Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 9

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8.

9.

Озовахме се на гара Грязи, там започна новото сформиране. И тогава се оказа, че според тиловите закони 23-та година подлежи на мобилизация, а 24-та - още не. И всички нас, които бяхме 24-та година, ни събраха заедно. А трябва да кажа, че такива се оказахме малко, защото украинците не бяха глупави, не отиваха далече от домовете си, обикновено се връщаха. А аз къде да се върна? Беларус остана на хиляди километри, не мога да стигна. И бях принуден да се влача с другите. Построиха моя набор в една колона, дадоха ни по три самуна хляб и както си бяхме, с омазаните ватенки, въпреки зимата - с пилотки, ни отправиха в тила. Но отново под командването на един подполковник (от запаса) - да не се разбягаме.

Вървяхме към Саратовска област...

Хранехме се отново сами - кой каквото намери. Селяните понякога ни даваха да ядем, все пак бяхме в тила и у мнозина мъжете бяха на фронта, хората съчувстваха на войниците. Още повече на такива с жълто около устата като нас. Макар че зависи къде. По гарите, където всичко беше ограбено, за нас нямаше нищо, но по селата се намираше по малко. Докато стигнахме до Саратовска област, одрипавяхме и останахме без крака. Обувките ми бяха в такова състояние, че от тях ми се показваха партенките. А точно тогава започнаха студовете. Нямахме никакви топли дрехи. Помня, че някакв а лелка ми даде един плетен шал и толкова. Най-сетне се добрахме до гара Салтиковка в самия край на 41-ва. Там ни разпределиха по колхозите. Аз и един момък, Льошка Арлов (между другото от Вушачи), попаднахме в един близък колхоз... Селото беше голямо (странно, но съм му забравил името), на юг от гара Салтиковка. Мисля, че колхозът се казваше "Коминтерн". С Льошка Арлов живеехме близо един до друг, но се срещахме рядко - нямаше такъв обичай у нашите стопани. Всеки ден ходех сутринта в степта и донасях замръзнали слънчогледови стебла, след което си седях вкъщи. Нямаше какво да се прави, за четене също нямаше нищо. Стопанките почти не разговаряха помежду си (снахата се мразеше със свекървата), стопанинът ходеше на работа. Но имаше едно малко шестгодишно момиченце - мило и благосклонно създание, което не се отделяше от мене по цял ден, като искаше да му разказвам нещо.

Разказах му всичките приказки, които знаех, разказах му за Беларус с нейните гори, птици и зверове. Но това не беше достатъчно. Тогава, като взех от съседите дебелата книга на академик Тарле за Наполеон, започнах да му чета. За голямо учудване то слушаше и на мене ми беше по-лесно.

Седяхме у колхозниците почти през цялата зима на 1942 година. Колхозът даваше просо - по килограм на седмица. Просото трябваше да се търка със стъргало, за да се получи чисто зърно. Живеех в семейството на комбайнер, който не подлежеше на мобилизация, съпругата му, едно малко момиченце и една бабка. Бабката, светла ѝ памет, ми вареше каша. Семейството, естествено, се хранеше отделно, а аз - с просена каша, което за онези времена не беше никак лошо. У нас преди войната просото беше деликатес. Помня, че във Вицебск паничка такава каша с чаена лъжичка масло отгоре струваше 60 копейки. Тук масло нямаше... В общи линии гладувах, все ми се искаше да ям... Млад бях.

Трудна беше тази зима, студена, а най-вече - тежеше самотата, откъснатостта от познатите места, от родината, която се оказа окупирана. Льошка живееше през пътя у съседите и задачата ни беше да снабдяваме стопаните с огрев. За огрев се използваха слънчогледовите стебла, които бяха останали под снега в степта. За да ги събираме, стопаните ни даваха по една бурка на двамата. И ето че често (два-три пъти в седмицата) отиваш с шейната в степта, прелазваш през оврага, начупваш замръзнали слънчогледови стебла и ги караш в селото. Не беше лесно да се изкачиш с тежкия товар по стръмните склонове, опъват ти се яко вратните жили. А когато излезеш мокър от пот, си спомняш своя овраг до родното село, поглеждаш червеният мразовит залез, където далече-далече е останала родната ти страна и вече не можеш да сдържиш сълзите си. Още повече, че около тебе се разстила мразовита степ, никой там няма да те види, може да не се срамуваш. Самота, изоставеност, чувство за някакво сиротство - болезнени чувства, които до това време не бях преживявал. За първи, но не за последен път беше това...

Не мога да кажа, че с нас се отнасяха лошо - както и с всички. Но след известно време ни стана непоносимо и с Льошка решихме да тръгнем на запад. Беларус беше окупирана, но там имаше партизани. Също фронт, чиито ужаси малко по малко започнаха да се забравят, и на нас ни се прииска да сме на фронта. Така че веднъж тръгнахме. Но не стигнахме далече. Наивните бегълци на запад бяха задържани на първия железопътен мост и върнати в районното НКВД в Ртишчево. Там започна същото, каквото ми се случи някога в Белгород. Разпитваха ни кой ни е изпратил на моста и с каква задача. Това, че се промъквахме на запад, към фронта, предизвикваше у началниците недоверие, дори негодувание. Те трябваше да убедят нас и себе си, че сме вървели в тила с някаква цел. С каква?

Спаси ни оттам една съвсем различна случайност. През нощта доведоха някакъв криминален глиган, който още в стаята на дежурния предизвика сбиване. Беше много силен, преобърна де що имаше мебели, започна да души началника и върху него се нахвърлиха всичките милиционери, които бяха там. А ние с Льошка в същото време се измъкнахме тихо през вратата. Върнахме се отново в колхоза, при предишните си стопани, за които скалъпихме някаква лъжа. Не зная дали ни повярваха.

(Следва)