СЛУЖБОМЕР

петък, септември 04, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 5

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4.

5.

Точно по това време татко се зае да прави нова къща, старата изгни, стана невъзможно да се живее в нея. През зимата той отиде в селсъвета, за да му разрешат да отреже няколко бора, след това трябваше да се докарат. Когато времето се затопли, постави основите, после направи стените от греди. И всичко сам, без чужда помощ, без да напуска полевата работа в колхоза. Случваше се да дойде на обяд и веднага на гредите - със секирата клъц, клъц... Така до есента. През есента се преместихме в новата, още недовършена, без под къща. Стените ухаеха хубаво, но нямаше печка. Печка поставиха едва при първите студове. Добре се намръзнахме...

Селските ми приятели бяха момчета предимно по-големи от мене, освен Васил Паршонок, с една или две години по-малък. Разбира се, всичките бяха различни по характер: някои добри и дружни, други - не толкова. Валодзя Галавач, макар и по-голям от мене с три години, се държеше като равен, беше истински приятел, помагаше, когато имаше нужда. Нищо чудно - майка му беше много добра жена, майка ми се грижеше за нея, когато остана сама, без мъж. Валодзя ми помагаше да сека дърва, когато татко лежеше с тиф във Вушачи. Добро момче беше синът на едни репресиран - Коля, мой съсед (живееше през една къща), който след войната не се върна в родината си, замина за Латвия. По-малко дружах с неговия брат Миша Змитраков, за него казваха: горделивец. След войната беше директор на училището, което се построи наново с негово участие в Кубличи. С Васил Паршонок, бъдещ кинооператор, помня, че се пързаляхме през зимата със ски; Васил се спускаше по-добре от мене по най-стръмните склонове. Още един приятел, моят братовчед Микола, не се върна от войната - по всяка вероятност са го убили при щурма на райхстага, според думите на комбат Неустроев. А по-малкият му брат Иля, бивш партизанин, поскита по света, върна се на стари години в родните места и го погребаха в гробището на бащите му.

Ето, спомням сега и искам да кажа, че все пак децата са жестоки. И даже някак си по животински люти. Е, разбира се, това зависи от социалното положение, от възпитанието, напълно ясно. Като при възрастните. Но възрастният човек има някакво право на достойнство, макар и на лично. А детето? То няма никакви права, даже и не си представя нещо подобно. То е свикнало да мисли, че всичко се решава със сила - на властите, на по-възрастните, на по-големите приятели... И винаги ще се намери някой по-голям или по-силен, че и със садистични наклонности, който диктува своите закони... И често по-малкият не разбира, че това е неправилно, че трябва да бъде иначе. И няма да се оплаче, защото знае, че няма да го защитят. Знае също, че да се оплакваш е лошо - така му е внушавано от рано, в обкръжението, а и от родителите. От учителите също. Не бях нисък на ръст, но бях тънък и слаб, което ми пречеше да побеждавам в различни схватки. Побеждаваха други - по-силните, а най-вече - по-наглите. Аз не бях нагъл. И точно тук си спомнях мекия майчин характер, който бях наследил и който ми вредеше не малко от детските години. Освен това, когато бях дете, бях склонен да преживявам силно своите и чуждите нещастия. Особено когато започнаха репресиите, масовите арести на селяните. И дружах с момчетата, които бяха останали без бащи, от които другите страняха и ги презираха, защото са врагове на народа. Нашето село имаше тогава дванадесет двора, наистина по-късно заселиха към него и други домакинства. Та от дванадесет стопани арестуваха шестима. Мрачни колхозници, бивши бедняци. Арестуваха и Бобрик. Вероятно списанието "Нива" с царете и графините му излезе през носа. Също така Дзямян Азевич, инвалид от Първата световна война с изсъхнала парализирана ръка, на която носеше черна ръкавица. Изкарваше си хляба с поправка на часовници, които му носеха от цялата област. И той ги поправяше - стенни, джобни, будилници и т. н. И дори нещо повече - слагаше им стъкла. А откъде да се вземе стъкло? И той купуваше стъкла за лампи, от изпъкналата част изрязваше необходимото парче и го поставяше. Когато бях ученик, няколко години му носех часовници от градчето, преди всичко на учителите. Поставям ги в кибритена кутийка и му ги нося. Той слага стъкълце и връщам часовника обратно. Тогава нося една рубла за работата. И той винаги ми даваше 20 копейки. Но ето че арестуваха инвалида. А синът му по това време, също Дзьомка, служеше в Далечния Изток. После, по време на войната, стана партизанин и се би до победата. Би се за съветската власт, която унищожи баща му. Но той не се разсърди, за което, както е известно, болшевиките хвалеха. Че "не се е озлобил". Все едно за подобно нещо наистина можеше да не се озлобиш. През лятото на Пятроуска ливада жените събираха сено. Вечерта до мостчето спря райкомовската емка, от нея слезе някакъв началник със сако. Той нареди на бригадира Антон да събере жените на едно място. Всички се събраха бързо на ниското хълмче край гората, стояха, опирайки се морно на вилите. Райкомовецът разтвори вестник и започна да чете. Във войската действала група вредители и шпиони, начело с маршал Тухачевский и други. Те тровели червеноармейците, сипвали в храната им натрошено стъкло, издавали на чужденците военни тайни. Върховната колегия на Военния трибунал ги осъдила на разстрел и предния ден присъдата била изпълнена. Славните съветски чекисти били на мястото си и този път. Жените плачеха - така трябва, какви подлеци. "Добре, че са ги хванали, че моя малкият отива през есента в казармата, направо щях да го отровят!" - плачеше радостно една жена от Слободка. "Така де - съгласяваше се друга. - Да не би да им е жал за нашите момчета. Зверове такива". Бригадирът Антон мълчеше упорито. Не се знае какво мислеше. Но той беше разумен човек и ние, децата, го уважавахме. Но защо мълчеше - тогава още не знаехме.

Селото ни беше в основни линии православно, но от чифлиците заселиха няколко католици. Фамилиите им: Лявицки, Блажевич, Корсак - тях ги арестуваха най-напред. Арестуваха и нашия съсед Барис. Арестуваше ги обикновено районният пълномощник на НКВД Перацяцкин. (И след войната идваше - може би го влечеше местопрестъплението.) Е, и граничарите се стараеха - не пазеха така границата, както ловяха сънните мъже отсам нея. Макар че са пазачи на границата, системата е една - НКВД. Никой от репресираните не се върна, макар че реабилитираха всичките. Арестуваха по това време и няколко учители, сред тях и нашия директор Карчеуски, който ми купи гамашите. Но арестуваха също и граничари, командири. Например капитан Акулов, мъж на наша учителка. Любопитно е, че за секретни сътрудници, които да доносничат, използваха и по-големите ученици. Когато съдеха директора, една наша ученичка свидетелстваше срещу него. На 15 години. Може би така беше навсякъде. А край границата особено.

И всяко село имаше своите секретни сътрудници, къде по-добри, къде по-лоши, активни и не много. На нас в този смисъл явно не ни провървя. В селската община влезе един чужденец, придошъл човек - след гражданската война се залепи за една местна жена. Не зная откъде беше, но НКВД установи с него много тесни връзки. И той даже не се криеше много, дори се похвали, че помага на чекистите. Някъде към петдесетте години, когато ходех при татко, той идваше също и на чашка казваше, че искал да прати в затвора и него, имало причина, но го съжалил. И татко му беше благодарен. Не зная какво имаше предвид. Може би маминото "контрабандно" преминаване на границата?

Сигурно си струва да спомена за тази "криминално-политическа" постъпка. Както вече казах, майка беше родена от другата страна на границата и през всичките тези години нямаше никаква връзка с брат си. Дори не знаеше дали е още жив. В тридесет и девета година след съединението се появи малка надежда поне да получи вест. Преместиха новата граница зад Бялисток, но не премахнаха старата. Пазеха я все така строго, за да не може да мине никой - ни оттам, ни насам. Ние чакахме. Но веднъж през гладното време майка се реши и тръгна - през гората, блатата, край езерото, помнеше пътя от детските си години. И отиде. И се върна. И донесе на гладните лакомства - малко брашно в едно чувалче и овнешка плешка. Оказа се, че брат ѝ под панския гнет живее все пак по-добре от сестра си в колхоза, която отдавна няма на масата си хляб. После майка се страхуваше, че някой ще я издаде и ще я затворят. Но не я затвориха и ние вече мислехме, че никой не е разбрал нищо. Оказва се, че някои са разбрали...

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.