СЛУЖБОМЕР

понеделник, август 31, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 3

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2

3.

Но Кубличи... Както вече казах, там имаше ново, дървено училище със светли класни стаи, до него физкултурна площадка. И, разбира се, с нови учители. Руски език и литература ни преподаваше Клаудия Якаулеуна Пашута, младичка девойка, която беше дошла току-що от Полацкия педагогически техникум. Ние я обичахме просто заради младостта ѝ, макар че не беше и лоша учителка. И все пак руският език не се отдаваше лесно на беларуските деца, особено диктовките, всякакви съчинения. А аз по това време бях увлечен от книгите, няма значение какви - руски или беларуски, затова се справях с руския език без особени проблеми. Беларуски език ни преподаваше Андрей Дзямянавич Курчинка - мрачен човек, доста строг учител. Трябва да кажа, че познаваше отлично своята работа, и понеже беше строг, всички трябваше да учим сериозно беларуски език. На мене ми беше лесен, може би защото също се страхувах от Андрей Дзямянавич. Макар че ме изпитваше рядко и никога не ми даваше да довърша. Едва започвах, когато ми казваше: сядай! И ми поставяше петица. (Или - "отличен", вече съм забравил какви бяха тогава оценките. Образователната система у нас се променя постоянно.) Както и да е, усвоих трайно беларуската граматика (разбира се, наркомовката) и може би едва сега започвам да я забравям. А имаше още един учител, Красинцау, който преподаваше физика, също Жирноу - историк и географ. Те също бяха много добри учители, светла им памет.

През тези години вече бях увлечен от четенето. Но откъде да вземам книги? Разбира се, от училищната библиотека, която не беше много богата, но там имаше класика, и беларуска, и руска, и нещо от световната. Преди всичко приключенска - от Жул Вурн до нашия Янка Маур, чиито книги обичах много. Много популярната по това време "Как се каляваше стоманата" се четеше по ред от цялото училище. Веднъж се разболях и не ходих дълго време на училище, затова пък четях и препрочитах всичко, което имаше в слободското училище, а това беше предимно руска класика. Тогава прочетох "Война и мир", трите тома на "Тихият Дон", много неща от Гончаров и Тургенев, а също така от Зарецки, Гартни и Галавач. Дълго не можех да намеря повестта "Мочурище" на Якуб Колас, за която разбрах от училищната граматика. Издебнах я, когато се появи в магазина за полуготова продукция в Селишчи. Но откъде да взема пари? Обикновено през лятото децата издърпваха лико от лози и зърнастец, сушаха го и го предаваха в канторите за заготовки. Като занесох за пореден път солиден наръч лико в Гушчинска Слободка, можах да си купя "Мочурище". Когато всичко беше прочетено, започна лов на книги от приятели и познати. Да речем, разбирах, че у някого има някаква непозната книга, и го молех да ми я даде за четене. За два дена, за една нощ. Помня, че с нас в училището учеше Баброуски, струва ми се от село Чамяричина. Неговият дядо, или баща му, бил учител още през царско време и оставил след себе си един сандък с книги. Ето това беше съкровище! Баброуски ми носеше книги в училище, тичах при него за книги и през лятото. Четях преди всичко издания от XIX век - Мамин-Сибиряк, Короленко, Станюкович, Помяловский, няколко романа на Шелер-Михайлов и други. У него намерих рядката по това време книга на Жул Верн "От Земята до Луната", която ми хареса много. Като разбрах, че я няма на беларуски език, преведох я сам от руски и я изпратих в Минск на вестник "Беларуски пионер", за да я напечатат там и да запознаят с произведението беларуските деца. Разбира се, това беше наивно, но светът на книгите вече стана за мене не по-малко значим от реалния. В детските ми години настъпваше някакво духовно формиране, може би по-важно от влиянието на реалния свят...

Поезията, включително и руската класика, не ме вълнуваше много. Малко по-късно, в юношеството, започна да ми харесва Лермонтов. И разбрах защо, когато след войната прочетох у Бунин, че Лермонтов, а съвсем не Пушкин е най-големият руски поет.

Няколко години в училище седях на един чин с Шурка Андрейчик. Той беше тихо, замислено момче, учеше се добре по математика. По-добре от мене. Но аз пишех по-добре диктовки и съчинения. Тогава направихме нещо като кооперация и си помагахме един на друг: той на мене по математика, аз на него по езиците. С течение на времето станах съвсем нагъл и в часовете по математика четях под чина книги. Така продължи, докато директорът Слимборски, който преподаваше по математика, не ме улови и не ми написа двойка. Трябваше да я поправя. Беше ме срам, защото по останалите предмети имах само петици.

Тук може би трябва да кажа за още едно училищно увлечение - рисуването. Започнах да рисувам рано, може би в трети или четвърти клас - както обикновено, с моливи или водни бои за стенвестника, разни училищни помагала - карти, схеми... Но откъде на село произведения на изобразителното изкуство? Ама все пак се намериха. В съседното село Астроушчина живееше селянинът Бобрик, от беден по-беден, може би най-беден от всички. Но по време на гражданската война бил слуга на някакъв заможен дворянин в Сибир, казваха, че на губернатора. Та той беше донесъл вкъщи няколко картини, рисувани с маслени бои, едни такива малки етюди. Беше донесъл също така годишните свезки на списание "Нива" и "Огоньок" за няколко години."Огоньок" от началото на века до 1916 година. Там имаше много репродукции - черно-бели и цветни също. Вземах от него подшитите свезки, четях ги, разглеждах рисунките на тогавашните художници. И, разбира се, самият аз рисувах. Изпращах някъде по конкурси своите рисунки, пишех си, струва ми се, с минския или вицебския пионерски дом. Там имаше методически кабинети, откъдето ми изпращаха задачи...

Що се отнася до книгите, те си имат своето време, всяка от тях трябва да се прочете на определена възраст. Сега съжалявам, че прочетох рано тъкмо най-значимите книги, от които в детска възраст взех далече не всичко, което трябва да се вземе. Но може и да греша. Може би именно в ранните години те можеха да докоснат нещо в душата, а след това би било късно. След това животът те досяга и мачка, а литературата не може да ти повлияе.

Освен класиката успях да прочета по това време няколко книги, които така или иначе докоснаха детската ми душа и останаха в спомените ми. Това бяха случайни книги, понякога на малко известни автори. Прочетох и дълго не можах да забравя военния трагизъм на книгата "В якутската тайга" от И. Строд. Или "Адютантът на генерала" на Май-Маевски - предтеча на много следващи "шпионски" или "разузнавачески" книги от по-късно време. "Сивцев вражек" на Осоргин ми отвори очите за следреволюционното време в Москва. Разбира се, ужасно време, погледнато обаче от малко по-друг ъгъл отколкото този, който обикновено срещахме в съветската литература. Това беше литература от 20-те години, произведения на "попутчиците", а не на писателите комунисти. От белоруските в този ред си спомням "Алея" на М. Зарецки и "Смут в загражденията" на П. Галавач. Особено края на тази христоматийна повест.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.