Омраза към целия свят обзема руснаците

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

В Таджикистан няколко години поред нашият археологически отряд отсядаше в малкия кишлак Дагана, у леля Роза. Тя ни посрещаше ласкаво, както можеше ни изпираше, хранеше, черпеше ни с току-що издоено прясно мляко. Леля Роза е унгарка от град Кечкемет, като бежанка по времето на Втората световна война се озовала в киевски детски дом. Един млад войник от Таджикистан видял завършващата училището десетокласничка, влюбил се в нея и я отвел със себе си. Леля Роза живяла там повече от четиридесет години. Когато нейните съселяни я наричали „бежанка“, се обиждала и се карала с тях. И все пак ги обичала – те ѝ помогнали да научи езика, научили я на своите традиции.

Ако „прелистим“ историята на СССР и Русия, можем да открием десетки ситуации, при които в бежанци са се превръщали милиони хора. Например гражданската война през 1917-1921 година, когато болшевиките, опитвайки се да запазят своята власт, унищожават стотици хиляди души, разрушават икономиката и селското стопанство, създадени между другото не от тях, а от омразния им „царски режим“. Болшевиките превръщат Русия в руини. Заради липса на гориво и суровини спират заводите. Работниците са принудени да напускат градовете и да отиват на село. Нивото на промишлеността пада пет пъти. Селскостопанското производство се свива с 40%.

Най-незаменими загуби били човешките. Почти цялата имперска интелигенция била унищожена, останалите живи емигрирали, докато имало възможност – отплавали с кораби от черноморските и балтийските пристанища. По време на гражданската война от глад, болести, терор и по време на боевете загинали към 13 милиона души. От страната емигрирали около 2 милиона души. Увеличил се броят на безпризорните деца, които през 1922 година наброявали 7 милиона. Бежанци, емигрирали от Русия, станали над 2 милиона души. Само на Галиполския полуостров до Истанбул намерили приют около 150 хиляди души. Още няколко десетки хиляди, сред които офицери от царската армия, останали на Кримския полуостров и били разстреляни от настъпващите болшевики.

Срещал съм потомци на тези бежанци в много страни – в Швеция и Финландия, във Франция и Уругвай. Доста необикновена група бежанци срещнах в Иран. Старци и старици живееха през 90-те години в приюта към Свято-Николската църква в центъра на Техеран. Мнозина от тях – дворяни, деца на офицери или на чиновници, живеещи в Персия от времето на руската интервенция в началото на 20 век. След като болшевиките завзели властта, те вече нямали възможност да се върнат в родината си.

Тези, които повярвали на болшевиките, били репресирани. Оживелите станали бежанци – невъзвращенци. Колко са били, не ми е известно, но в средата на 90-те години петнадесетина старци и старици доживяваха живота си под наблюдението на православната община в техеранския приют. В годините на съветската власт по волята на Сталин и на други вождове огромно количество хора били премествани насилствено на хиляди километри. Едни депортирали, други заточвали, трети изпращали с комсомолско поръчение, което било по-скоро заточение отколкото доброволно решение.

Така попаднала в Таджикистан моята майка. Други мои роднини докарали 80-90 години по-рано: по време на царизма към Централна Азия насочвали преселници от Русия и Украйна. И тогава не доброволно, насилствено – да прокарват границите на „руския свят“. През 1939 година в Централна Азия били откарани всички съветски корейци от Сахалин, а след това – всички чеченци и ингушети, балкарци и кримски татари. Те били бежанци под дулото на автомата и надзора на НКВД. Съветската власт превръщала във вътрешни бежанци милиони хора, осакатявала техния живот.

Не дай боже да преживеят същото сега тези руснаци, които се смеят на сирийските бежанци, те не знаят или са забравили да попитат своите роднини какво е това евакуация. Не само депортация, когато властта преселвала насилствено и когато половината чеченци и кримски татари измрели по пътя, а евакуация, когато хората бягат от бомбите и автоматичните откоси, от глада и пожарите. Мнозина тогава са се спасявали от войната с това, с което са изскочили от горящата си къща – без бельо за смяна, без обувки и зимни дрехи. Точно така, както са днес сирийските бежанци. А преди това – грузинските и азербайджанските, депортираните чеченци и кримски татари.

През цялата Втора световна война (според руската интерпретация – Велика отечествена война) от централните и южните райони на СССР били евакуирани повече от 25 милиона души, само за половината 1941-ва – 17 милиона. Евакуираните разселвали по Урал, в Сибир и в републиките на Централна Азия. Само в Казахстан от август 1941 до януари 1942 година идват почти милион и половина души, като броят на местното население на републиката по данни от 1939 година е 6 милиона и 82 хиляди души. В Узбекистан карали деца сирачета: до края на 1932 година били регистрирани 47 хиляди деца, които се нуждаели от грижа.

Виждал съм тези възпитаници от многонационални семейства, които говорят на узбекски и таджикски език не по-лошо от своите „туземни“ връстници. Вероятно и сега ще се намерят привърженици на „руския свят“, които ще се възмутят от загубата на корените и духовните връзки, но също като бившия военнопленник, когото срещнах в Афганистан и когото бяха приютили таджики край Кабул, евакуираните няма да забравят кой ги е отгледал и им е помогнал.

Не мога да разбера руснаците, които се надсмиват над сирийците и европейците. Руснаците не искат да знаят за милионите руснаци, които са бягали от болшевиките, не искат да си спомнят за 25-те милиона евакуирани, които получили от узбеките, казахите и таджиките покрив и късче хляб, често откъснато от собственото дете. Някакво странно озверяване се разпълзява по цялата огромна страна, запълвайки главите на хората с омраза. Аргументите на омразата са един от друг по-чудовищни – „сред бежанците има много мъже – да воюват“, „Европа е заплашена от ислямизация“. Това го пишат кабинетни герои, които ги е домързяло да погледнат в справочника и да разберат, че в Сирия 14 процента от населението не е мюсюлманско. Какво да ги правим? Готов съм да повярвам на руснаците, че Европа е заплашена от исляма, ако ми кажат наизуст 10-те божи заповеди или ми издекламират „Отче наш“.

Със сирийците и европейците всичко ще се нареди. В Швеция, Германия и Франция се проведоха масови митинги в подкрепа на бежанците. А руснаците традиционно мълчат или ръмжат: те мълчаха, когато убиваха децата в Беслан, мълчаха по време на спектакъла „Норд-Ост“, пет пари не дават за десетките хиляди убити от руската армия чеченски деца, пет пари не дават и за собствените си деца, в които ще възпитат същата омраза към целия свят.