехода Ком-Емине на един път, а го карах години наред на етапи.
И така стигнах до Дъскотна.
Второ, защо не пеш от Дъскотна до Емине?
Защото реших, че с велосипеда ще обиколя повече места и ще видя повече неща, ще бъде повече интересно (както наистина и се оказа).
Влакът за Дъскотна (София-Варна) малко ме изненада – на Калояновец трябваше да слезем и да се качим на автобуси (ремонт по жепе трасето).
Докато намествахме с шофьора велосипеда в багажника, му счупихме спирачката (тези спирачки, от бакелит ли, от що ли, се трошат като стъкло).
По-нататък - никакви особени премеждия, освен това, че минахме през Ямбол, което си е премеждие, защото там съм служил шест месеца в казармата (които са били войници изобщо и по-специално в Кукурландия, разбират защо този град изобщо не ми се асоциира с нищо хубаво).
На Дъскотна слязох почти на смрачаване, небето се мръщеше и не вещаеше нищо добро.
Излязох на няколко километра извън селото, отбих от пътя и побих катуна.
Навън задуха вятър, но вътре в шатрата беше уютно и приятно.
Скоро обаче заваля дъжд, затова трябваше да изляза навън и да наметна с дъждобрана „окото на бога“ (така викам на отдушника, чието покривало не намерих; през него в ясно време влизат звездите, в дъждовно - дъждовни капки).
Дъждът забарабани силно над мене и не помня точно към колко часа заспах под скучното му мърморене…
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.