СЛУЖБОМЕР

сряда, септември 02, 2015

Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 4

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3.

4.

Дотук моят разказ вървеше по детска линия, повече избираше от паметта ми по-доброто или, може би, неутралното. Но животът в действителност беше друг и паметта ми е запазила много различни гримаси от живота на възрастните.

Ето, спомням си, май през 32-ра година беше, през пролетта. В страната се провеждаше колективизация, по същество насилствена ликвидация на селяните като класа. В една напълно селска страна се ликвидираха селяните като класа, което е класически геноцид, само че по отношение на класовата принадлежност. Агитираха селяните, че в колхоза ще бъде по-добре, а те, "глупаците", не вярваха и така влизаха в конфликт с държавата. Но това беше в сферата на политиката, а как беше в действителност? Бях малък, но помня, че на село имаше събрание - няколко дена поред, уговаряха селяните да влязат в колхоза. Те упорстваха - мислеха, че нещо зависи от тяхното съгласие. Но напразно. Един път се събудих много рано, разтревожен от това, че майка плаче. В детството си усещах много добре маминото настроение и обикновено реагирах по съответния начин. Но никога не бях виждал майка да плаче. А сега направо нареждаше, като над покойник. До нея в ъгъла, намел глава, седеше татко. Изтичах до нея и попитах: "Какво има?" А татко каза: "Не я закачай, направиха колхоз". Ами нека си го правят, но защо майка плаче? Оказа се, че по изгрев дошла бригада и изгребала всичко от качетата, от чувалите и хамбарите. С какво да храниш децата! И майка плачеше. Татко мълчеше, какво можеше да каже? И оттогава се започна. Известно е какво беше в колхозите - глад, крепостен труд, репресии... С желязна крачка пристъпваше разкулачването. Разкулачваха селянин, който има крава с теленце. Всеки има по една крава, а той - с теленце. Друг разкулачваха за това, че през лятото племенницата му помагала да жъне житото. Значи - наемна сила. Трети - като саботьор. Не иска да влече в колхоза, дърпа се. Откарваха ги семейно. Помня едно момче, с което учех. Разкулачването беше през есента, макар че не зная вече дали след организирането на колхоза, или след това... И ето че момчето не дойде на училище и аз изтичах да го навестя. Гледам, там вече товарят имуществото на каруци, а моят приятел се хвали: "Ще пътуваме с влак, аха!" И аз му завиждах - защо не бяха разкулачили и татко, щях също да пътувам с влака. А така влак не бях и виждал... Направиха колхоза, дойде пролетта, доядоха картофите, които останаха след уедряването. Нямаше вече нищо за ядене. Ядяха отпадъци от вършитбата и трева, коприва. И така продължи много години, защото от колхозите не даваха нищо. Реколтата всяка година беше лоша, всичко, което пораснеше, отиваше за държавната зърнена поръчка и за семе. Помня такива моменти... Отива татко през есента за крайното разпределение и носи годишната си печалба - половин чувал зърно. Ето всичко, което сме изработили за една година, след като цялото ни семейство е работило в колхоза. Голямо имàне. А ни искаха още и доставки: месо, вълна, яйца, мляко, масло, паричен данък, застраховка, заем и различни други, брой нямат. Откъде да се вземат пари? Какво да се продаде, за да се плати? Да не говорим за купуване на нещо. Поне панталони на момчетата, за да ходят на училище. Когато бяхме частни стопани, ни спасяваше ленът, който сеехме, обработвахме и така се обличахме. А сега и с лена стана много строго - също наложиха данък. Деряха страшно.

Това време съм го запомнил с унилостта на татко. Обикновено си идваше от колхозна работа, сърбаше, без да пророни дума, нещо от чинията, излизаше от къщи и сядаше на някой чукан до бараката за дърва. Пушеше мълчаливо. Тогава майка не го закачаше, ние също мълчахме. На мене ми се струваше, че татко се сърди - може би на мене? А аз също му се сърдех малко, толкова глупав бях. Когато по-късно разбрах причината за мрачното състояние на татко, за него, както и за всички селяни, нямаше вече живот.

Помня (беше още преди колхоза) как татко вечерта отмотаваше конски вързалà, разплиташе ги, за да ги предаде за лен. Защото ходят активисти от селсъвета и правят обиски, та да намерят дали някой не е скрил някоя къделя. През пролетта направиха обиск на всички, дойдоха и у дома. Имахме стара истопка (отопляем хамбар - бел. прев.), с пробит таван, леко покрит със слама. Търсиха, търсиха, не намериха нищо и ме питат: "Момче, къде баща ти крие лена?" А аз им казвам: "Отгоре на истопката". Те: "Иванов, хайде там". А аз... Защо казах така? Може би от неприязън. Попитаха ме и аз им казах, като имах предвид замаскираната дупка на тавана. И наистина, този Иванов пропадна в нея и започна да псува. А аз избягах в оврага. После татко ме навикваше: "Къде си видял там лен? Нашият лен е скрит на друго място, никога няма да го намерят..." Да, ленът. Но трябваше да се предава и зърното. За да не го мелим сами, а да го караме на мелницата, където можеха да го преполовят, реквизират или просто откраднат. Но селяните си имаха свои мелници - хромели. Почти всеки държеше в антрето или в истопката едно такова просто устройство от два камъка. А и какво къде имаше да се носи, някакви си два чувала зърно. Татко мелеше сам. Но ето че дойдоха комбедовците, селсъветските активисти, и свалиха горния камък. На ъгъла от основата на къщата стърчеше голям каменен блок, удариха о него камъка на хромела и го строшиха на три парчета. И ето че си имаме зърно, но си нямаме хляб. А онези ходят, проверяват редовно дали парчетата лежат в копривата. Тогава татко ги взе една нощ и ги свърза заедно с един дървен обръч. Наби ги, подравни ги и тихо си мелеше. През нощта смила, а след това сваля обръча и отново хвърля камъните в копривата, все едно не ги е пипал.

А после, след като направиха колхозите, нямаше никакво зърно, излишни станаха и хромелите. Настъпи пълна нищета. От пролетта глад, няма какво да се яде. Чакаме картофите. А картофите... Сега има ранно зреещи картофи и разни други видове, благодарение на института по картофовъдство. А тогава имаше само един вид картофи, които ставаха за ядене чак наесен. И така цяло лято полугладни. Първите картофи. Добре нагладували се през лятото (без хлебец и без картофче), дочаквахме най-сетне времето, когато картофите биваха готови за вадене. Това ставаше след Спас, но преди още да сме тръгнали на училище. Майка отдавна вече беше хвърлила око на една браздичка край оврага, където картофите би трябвало да са най-добри. Шумата отгоре даваше знак, а окото на майка в това отношение беше безпогрешно. Тя взе кошницата, а аз лопатата. И наистина, още първата шума имаше отдолу засега не много големи, но прилични червеникави грудки, които майка слагаше внимателно в старата прокъсана кошница. Копнах няколко пъти рохката земя, след това пошарих старателно с ръце и намерих там още пет картофа. Същото направих и със съседните корени. Наистина, там имаше по-малко, исках да разкопая още няколко корена, но майка не ми даде - нека да пораснат още, каза. На нас това сигурно щеше да ни стигне. Занесохме кошницата в двора, сестра ми Валя веднага се зае да бели картофите - внимателно, за да не обели нещо в повече. Шестгодишният Миколка се зае с огъня, да има съчки и няколко цепеници. Стъкнахме го на тревата до улицата, където беше по-чисто отколкото навътре в дворното място до обора. За целта поставихме три плоски камъка и заедно с брат ми разпалихме съчките. Майка постави бързо едно гърне, не най-голямото - по-малко, напълнено догоре с още дребните, розови, с очички картофи. Отгоре постави капак. Варете се, картофи. Ние стояхме над огъня, който димеше. Валя все се въртеше, за да избяга от дима. А Миколка слагаше и наместваше цепениците. Един път едва не обърна гърнето и майка се уплаши - не пипай, дай аз. Ние чакахме да закипи водата.

И ето че закипя, пяната изби леко над ръба на гърнето, засъска върху въглените. Сега трябваше да се слагат по-малко дърва. "Свариха ли се вече?" - питаше нетърпеливо Миколка. Майка каза, че пресните картофи се варят дълго, не е като на печката. Така че те наистина се вариха дълго, но майка не бързаше да им хвърля водата - чакаше татко. Татко беше с мъжете на полето, трябваше да си дойде всеки момент и ние му приготвяхме вечеря. Майка вече донесе една делва с кисело мляко, а хляб... Хляб няма. Вместо хляб ще има пресни картофи.

- Тате си идва! - радостно съобщи Валя.

И наистина, иззад ъгъла на къщата са появи на двора с уморена крачка татко. Като видя огъня и своето семейство около него, се усмихна тъжно.

- Ето, имаме вече картофи! Ще си измия ръцете.

Нямахме никакво търпение да опитаме по-скоро пресните, димящи, леко твърди и отдавна очаквани картофи.

- Е, сега няма да умрем - каза татко, като приседна на малката пейка. - След като доживяхме до картофите...

И тежко, самотно въздъхна.

Разбира се, спасяваше ни млякото, но децата и мъжете искаха хляб. Освен това, вечният проблем с облеклото и обувките. В калта, в снега всеки ден три километра до училището. Три натам, три обратно. В магазините не можеше да се купи нищо, а и с какво ще го купиш? Помня, че когато докарваха в магазина на село манифактура, за нея настъпваше адска блъсканица. Газ даваха литър или половин литър на месец и само срещу купони. Дойдеш си през зимата у дома, а в къщата е тъмно, пред печката - подпалки, трябва да се готвят уроците. Наистина, сред нуждата понякога се случваха и светли моменти. Един път през есента ме извика директорът, погледна моите изцапани с кал обувки и ми каза: "Иди в селмага и примери едни гамаши. Кажи, че директорът те е пратил". Отидох, премерих, а после директорът ми ги купи. Все пак бях отличник и може би това означаваше нещо. Аз много си пазех тези гамашки...

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.