Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 8

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

8.

В едно ведро юнско утро пристигнахме в Украйна... Бели измазани къщи, тополи, непознат език по гарите, гоголевски асоциации ме пренасят в друг свят, романтичен и приказен. Не си мислех тогава, че много драматични и трагични неща ще ме свържат с тази страна. Не успях да се огледам, да опозная както трябва града и дори да намеря чичо си, когато избухна войната.

Да си призная, това отначало не уплаши много младите хора. Беше минало малко време от финландската война, преди нея - освободителният поход в Западна Беларус, всичко завърши с триумфа на победите. Ще победим и сега. Още повече, ако ни ръководи непобедимият Сталин. Но постепенно ставаше тревожно, а след това и страшно. Искаше ни се да си отидем у дома, по родните места. Но нямаше как. Когато немският вермахт завзе Минск и Гомел и настъпи към Киев, военкоматът ни мобилизира. Първо за отбранителни работи. Може би един месец копахме много дълги и дълбоки противотанкови ровове, струва ми се край Пирогивка, която след това изоставихме, защото немците вече затваряха своето обкръжение на киевския чувал...

Започна евакуация. Колони от хиляди 17-18-годишни юноши се проточиха по прашните пътища на изток. Беше обеден жар. В селата и градчетата, през които минавахме, ни изпращаха жени и девойки, даваха ни някаква храна, плодове, махаха ни с кърпи. Някои плачеха. Ние се държахме свободно, шегувахме се. Нас, шепата беларуси, никой не оплакваше, нашите оплаквачки бяха далече. Но и украинките ни жалеха и ни обичаха. На края на старинния Глухив една чернокоса украинка изтича и ме целуна - това беше първата вълнуваща моминска целувка в живота ми. Нощувахме обикновено в селскостопански постройки, в обори, във вече опразнени училища. Украинските младежи пееха много добре.

Колкото и да се уморяваха през деня, в тъмнината на лятната звездна нощ някъде на края на селото дълго се чуваше най-любимата и позната "Розпрягайте, хлопці, коней, та й лягайте спочивать, а я піду в сад зелений, в сад криниченьку копать." ("Раззпрягайте, момци, конете и лягайте да почивате, а аз ще отида в зелената градина кладенче да копая" - бел. прев.) Като се разсъмне - ставане и по знойния път, докато не се появят в небето немските ястреби.

Ядем каквото където намерим. В повечето случаи по пътя. Имаше добра реколта от ябълки, зеленчуци. Влизаме в магазините край пътя, в които обаче няма почти нищо. Всичко са разграбили преди нас. В Белгород се опитах да купя плодов чай, който можеше и да се яде, но бях притиснат от тълпата пред щанда. Ето защо изостанах от колоната, а след това и я изгубих. Докато тичах по претъпканите с войски улици, настъпи нощ. Уморен, влязох в една полуразрушена от бомбите къщичка и заспах. Събудиха ме комендантските патрули. Отведоха ме в комендатурата. Там нощен разпит - кой съм, защо съм изостанал, с каква цел? Претърсиха ме, взеха ми документите. Намериха в куфарчето ми карта - откъснат от един учебник лист, на който аз, грамотният, бях нанесъл как се движи фронтът. Този лист едва не ме погуби. Лейтенантът със синя фуражка, който ме разпитваше, след първите думи ме зашлеви по едната страна, а след това с другата ръка по другата страна: "Защо се криеше?" Опитах се да му обясня, че съм изостанал от своята част, че вървя от Сумска област. А моят следовател ми отвърна: "Всички казват така, нескопосно работят вашите фашисти, по шаблон. Но ние ще те накараме да си признаеш, японский городовой (словосъчетание, което замества в руски език нецензурен израз - бел прев.)!" Тази особена псувня чух тогава за първи път и я запомних за цял живот.

Наистина, повече не ме биха и, като му ругаха още известно време, ме отведоха в една тясна килия в мазето. Там беше тъмно, чувстваше се присъствието на хора и аз седнах до входа. Но скоро доведоха още някого, светейки с фенерчета, и ме накараха да седна по-нататък. Притиснах се до стената и като че ли малко задрямах.

Когато започна да се съмва, се събудих. Килията стана малко по-светла. В нея седяха осем души и аз вгледах се в моите съседи. Единият лежеше на една страна, протегнал дълги крака с високо навити навуща. Другият седеше до него и имаше фуражка със звезда над козирката. Още един лежеше до мене, с бяла везана риза, а ръцете му бяха извити зад гърба. Не се сетих веднага, че са му вързани, и неволно след това посегнах да ги развържа. Но човекът се дръпна рязко и простена: "Не пипай, ще те разстрелят". И аз се извърнах. Странно беше, че до обяд не изведоха никого от килията, а доведоха още трима. Всички мълчаха, само един от доведените започна да плаче и му извикаха: "Тихо! Какво си се разкиснал..." Всички чакаха нещо и се вслушваха какво става навън. А там наистина ставаше нещо, бучаха камиони, чуваха се високи команди или нещо такова. На обяд градът беше бомбардиран ужасно, целият свод се тресеше така, че от тавана се сипеше мазилка. Някъде наблизо стреляха картечници, но зенитни оръдия нямаше, както отбеляза сдържано моят съсед с навущата.

Към вечерта изведоха няколко души и повече не ги върнаха обратно. В килията се освободи малко място, но отвън не стана по-тихо. Някъде, доста наблизо, стреляше артилерия. Отново задрямах за малко. Събудих се от това, че ме лъхна свеж въздух, на вратата стояха войници с плащпалатки. Събудиха с ботуши тези, които бяха по-наблизо, и им казаха да излязат. Много скоро от другия край на сградата се чуха изстрели. "Четири" - каза със страх някой от килията. Лицето на моя съсед с везаната риза стана съвсем бяло, като посипано с брашно. Вратата след това започна да се отваря често, явно започнаха да извеждат всички, по ред. Някъде, не толкова далече, започна стрелба, през която чухме няколко близки изстрела. За пореден път дойдоха двама - млад мъж със синя фуражка и възрастен мустакат червеноармеец с винтовка. Мустакатият ми кимна - излизай, и аз се изправих послушно.

Не помня как излязохме от мазето, през павирания двор завихме зад ъгъла на каменното здание към изпотъпканите лехи на една градина. И там до старата дъсчена ограда видях в копривата дългите нозе с високо навитите навуща. Не издържах - сълзите сами потекоха като ручей от очите ми. Червеноармеецът спря, сякаш удивен от моя безмълвен плач, и изведнъж каза: "Бягай, момче! Бързо!" И аз хукнах през картофените редове към близката пролука в оградата, очаквайки, че всеки момент ще стреля в мене. И той наистина стреля, но във въздуха, както разбрах, бягайки, макар че даже не се огледах.

Тичах и зад оградата, през някакви градини, минах през едно телено заграждение, пребягах край един килнат малък обор и попаднах в една обрасла с репеи уличка. Добре, че там нямаше военни, само някаква лелка с ведро се показа иззад ъгъла, минах мълчаливо покрай нея и най-сетне се добрах до железопътната линия. Там се поколебах малко, като не знаех накъде да тръгна - надясно или наляво? Тръгнах наляво - нататък от водонапорната кула, която се издигаше близо над покривите. Скоро срещнах един възрастен железничар, който с метално куфарче в ръка отиваше някъде или идваше отнякъде. Попитах накъде е Харков и възрастният човек, като ме поогледа, махна мълчаливо с ръка - натам. И аз тръгнах на запад. Не беше лесно да се ходи, пътищата бяха претъпкани с войски, които отстъпваха, с бежанци - пеши и на каруци. Вървях бързо по железопътната линия към Волчанск - градче до Харков, където, както бях чул по-рано, се формираха запасните части. Частта, от която изостанах, отиваше именно натам. Но къде беше този Волчанск? Дали наистина до Харков, както ми посочи железничарят? Повече нямаше кого да попитам. А и се страхувах да питам.

В общи линии тогава ми провървя. Встрани от пътя в гората намерих своята част, която вече се беше строила за формиране. Зарадвах се много, почувствах се почти щастлив. Но нямах никакви документи, всичко остана в белгородската комендатура. Добре, че командирите не бяха толкова придирчиви - нямаше време, а и момчетата потвърдиха: наш човек е. И аз не за първи път почувствах радост от единството на колектива, от неговото благополучно предимство пред потиснатия от живота индивид. За своите драматични приключения в Белгород дълго не разказвах на никого, за документите след това написах, че са се изгубили по време на войната. Без всякакви подробности.

Сформираха от нас нова част, дадоха ни някаква втора ръка униформа, но вместо оръжие - лопати. Обявиха, че от този ден сме в състава на армейски инженерен батальон. Дойде някакво началство и отново ни поведоха да копаем окопи на север от Харков. След няколко дена ни дадоха винтовки - по една на десет души, и ние се почувствахме бойци от непобедимата Червена армия. Скоро настъпи суматоха. Фронтът се приближи, зачестиха бомбардировките. Пробиви на немски части, въздушни десанти, които трябваше да отблъскваме, но по-често бягахме от тях. Веднъж ни изпратиха да прикриваме наша кавалерийска контраатака. Там за първи път усетих целия ужас на тази война.

През нощта изкопахме в края на едно царевично поле малки окопи. Пред нас - нива с цвекло, а зад нея голямо украинско село. Предния ден минахме през него. А след нас вървеше кавалерия - много кавалерия. И до днес е пред очите ми: прашни, уморени коне и хора, наоколо прах, прах... В Украйна през лятото винаги има прах по пътищата. Кавалеристите явно идваха отдалече, през деня над тях висеше немската авиация, постоянно бомбардираше. Наоколо всичко гори... А тяхното въоръжение е винтовка на гърба, шашка, противогаз и преметната на седлото чанта... Не зная защо съм запомнил конските противогази... Голямата чанта на седлото, от нея излиза дебела гофрирана тръба, като черво, и маска - надява се на коня при газови атаки, каквито между другото по време на войната нямаше. На разсъмване конниците препуснаха в атака към селото, срещу немските танкове. Немците ги оставиха да се приближат съвсем и така започнаха да ги косят с картечниците, че да пази господ! След около десет минути всички се понесоха назад. И ето че препуска разпенен кон, без ездач или ездачът виси от седлото надолу с главата. Конят пада, мята се, вътрешностите му се изсипват от корема, а освен това се влачи и червото на противогаза... Всичко наоколо е разпердушинено от картечните откоси. Бързо хукнахме оттам - всички, пеши, конници - към горичката, атаката се провали и повече не я подновиха. Танковете продължиха нататък.

После имаше още много такива неща, неорганизирани и глупави. Направихме за маршал Будьони команден пункт, на който Семьон Михайлович едва не беше пленен. Отстъпвахме към Стари и Нови Оскол... Когато дойде есента, през октомври май, армията беше най-сетне изведена край Воронеж, тя вече беше небоеспособна, само остатъци.

(Следва)