СЛУЖБОМЕР

вторник, септември 01, 2015

Вечните руски въпроси „Кой е виновен?“ и „Какво да се прави?“

Автор: Олег Сандро-Панфилов

Превод: Павел Николов

Един мой приятел, като обсъждаше спускането на Путин с батискаф в бездните на Черно море, се усмихна и каза: „Свиква с дъното“. След това мнозина издевателстваха и се присмиваха, недоумявайки каква е целесъобразността и ефективността на подобен пиар ход. Преди четири години Путин се гмурна във водите на Таманския залив, извади от дъното старателно измити амфори, поперчи се в образа си на водолаз. Таманският залив е на територията на Кубан, в Краснодарския край, а този път другарят Путин потопи своето тяло в акваторията на анексирания Крим. Ако се погледне на картата от 1918 година, Путин е заразил украинските води два пъти – Кубан също някога е принадлежал на Украйна като Крим.

Необходимостта руският президент да се спуска с холандски батискаф е практически необяснима. Апаратът е от страна, чиито продукти и цветя са признати за санкционирани, не се внасят и подлежат на унищожаване. Путин презря всички ограничения и собствените си укази и реши да се поперчи. На каква дълбочина се е спускал, спускал ли се е въобще – всичко е покрито от тайната на монтажа и специалните ефекти. Руски православен канал не подмина възможността да сравни Путин с Александър Македонски – и двамата имали за цел да обединят Изтока и Запада, и двамата уж са се спускали в морските бездни със „стъклена сфера“ и са облитали околностите на своите империи „върху птица“. В този случай православните журналисти, разбира се, имаха предвид моторния делтаплан, с помощта на който Путин трябваше да поведе ята сибирски жерави на юг.

Кремълските пиари се постараха и в Севастопол – докараха три автобуса масовка, всичко останало направиха обективите на телевизионните камери и монтажът: усещането беше, че около Путин се е събрало половината от населението на Крим. Камерите на площада показаха, че ритуалът по поглъщане с погледи на любимия вожд става на малък участък от площад „Нахимов“. На края на площада има автобуси, самият площад е практически празен и само край Графская пристан (пристанище в Севастопол – бел. прев.) се тълпят пътниците от трите автобуса.

От политическа гледна точка пътешествието по окупирания Крим няма никаква стойност – то не донесе никакви политически дивиденти на фона на сриващата се в пропастта рубла и на поевтиняващия през погледа нефт, колкото и да показваха възторжените лица със сияещи очи на кримчаните, докарани с автобуси за участие в телевизионния репортаж, че „кримчаните обожават Путин“. Самият Путин беше този път извънредно оригинален и приличаше повече на китайска бабичка (намек за персонаж от руски комедиен филм – бел. прев.), отколкото на другите путиновци отпреди два дена. Той се усмихваше много, компенсирайки с процепите на очите си и с широките си скули ниските заплати и оскъдните пенсии на кримчаните.

Само за да се поперчи ли отиде Путин в Крим? Като всеки престъпник него го влече там, където е извършил нещо, което определя целия му окончателен живот. Това „нещо“ обикновено му се разминаваше – Дагестан, Чечня, Грузия. В Украйна му казаха „не!“. През последните столетия Русия излъчва заплаха, постоянна агресия и опасност, която в Кремъл превърнаха във външна политика. Никога няма да чуете хвалещ се руснак, който да разказва не за танкове или бомбардировачи, а за нови достижения в развитието на високите технологии или, в най-лошия случай, на руското селско стопанство. Не, те се хвалят с митични военни подвизи и победи над страни, които са 100-150 пъти по-малки. И съскат – „ще ги препикаем всичките!“

Путин отиде в Крим, за да се позабавлява и да утеши кримчаните. Затова всичко изглеждаше толкова глупаво – и блокираните улици, и докараните привърженици, и използването на вносното подводно устройство. Колко забележително щеше да е, ако това беше руски батискаф, макар и във вид на дъбова бъчва, с каквато се е носил по морската шир приказният Гвидон Салтанович. На брега щеше да стои Йосиф Давидович (Кобзон – бел. прев.) с царски сюртук, с козиняви ботуши и щеше да декламира с речитатив Пушкиновите строфи: „Ты, волна моя, волна! Ты гульлива и вольна; Плещешь ты, куда захочешь, Ты морские камни точишь, Топишь берег ты земли, Подымаешь корабли – Не губи ты нашу душу: Выплесни ты нас на сушу!“ („„Вълна моя, ти вълна! Ти, която в тишина плискаш, дето си желаеш, с морските скали играеш, потопяваш брегове, носиш лодки, ветрове — не погубвай ни, послушай, изхвърли ни ти на суша!“)

И изведнъж – хоп! Без помощта на федералната служба за охрана и спасителните служби бъчвата е изхвърлена на брега. Хорът на ветераните от Кримската война през 1856 година пее „Ода за Отечеството“ и „Боже, царя ни пази“. От бъчвата излиза царят, отръсква се и отива към микрофона. „Поклон, бащице“ – вика тълпата. Над Крим се издига изкуствено руско слънце, в чиито отблясъци не се виждат ръждивите корпуси на черноморската флотилия. Така би искал да види своето посещение геният на руската демокрация президент 2.0 - Вл. Вл. Путин.

Приказността на мероприятието не зачерква реалността и приземеността. В действителност Путин отиде там, за да забави връщането на Крим с още малко. С вида си той демонстрира на кримчаните увереност, която те вече са започнали да губят. Крим се превърна в остров, приличащ на някогашната Куба – в изолация, без средства за съществуване и без особени перспективи за бъдещето. Най-необичайният епизод от посещението на Путин беше сниманият без съкращения от руската телевизия диалог на Путин с министъра на културата Медински. Сцена, достойна за вниманието на Станиславски: участниците в диалога се пулеха учудено и не можеха да разберат къде са отишли парите за кримската култура. Парите все едно не се намериха, по-скоро изобщо не ги е имало, а и няма да ги има – това е сигурно.

Историята на Русия от времето на Путин върви към своя край, това е очевидно и без политолози и експерти. Настъпило е време, когато от Русия трябва да се чуят печални възгласи, питащи – Кой е виновен?“. След време ще се чуе и традиционното – „Какво да се прави?“ Такава е руската историческа съдба – щом нещо престане да работи или се руши елементарно, винаги ще се намерят няколко десетки представители на интелигенцията, които започват да задават тези въпроси, да пишат статии и книги. Докато не се появи поредният цар, пристъпващ с нова енергия към поредната измама за населението.

Лозунгът „Кримнаш“ започва да избледнява. През последните 24 години по Крим ходеха тълпи, страдащи по Русия. Те я получиха. Сигурно искаха това да е „без шум и дим“, целият свят веднага да признае положението, а кримчаните да усетят доволство и щастие. Но светът не призна положението, нещо повече – светът се ядоса. С Русия сега става това, което се случи със СССР преди тридесет години. Кремъл не обича да се учи от своите грешки, там, както казват програмистите, си имат свой софтуер – завземане на властта, глад, разруха, въпроси – „кой е виновен“ и „какво да се прави“. Дали Русия ще промени отношението си към света, е невъзможно да се предскаже, затова пък е добре известна традиционната цикличност на руските проблеми – те си приличат… Следващият президент ще бъде също такъв. Батискафът може би ще е друг.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.