Портрет на един обикновен „ватник“

Автор: Олег-Сандро Панфилов

Превод от руски: Павел Николов

Повече от 20 години изучавам цензурата и пропагандата. Родих се в онова съветско време, когато всички хора четяха вестник „Правда“, Гледаха Централната телевизия на СССР, а заради „Радио Свобода“ или „Гласът на Америка“ можеха да се озоват зад решетките. Цензурата тогава се осъществяваше от Главлит (Главно управление по въпросите, отнасящи се до литературата и издателствата – бел. прев.) - сурова кантора с намръщени чичковци и лелки с очила с дебели лещи. За много години работа те си бяха изработили определен стил: само погледът през лещите вдъхваше на авторите страх. Пропагандата в условията на цензура процъфтяваше като лехите под стените на Кремъл. „Ватниците“, привържениците на путиновата политика, носталгиращи по Съветския съюз, са от онова време - като динозаври, те продължават да живеят по съветски, без дори да подозират, че може иначе.

Ако се обобщи образът на „ватника“, той се състои от уводните статии във вестник „Правда“, от репортажите на съветската телевизия как „в Америка линчуват негрите“, от многобройните портрети на Сталин и Ленин, от бодрите съветски песни и маршове, постоянно обещаващи как всеки момент ще дойде светлото бъдеще. Еднакви „ватници“ няма – едни искат да се върнат в 30-те години, за да не може „нито една гнида да гъкне“ срещу нашия скъп и любим Пут…, тоест – Сталин. Други искат отново да попаднат в брежневските волни времена, когато човек можеше да заеме някаква незначителна длъжност, а след това да се изкачва нагоре – към онази хранилка, която позволяваше да се живее доволно. Струва ми се, че тогава, в брежневските времена, се появи един такъв странен подвид на началниците – чистачки, които винаги крещят на всички.

Мозъкът на „ватниците“ е сложна конструкция. Като че ли и той трябва да има гънки, отговарящи за паметта, за логиката, за целесъобразността на постъпките, за знанията, в края на краищата. Пиша например статия за корупцията в Грузия, как сме се избавили от нея, как сме прекъснали всички нишки, свързващи обществото с корумпираните чиновници. „Ватниците“ отговарят отначало съвсем просто – лъжеш. След това започват да измислят извинения. Създава се впечатление, че те обичат искрено корупцията, без която просто не виждат смисъл да се живее. Като родено в зоопарка вълче – то никога не може да живее самостоятелно, никой не го е учил да ловува.

Вместо липсващите гънки „ватниците“ имат запълващи се празнини. Част от мозъка им отговаря за историческите „факти“. Тази празнина запълваха по съветско време, запълват я и сега. Там се намира антологията на съветските митове за всевъзможните войни, в които Русия е постигала многобройни победи – от унищожаването на китайската империя през I хилядолетие преди новата ера до непобедимото руско оръжие днес. В тази празнина има многобройни герои, повечето от тях неизвестни, но извършили невероятни подвизи. Най-важната част от тази празнина е за „миротворческата“ мисия на руския народ, а всички страни, с които СССР е воювал, са нападнали първи, като се започне от Полша и Финландия и се завърши с Афганистан, Грузия и Украйна.

Още един сегмент от празнината е величието на Русия. Понеже особено величие руските президенти за 24 години не са прибавили, „ватниците“ използват съветските приказки. Например за това, че повечето открития във всички области са извършени от руснаци, без да се уточнява дадено откритие или като се споменават легендите, съчинени от авторите на съветските учебници. Първото радио, първият локомотив, първият самолет, трактор, електричеството – малко ли неща са открили руските учени, незаслужено лишени от нобелови награди за тях. В тази категория влизат митовете за непобедимото руско оръжие. Всякакви опити да убедиш някого, че автоматът Калашников е създаден от Хуго Шмайзер, се посрещат на нож. Неотдавнашната история с публикуваните документи от прокурорски проверки за „подвига на 28-те панфиловци“ се оказа по-страшна от атомна бомба – такъв подвиг не е имало. Подобни „подвизи“ съветските пропагандисти са измислили в огромно количество.

Още една съществена празнина в съзнанието на „ватниците“ е икономическото благополучие на Русия. Те не вярват на никакви официални статистически данни, на руските – най-вече. Те вярват изключително на своите усещания, които не се потвърждават от нищо, освен от собствените им желания. Понеже повечето „ватници“ не са били никога в чужбина, те са убедени в съвършенството на руската техника и на руската технология априори. Неотдавна например на една изложба с достижения на млади конструктори показаха на Путин летяща брадва. А сега се опитайте да обясните на „ватника“ целесъобразността и необходимостта от подобно изобретение: той ще ви говори с пяна на уста нещо и най-силния аргумент ще запази за края – „затова пък никой няма такова нещо“.

Да спорите с „ватник“ е все едно да разказвате на Путин в архива на КГБ за реалната история на съветските репресии – той ще се дърпа, ще се покрива с петна, ще се поти и ще съска. Или да четете на Лавров гласно устава на ООН и да го молите да го коментира, особено в частта за ненарушаването на признатите от световната общност държавни граници. Отговорът на Лавров, както и мученето, сумтенето и прекомерното потене ще издаде в негово лице един обикновен средностатистически „ватник“. Още един класически „ватник“ е Дмитрий Рогозин. Сега той е вицепремиер, а когато беше обикновен националист с фашизоидни възгледи, в него се роди истинският руски „ватник“. Помните ли рекламното филмче на партията му „Родина“, в което трима необикновено трезви представители на руския народ питат „придошлите“ защо хвърлят динени кори, които руснаците настъпват и се подхлъзват? След няколко години именно „придошлите“ започнаха да чистят улиците на руските градове от боклуците, които коренното население разхвърляше.

„Ватниците“ в ипостаса на защитници на националните ценности са „ватници“ от висша идеологическа категория. Те са убедени, че Исус е руснак, всичките апостоли са руснаци, Мария – разбира се, най-вероятно от Вологда. Такъв „ватник“ може с часове да разказва, че всички континенти преди са били населени с руснаци, че руснаците са строили Мачу Пикчу, египетските пирамиди, секли са физиономиите на остров Пасха и дори са научили китайците да правят хартия. Тази категория „ватници“ не може да бъде оборена с нищо, те са издръжливи в спорове, убедени са, че на мястото на Грузия е стояла Горусия, иначе казано – Горная (Планинска – бел. прев.) Русия. Те не знаят езици, предполагат, че руският език е славянски, от който са произлезли украинският и беларуският, и определят българския като развален руски. Другите славяни – поляци и чехи – наричат „пшеки“.

Накрая, „ватникът“ е голям познавач на геополитиката. Значителна част от „ватниците“ никога не са излизали извън пределите на своята област или даже район, само някои са ходили до крайбрежието на Абхазия или Крим. Но на техните познания в областта на геополитиката могат да завидят и Збигнев Бжежински, и Хенри Кисинджър. Подобни „ватници“ знаят точно какво мисли в момента Барак Обама и могат да обяснят подробно защо Меркел се страхува от Путин. Това е най-голямата празнина в мозъка на „ватника“, в която вее силно течение, способно да разгърне всякаква геополитическа игра и да я издигне на такава орбита, от която се вижда как Кремъл, ако не сега, то много скоро, ще стане властелин на целия свят.

Ако имате желание да обсъждате нещо с „ватници“ и да се опитате да им обясните нещо, пригответе се за това, че те ще преминат бързо към ругатни и при всяко ваше противопоставяне или предложение да се запознаят с документи или да изгледат някое видео ще ругаят все по-отчаяно и по-отчаяно. Това е явен признак, че губят самообладание, но нямат намерение да се предадат. По принцип „ватникът“ не е претенциозен, всеяден е, готов е да говори, ругаейки, било то с доктор на науките, било то с жена, защото „ватникът“ е роден, за да знаят всички – той винаги във всичко е прав, дори ако нищо никога не е чел и не е видял.