СЛУЖБОМЕР

сряда, септември 23, 2015

Антисъветска живопис от различни години

Някои от тези картини са били нарисувани още по времето на СССР, тайно, „за шкафа“, а публиката ги видя едва след падането на съветския режим. Други са нарисувани през 90-те години и по-късно, когато цензурата и Лубянка вече не заплашваше авторите. И двата вида са по своему интересни, особено днес, когато в Руската федерация се възстановява с всички сили съветското време и се насажда носталгия по него. А за него има какво да си спомним.

Юрий Кугач. „От скорошното минало“. 60-90-те години.

Разкулачване, селянин с трудови мужишки ръце и чекисти, които изселват семейството му от село. Напред – върволица от каруци с други семейства. Нещо няма радост, никой не танцува.


Юрий Кугач носел званието народен художник на СССР, бил изцяло обласкан от съветската власт, макар че рисувал за нея всякакви гадости (тайно). Мнозина не можели да си позволят и това. Просто мълчали и чакали своя час.

Егил Вейдеманис. „Зимна вечер в Замоскворечието“. 1968 г.

Егил Вейдеманис (1924-2004), съветски художник, син на латишки стрелец, който след 1917 г. остава в Русия. Егил Карлович живее през целия си живот в Москва, която рисува в много свои нелоши картини.


Но минало време и станало ясно, че в Москва освен Кремъл и Замоскворечието е съществувал и Бутовският полигон. Място, където през 1937-38 година чекистите разстрелват и хвърлят в ровове 20 000 души, сред които и бащата на художника. След гражданската война той работи в латишкия театър „Скатуве“ в Москва, почти половината състав на който е разстрелян.

Егил Вейдеманис. „Бутово. Полигонът за разстрели на НКВД“. 1999-2003 г.


Възрастта на разстреляните в Бутово била от 14 до 82 години, от всички националности и съсловия, сред които около 100 художници и повече от 900 свещенослужители. Наистина, самата техника на разстрела е изобразена на картината не съвсем точно от историческа гледна точка.

По този начин, „с колес“ („от колелата“ – бел. прев.), енкаведистите разстрелвали поляците в Катин – изкарвали ги от камионите в гората и стреляли.

В Бутово всичко било малко по-иначе. Там имало специална барака, където някъде към един часа през нощта докарвали хората (до 400-500 души на нощ). Вкарвали ги вътре уж за „санитарна обработка“ (също като нацистите в техните лагери). Там правели проверка, събличали ги и обявявали присъдата. Наказателното подразделение в същото време седяло в отделна постройка, пиело водка. Едва след това започвали да извеждат хората навън за разстрел, един по един. Когато към сутринта всичко свършвало, булдозерист заравял ямата.

Нина Марченко. „Записване в колхоза“. 1985 г.

Озверял комунист с будьоновка вкарва насилствено селянин в колхоза.


Когато вкарали всичките в колхоза, им взели зърното. Зърното продали на Запад, за да осигурят валута за индустриализацията. В житните райони на страната през 1932-1933 година настанал глад, преди всичко в Украйна (Гладомора).

Нина Марченко. „Пътят на скръбта“. 1998-2000 г.


Идеята да се уморят от глад няколко милиона души, за да се развие промишлеността, не е нова. За първи път я прилагат британските колонизатори в Бенгал, в края на 18 век. Те облагат индусите с такива данъци, че им вземат всичко и го изнасят в Англия, където по това време се разгръща индустриалната революция. Настина, в резултат от това през 1769-1773 година в Бенгал умират от глад 7 милиона души. Украйна, а също така руското Поволжие и Кубан се превръщат във „вътрешен Бенгал“ на Съветския съюз.

Нина Марченко. „Майка през 1933 година“. 2000 г.


По най-скромни оценки през 1932-1933 година в СССР са умрели от глад не по-малко от 3 милиона души. Заменили ги с конвейер „Форд“ за Горкиевския автомобилен завод и с турбини „Сименс“ за Днепровската водноелектрическа централа. И правилно. Каква стойност има животът на средностатистическия бенгалец? А турбините могат да се купят.

Нина Марченко. „В последен път“. 1998-2000 г.


Василий Колотев. „Червеният ден в календара“. 1985 г.

Пияни руски пролетарии празнуват 1 май.


Василий Колотев. „…И корабът плува. Бирария“. 1979 г.

Държавообразуващата нация на СССР по време на късния Брежнев…


Василий Колотев. „Листите на тополата падат от ясена“. 1984 г.


Василий Колотев. „Булевардна сцена“. 1984 г.

1984-та. „Андроповка“ - 4.70 рубли. Е, за духовността!


Василий Колотев. „Неделя“. 1984 г.

Руският свят.


Василий Колотев. „На стълбищната площадка“;. 1983 г.

Третият Рим.


Василий Колотев. „Час пик“. 1986 г.

И неговите римляни.


Василий Колотев. „Утрото на съседката“. 1984 г.

Съветска комуналка. Мръсотия, нищета, свръхдържавност.


Василий Колотев. „Деветата вълна“. 1979 г.

Съветско семейство. Жената явно също е пийнала. И фасове на масата, по пода. Защо трябва да се пуши, когато има деца?


Василий Колотев. „Опашка“. 1985 г.

Съветски магазин. СССР беше страната на опашките. За всичко. От колбаси до тоалетна хартия.


Знаменитите съветски опашки, неделима част от плановата икономика, са намерили своето отражение и в картините на други художници.

Алексей Сундуков. „Опашка“. 1986 г.

Опашките за продукти от еднообразно и бедно облечени жени правеха наистина потискащо впечатление. От тях лъхаше безизходица.


Владимир Коркодим. „Чакат стока“. 1989 г.

Опашка в селски магазин. Униние и покорност. Народ, сломен от деспотизма.


Игор Обросов. „Малчиш-Кибалчиш“. 1963 г.

Картина по мотиви от детската приказка на Аркадий Гайдар „За Военната тайна, Малчиш-Кибалчиш и неговата Твърда дума“. Пропагандата започвала от пелените, с усилията и на такива хора като Гайдар старши и художника Обросов.


Но тук няма само пропаганда. Това е алегорична картина, с двойно дъно. Малко момче с будьоновка протяга ръце към заминаващ суров червеноармеец. Заминаващият мъж е всъщност бащата на художника, известният хирург (и революционер-комунист) Павел Обросов, който е разстрелян през 1938 година. В края на 80-те години по времето на Горбачов започва кампания за разобличаване на сталинските престъпления. Художникът Игор Обросов рисува серия от картини „Посветено на баща ми“ (1986-1988 г.) и става ясно кой кой е на платното от 1963 г.

Игор Обросов. „Майка и баща. Очакване. 1937 г.“ 1986-1988 г.

Ето го същият червеноармеец и милиционерската камионетка го чака на двора.


Игор Обросов. „Без право на кореспонденция“. 1986-1988 г.

Чекисти отвеждат арестувания. Стандартната присъда „10 години без право на кореспонденция“ потапяла роднините в неизвестност: можело наистина да са 10 години, а можело и да е разстрел, за който просто не им съобщавали. В случая с бащата на Игор Обросов – второто.


По-късно Игор Обросов продължава започнатата тема. През 2008 г. е открита изложбата му „Трагичното минало (Жертви на сталинските репресии)“.

Игор Обросов. „Жертва на ГУЛАГ“. 2000 г.

Група чекисти изнасилват жена затворничка.


Игор Обросов. „Зомби от ГУЛАГ“. 2000 г.

Сталински концлагер. Двама чекисти влачат трупа на умрял от глад затворник.


Тази картина напомня графика на Давид Олер (френски художник от полски произход – бел. прев.) за Освиенцим, само че в дадения случай концлагерът е съветски. Олер е бил затворник в Освиенцим, обслужва един от крематориумите и успява да оживее. След войната прави по спомени серия рисунки за лагерния живот.

Давид Олер. „Влачене на трупове от газовата камера“. 1946 г.


Обросов, за разлика от Давид Олер, никога не е бил в концлагер. Само рисува лагерни картини. Но в СССР има няколко художници, които са преминали през сталинския ГУЛАГ и изобразяват по спомени видяното. Например Георгий Черкасов (1910-1973), три пъти осъждан за антисъветска агитация и излязъл на свобода едва след смъртта на Сталин.

Георгий Черкасов. „В последен път. Ухтпечлаг, 1938.“. 60-те г.

Това е воркутинския лагерен пункт, където през 1938 г. се осъществяват така наречените „кашкетински разстрели“ (по фамилията на чекиста Ефим Кашкетин, който ги организира). На картината водят група затворници, за да ги разстрелят. Отляво двама „сътрудничещи“ затворници връзват свещеник (това е реален персонаж, отец Егор, с когото Черкасов лежи в един лагер). Връзват го, за да не може преди разстрела да даде причастие на осъдените.


Още един художник лагерник – Николай Гетман. Родом от Харков, попада през 1945 г. в ГУЛАГ за „антисъветска агитация и пропаганда“. Бил е в Тайшетлаг (строителството на БАМ) и в Колима. Като излиза на свобода, почти половин век (от 1953 до 2004 г.) работи над серия картини „ГУЛАГ през очите на художника“.

Николай Гетман. „По етапа“. 1954 г.


Николай Гетман. „Лагерният пункт Горен Дебин. Колима“. 1985 г.

Това е златната мина, в която художникът работи като лагерник. На около 400 километра от Магадан по Колимското трасе.


„В златната мина Дебин (Колима) през 1951 година разрешили на група затворници да събират ягоди. Трима се заблудили и ги няма. Началникът на лагера старши лейтенант Пьотр Ломага изпратил своите изтезатели. Те пуснали кучетата върху тримата спящи, след това ги разстреляли, после им строшили главите с прикладите, превърнали ги в каша, така че мозъкът им излязъл навън и в този вид ги откарали с каруца в лагера. Там вместо конете впрегнали четирима арестанти и те влачели каруцата покрай строя. „Ето така ще бъде с всеки!“ – обявил Ломага“ (А. И. Солженицин, „Архипелагът ГУЛАГ“).

Николай Гетман. „Обяд. Докараха буламача“. 1991 г.

Както в нацистките концлагери, така и в съветския ГУЛАГ затворниците били постоянно заставяни да гладуват. Така по-бързо се сломявала волята за съпротива.


Николай Гетман. „Фитил“. 1987 г.

Фитил се нарича (на жаргон – бел. прев.) затворник, чиито сили са на привършване, крайно изтощен човек.


Николай Гетман. „Парче хляб за трупа“. 1989 г.

В десния долен ъгъл на пода лежи умиращ затворник. Ако съседите му по барака успеят за известно време да скрият смъртта му, ще имат още една дажба хляб, 800 грама на ден.


Николай Гетман. „Моргата на затворниците в ГУЛАГ“. 1980 г.

На картината е затворникът Иван Павловский, руски инженер, който е лежал с Гетман в един лагер. Задачата му е да приготвя телата на умрелите за погребение. Той прави от консервни кутии табелки, които прикрепя с тел за труповете.


Николай Гетман. „Комарчета“. 1990 г.

Мъчение, известно още от времето на СЛОН (Соловецкия лагер с особено предназначение). Връзвали затворника за дърво (в някои лагери го хвърляли в яма) в сезона на комарите. Най-много за един час той губел толкова кръв, че настъпвала мъчителна смърт.


Николай Гетман. „В очакване на разстрела“. 1987 г.


Превод от руски: Павел Николов

1 коментар:

  1. Да помним миналото, за да осъзнаваме настоящето и предвиждаме бъдещето. Във връзка със зараждащата се носталгия по Сталин и Сталинизма.

    ОтговорИзтриване

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.