Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 7

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1, 2, 3, 4, 5, 6.

7.

Така печалбата ни пропадна. Като се помотахме още малко по града и не намерихме никъде нищо, разбрах, че повече няма да мога да се задържа в училището, ще се наложи да приключа с изкуството. Отидох в канцеларията за документите си. Там нашият учител по литература, чиято фамилия беше, струва ми се, Леваньонок, каза: "Жалко, Биков - би могъл да учиш..." Аз също съжалявах, но как да уча? Отнесох в един комисионен магазин последната си риза, купих си билет до Полацк и две хлебчета, които изядох, приседнал в градинката, където сега е паметникът на Пушкин. Прибрах се на село и отидох в моето училище, в десети клас. Но бях изостанал много с учебния материал. А и в училището имаше нов ред. Учебниците сега се оказаха с пари, трябва да се купуват. Но и да се купят няма откъде, не достигат. У дома е същата нищета, колхозен безпорядък. Ни хляб, ни дърва.

Точно по това време започнаха да набират ученици за новосъздаденото училище за професионално обучение (официалното название на беларуски и руски е фабрично-заводско обучение, ФЗН или ФЗО - бел. прев.) и аз скоро се озовах отново във Вицебск. Радвах се, че съм там. Познат град, любими музеи. И спомени. Невесели обаче спомени... В училището ни учеха за строители: каменоделци, бъркачи на бетон, арматуристи - всичко това много далече от изкуството. Изкуството ставаше все по-недостъпно. Трябваше да се работи - на студа, с разтворите. Но там ни хранеха, даваха ни подслон в интерната, а след това започнаха да ни обличат. В предишното училище не ходех, само вечер отивах до прозорците, гледах през перденцата покритите с парцали скулптури върху стативите. Беше ми срамно и болно... Зимата през тази година беше много студена, с ветрове и мраз. Работехме и учехме все на студа. Помня, че строяхме къща на "Суражска шаша", оформях ъгъла, за което се искаше майсторлък и най-вече точно око, за да не се изкриви. Тичахме да се греем в съседния цех на керемидената фабрика, където беше по-закътано. А моят ъгъл се оказа малко наклонен на една страна, нашият учител Андрей Иванович не беше доволен и аз известно време страдах от това. (Напразно обаче преживявах. Скоро от тази къща ще остане само куп развалини. А след войната и развалините няма да останат, ще изчезнат под бурени и коприва.)

В началото на юни - край на учебните занятия. Съобщиха ни, че ще отидем да работим в Украйна, в град Шостка. Докато траеха приготовленията, помолих да ме пуснат до село. Работата е в това, че точно в Шостка живееше мой чичо... Това е също една история, история на съдбата. Чичо ми бил някога активист, направил известна партийна кариера, работил даже като редактор на вестник в Полесието. Но докато служил на съветската власт, тя разкулачила по родните места баща му и брат му и ги заточила в Сибир. Явно не му станало добре на сина и той заради спасението си заминал за Украйна, в същата Шостка. А аз си дойдох вкъщи, отидох при директора на училището и му разказах какво бях решил.

Директорът Слимборски изрази съчувствие за не толкова успешната кариера на своя някогашен отличник и не ми даде диплома, а свидетелство за десети клас, където сам постави необходимите оценки. Планът ми беше такъв: в Шостка ще издържа като външен ученик изпитите за средно образование и ще се запиша в тамошния индустриален институт, към който имаше някакво отношение моят чичо. Той и Слимборски се познаваха...

(Следва)