Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 6

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5.

6.

Изпратих през лятото документите си във Вицебск, в художественото училище.

Вероятно тук му е мястото да кажа, че това мое решение не беше неочаквано, по всяка вероятност така беше решила съдбата. Животът в колхоза ставаше непоносим, гладът и репресиите гонеха хората оттам. Но възрастните не можеха да избягат никъде от колхоза, само младежите и подрастващите. Точно по това време в училището се появи нов пионерски ръководител, младият Виктор Кондрацкий, който се ожени за нашата Клаудзя Якаулеуна. Той поработи малко и бързо изчезна, оказа се, че се е записал във Вицебското художествено училище. Веднъж през лятото се срещнахме в Кубличи и той ми разказа за ученето си, показа ми студентските си рисунки. Каза, че дават общежитие и дори плащат стипендия - цели 60 рубли. Очарован от него, отидох при директора за отпускно свидетелство. Директорът отначало не се съгласяваше, нали бях отличник в училището. Но се наложи да ми даде свидетелството. А татко каза: "Върви някъде, защото тук ще се стопиш от глад. А там, във Вицебск, поне ще имаш стипендия. 60 рубли са много пари!" Наистина, татко имаше селски ум и не му харесваше много моя избор да стана художник. Той все казваше: "По-добре е да учиш за учител и да се запишеш в партията, като нашия Новикау. Началник стана". За съжаление на татко това не ми беше съдено... Както впрочем и да стана художник...

За кандидатския изпит пътувах с влак, това беше първото ми излизане сред широкия свят, с прехвърляне в Полацк, където също отивах за първи път. Излязохме на разсъмване, по пътя заваля дъжд, добре се измокрихме. Суших се, като се разхождах сутринта по Полацк. След привичното селско обкръжение градското ме поразяваше необичайно, всичко там беше ново и интересно. Тесни, криви, павирани улички, магазини... Също и във Вицебск, който ме порази с многото си хора и... трамваите. Малко уплашен, пътувах с трамвай от гарата до центъра. На площада имаше огромни цветни реклами на кината, наблизо се извисяваха грамадна катедрала и кулата на градския съвет.

Училището се намираше в хубава стара къща с буржоазен изглед, с мозаечен под във вестибюла. (Мисля, че сега там има музикална школа. Сградата не беше разрушена по време на войната.) Основните изпити бяха, разбира се, по изобразително изкуство, рисувахме акварелен натюрморт с гърнета. После бяха изпитите по другите предмети, които взех успешно, и като се върнах у дома, получих известие, че съм приет за студент.

През есента започнахме учебните занятия: живопис и рисуване, които ни преподаваше старият Лейтман, и всички други предмети като в предишното училище. Най-напред живеехме в общежитието на площад "Могильоуски", сега го няма - преименуваха го на площад "Съветски". Или може би на площад "Централен". А след това, забравил съм по каква причина, ни настаниха четирима души в частна къща на "Смаленски кирмаш". Струва ми се, че преди това се наричаше Червения площад. След известно време в училището се създаде скулптурен отдел и аз с малка група момчета се преместих там. Скулптурните класни стаи се намираха на една странична уличка пред сградата на бившия градски съвет и музея на изкуствата. Учеше ни скулпторката Галина Ивановна Беляева, по произход, струва ми се, от Киев. (След войната не чух никъде нищо за нея, може би е изчезнала.) Директор на училището беше Иван Восипавич Ахремчик. В училището се намираше неговото ателие, на първия етаж, с прозорци, които гледаха към улицата. Прозорците бяха големи, както трябва да бъде за едно ателие на художник. Когато започва да се мръква, той пали лампите, а щорите не затваря и ние го гледаме какво прави. Помня едно огромно, колкото цялата стена платно, на което бяха нарисувани образите на Ленин и Сталин по време на някакъв конгрес. Тогава тази тема беше задължителна. Скулптурата в общи линии ми се отдаваше лесно, но ми харесваше по-малко от живописта. Много моделирахме анатомия - фрагменти от класиката, Давид на Микеланджело, - носовете, ушите и лицата не бяха трудни. Повече грижи създаваха композициите - на една и на две фигури. Курсовата ми работа беше фигура на граничар с шинел, с пушка и бинокъл на очите. Преподавателката ме похвали.

По това време Вицебск, разбира се, беше традиционен град на изкуствата, имаше музеи; на улица "Гогол", близо до площада се намираше музеят на знаменития Пен, когото скоро преди това бяха убили при загадъчни обстоятелства. В малка стая и на стената край една дървена стълба висяха негови картини, изпълнени в стила на типичния реализъм - обущари, стари евреи, коне, изображения на стария Вицебск. За неговия знаменит ученик Марк Шагал, който по това време живееше в Париж, в родния му град не се знаеше нищо. Все едно нямаше никакво отношение към града. Но времената се менят и след много години бях сред тези, които откриха на улица "Пакроуска" паметник на своя славен земляк.

Не учих там много. През есента на четиридесета година обявиха една "радостна" новина: с постановление на правителството се отменят стипендиите, а всички материали и учебници трябваше да се плащат. Как да се живее, не само да се учи? Пари от дома никога не ми бяха пращали, а и аз не молех за пари. Един път татко, когато дойде в града, отиде при дядо Сцяпан, взе на заем три червонеца, които изхарчих колкото се може по-дълго във времето. Най-много за хляб, който обикновено ни беше храната. Станеш рано сутринта, в 6 часа, и на опашка пред магазина за хляб. Опашката е огромна, всички чакат.

В осем часа докарват хляба, започва блъсканица.

По това време отмениха купоните и за хляб в града се устремиха от околните села, от други райони. За хляб давах не повече от една рубла, защото трябваше да си купувам и бои. А и от брезентовите обувки ми се показаха пръстите... Опитвахме с момчетата да изкарваме по нещо от всякаква работа на товарната гара, във фабриката за четки.

Във Вицебск, колкото и да е странно, до самата война се запази дребният частен сектор. Някъде на улицата, която водеше към летището, видяхме едно малко магазинче, над вратата беше неумело написано "Шия шапки" - там работеше старият Абрам. И ето, помня, двамата с Шаучонак, момче от Полесието, отидохме там. (Шаучонак след това също напусна училището, не можеше да учи. Нямаше обувки и през есента ходеше в калта с едни смачкани валенки.) Уговорихме се със стопанина да му направим хубава голяма табела, а той ни обеща за това 15 рубли. Намерихме един подходящ шперплат, грундирахме го и написахме "Шапки". На едната страна на дъската нарисувахме кепе, а на другата - бомбе. Занесохме поръчката. Стопанинът погледа, погледа и каза: а защо бомбе? Да не би да правя бомбета за боржуата? И не взе табелата, отметна се. Явно беше наплашен от времето на непа.

(Следва)