Вечните руски въпроси „Кой е виновен?“ и „Какво да се прави?“

Автор: Олег Сандро-Панфилов

Превод: Павел Николов

Един мой приятел, като обсъждаше спускането на Путин с батискаф в бездните на Черно море, се усмихна и каза: „Свиква с дъното“. След това мнозина издевателстваха и се присмиваха, недоумявайки каква е целесъобразността и ефективността на подобен пиар ход. Преди четири години Путин се гмурна във водите на Таманския залив, извади от дъното старателно измити амфори, поперчи се в образа си на водолаз. Таманският залив е на територията на Кубан, в Краснодарския край, а този път другарят Путин потопи своето тяло в акваторията на анексирания Крим. Ако се погледне на картата от 1918 година, Путин е заразил украинските води два пъти – Кубан също някога е принадлежал на Украйна като Крим.

Необходимостта руският президент да се спуска с холандски батискаф е практически необяснима. Апаратът е от страна, чиито продукти и цветя са признати за санкционирани, не се внасят и подлежат на унищожаване. Путин презря всички ограничения и собствените си укази и реши да се поперчи. На каква дълбочина се е спускал, спускал ли се е въобще – всичко е покрито от тайната на монтажа и специалните ефекти. Руски православен канал не подмина възможността да сравни Путин с Александър Македонски – и двамата имали за цел да обединят Изтока и Запада, и двамата уж са се спускали в морските бездни със „стъклена сфера“ и са облитали околностите на своите империи „върху птица“. В този случай православните журналисти, разбира се, имаха предвид моторния делтаплан, с помощта на който Путин трябваше да поведе ята сибирски жерави на юг.

Кремълските пиари се постараха и в Севастопол – докараха три автобуса масовка, всичко останало направиха обективите на телевизионните камери и монтажът: усещането беше, че около Путин се е събрало половината от населението на Крим. Камерите на площада показаха, че ритуалът по поглъщане с погледи на любимия вожд става на малък участък от площад „Нахимов“. На края на площада има автобуси, самият площад е практически празен и само край Графская пристан (пристанище в Севастопол – бел. прев.) се тълпят пътниците от трите автобуса.

От политическа гледна точка пътешествието по окупирания Крим няма никаква стойност – то не донесе никакви политически дивиденти на фона на сриващата се в пропастта рубла и на поевтиняващия през погледа нефт, колкото и да показваха възторжените лица със сияещи очи на кримчаните, докарани с автобуси за участие в телевизионния репортаж, че „кримчаните обожават Путин“. Самият Путин беше този път извънредно оригинален и приличаше повече на китайска бабичка (намек за персонаж от руски комедиен филм – бел. прев.), отколкото на другите путиновци отпреди два дена. Той се усмихваше много, компенсирайки с процепите на очите си и с широките си скули ниските заплати и оскъдните пенсии на кримчаните.

Само за да се поперчи ли отиде Путин в Крим? Като всеки престъпник него го влече там, където е извършил нещо, което определя целия му окончателен живот. Това „нещо“ обикновено му се разминаваше – Дагестан, Чечня, Грузия. В Украйна му казаха „не!“. През последните столетия Русия излъчва заплаха, постоянна агресия и опасност, която в Кремъл превърнаха във външна политика. Никога няма да чуете хвалещ се руснак, който да разказва не за танкове или бомбардировачи, а за нови достижения в развитието на високите технологии или, в най-лошия случай, на руското селско стопанство. Не, те се хвалят с митични военни подвизи и победи над страни, които са 100-150 пъти по-малки. И съскат – „ще ги препикаем всичките!“

Путин отиде в Крим, за да се позабавлява и да утеши кримчаните. Затова всичко изглеждаше толкова глупаво – и блокираните улици, и докараните привърженици, и използването на вносното подводно устройство. Колко забележително щеше да е, ако това беше руски батискаф, макар и във вид на дъбова бъчва, с каквато се е носил по морската шир приказният Гвидон Салтанович. На брега щеше да стои Йосиф Давидович (Кобзон – бел. прев.) с царски сюртук, с козиняви ботуши и щеше да декламира с речитатив Пушкиновите строфи: „Ты, волна моя, волна! Ты гульлива и вольна; Плещешь ты, куда захочешь, Ты морские камни точишь, Топишь берег ты земли, Подымаешь корабли – Не губи ты нашу душу: Выплесни ты нас на сушу!“ („„Вълна моя, ти вълна! Ти, която в тишина плискаш, дето си желаеш, с морските скали играеш, потопяваш брегове, носиш лодки, ветрове — не погубвай ни, послушай, изхвърли ни ти на суша!“)

И изведнъж – хоп! Без помощта на федералната служба за охрана и спасителните служби бъчвата е изхвърлена на брега. Хорът на ветераните от Кримската война през 1856 година пее „Ода за Отечеството“ и „Боже, царя ни пази“. От бъчвата излиза царят, отръсква се и отива към микрофона. „Поклон, бащице“ – вика тълпата. Над Крим се издига изкуствено руско слънце, в чиито отблясъци не се виждат ръждивите корпуси на черноморската флотилия. Така би искал да види своето посещение геният на руската демокрация президент 2.0 - Вл. Вл. Путин.

Приказността на мероприятието не зачерква реалността и приземеността. В действителност Путин отиде там, за да забави връщането на Крим с още малко. С вида си той демонстрира на кримчаните увереност, която те вече са започнали да губят. Крим се превърна в остров, приличащ на някогашната Куба – в изолация, без средства за съществуване и без особени перспективи за бъдещето. Най-необичайният епизод от посещението на Путин беше сниманият без съкращения от руската телевизия диалог на Путин с министъра на културата Медински. Сцена, достойна за вниманието на Станиславски: участниците в диалога се пулеха учудено и не можеха да разберат къде са отишли парите за кримската култура. Парите все едно не се намериха, по-скоро изобщо не ги е имало, а и няма да ги има – това е сигурно.

Историята на Русия от времето на Путин върви към своя край, това е очевидно и без политолози и експерти. Настъпило е време, когато от Русия трябва да се чуят печални възгласи, питащи – Кой е виновен?“. След време ще се чуе и традиционното – „Какво да се прави?“ Такава е руската историческа съдба – щом нещо престане да работи или се руши елементарно, винаги ще се намерят няколко десетки представители на интелигенцията, които започват да задават тези въпроси, да пишат статии и книги. Докато не се появи поредният цар, пристъпващ с нова енергия към поредната измама за населението.

Лозунгът „Кримнаш“ започва да избледнява. През последните 24 години по Крим ходеха тълпи, страдащи по Русия. Те я получиха. Сигурно искаха това да е „без шум и дим“, целият свят веднага да признае положението, а кримчаните да усетят доволство и щастие. Но светът не призна положението, нещо повече – светът се ядоса. С Русия сега става това, което се случи със СССР преди тридесет години. Кремъл не обича да се учи от своите грешки, там, както казват програмистите, си имат свой софтуер – завземане на властта, глад, разруха, въпроси – „кой е виновен“ и „какво да се прави“. Дали Русия ще промени отношението си към света, е невъзможно да се предскаже, затова пък е добре известна традиционната цикличност на руските проблеми – те си приличат… Следващият президент ще бъде също такъв. Батискафът може би ще е друг.