Дългият път до дома (Доўгая дарога дадому) - 2

Автор: Васил Бикау (Васил Биков)

Превод от беларуски: Павел Николов

Предишни части: 1

2.

За дедите-прадедите си не зная много, очевидно са се били запазили малко спомени за тях в нашата семейна памет. Или може би родителите ми не са имали нужда да разказват за тях на децата. Всъщност, отначало това не е интересно за малките, а след това няма кой да слуша. Зная само, че един от дядовците ми е бил потомствен рибар, цял живот ловял риба. Предал занаята си на своя син, брата на майка Лявон, който също ловеше риба. Другият ми дядо бил селянин, който ходел на сезонна работа в промишлените предприятия на Курландия и накрая се издигнал там до управител на тухларски завод. Баба ми живееше на село, но умряла рано и не оставила след себе си някакви особени спомени. Татко, Уладзимер Хведаравич, на млади години поскитал доста по света и и едва като остарял, заживял в родното си село. Като гледам сега, това е може би най-нещастното поколение, което през целия си живот бял свят не е видяло. Само безредие, революция, войни. И колективизацията. И борбата с враговете на народа... Глад, кръв и страдания.

Земята била малко, както казваха тогава - два участъка, затова татко всяко лято ходел на печалба - в тухларските заводи в Латвия, след това служил четири години в царската армия, в Горадно, където впрочем после и на мене ми се случи да живея. Едва си дошъл от служба, започнала Първата световна война, бил мобилизиран в армията на Самсонов, някъде в Аугустовските гори бил пленен и се озовал в Германия. Работел за един бауер. Казват, че в плен било различно, зависи къде и при кого. В заводите и мините не се карало лесно, но при частните стопани се случвало и да е нищо работа. Разбира се, трябвало да се работи, но немците ги хранели, обличали ги, грижели се някак си за работниците, не като после в родината, в колхозите. Татко често си спомняше пленничеството с добри думи, което у мене, вечно гладния юноша, предизвикваше недоумение и завист. Освен това татко участвал в Гражданската война, настъпвал към Варшава. А преди това поляците настъпили към нас, в близост до селото ни се водел бой, имало много убити и от двете страни. Мястото, където лежали убитите, дълго време след това се наричало Битото стърнище.

Майка разказваше, че някои от селяните сваляли ботушите и дрехите на убитите. Разказваше осъдително, почти с уплаха (това е голям грях!) и показваше в ъгъла на къщата дупката, където заседнал куршумът, който долетял оттам, от Битото стърнище. Аз също не обичах стърнището, но повече заради бодливата трева, която растеше там и бодеше много босите крака.

Татко си спомняше как в Източна Прусия (в Аугустовските гори) бил пленен от немците. "А къде остави пушката?" - интересувах се аз. "Окачих я на един клон в гората" - каза татко. Аз съжалявах: защо в гората, по-добре да беше я донесъл у дома, щях да си играя с нея. Тогава бях на пет години.

Майка, Ганна Ригорауна, беше от село Завулак, което се озовало от другата страна на границата, в Полша. Зад границата останал и брат ѝ, този, който ловеше риба. Тя все тъгуваше за него, особено когато агитаторите разправяха, че работниците в Полша влачат съществуване без права и хляб. За нас, децата, това също беше някаква драма, с която се сблъскахме в прекалено ранна възраст. Аз бях най-големият. Наистина, имах по-голяма сестра, Антунина, но тя умря на петнадесет години... След мене се роди сестра ми Валя, а в 1930 година - брат ми Миколай (умря в 2000-та). А какво още да кажа за родителите си... Татко беше доста строг с нас, децата, в общи линии се страхувахме от него. А майка, напротив - беше много мека и жалостива, никога не съм я чувал да повиши глас, все с ласка и доброта. И аз не смятам, че това е добре. Животът е безжалостен, характерът за него трябва да се калява още в детството. Взех от майка прекалено много мекота, която някак си ми вредеше - по време на войната и след войната. Особено в армията, където на почит е абсолютно зверският характер. Може би си струва още да отбележа, че селото ни беше на някакви си два километра от границата с Полша и това обстоятелство оказваше влияние върху много неща - бита, политиката, самоусещането на хората.

Много романтични неща в младите ми години, както и драматични, са свързани с границата. В Кубличи близо до училището се намираше граничната комендатура, до училищния двор бяха конюшнята и тирът, или стрелбището, където граничното началство стреляше с револвери. По пътя за училището и обратно можеше да се видят граничарите - на коне, групово, по двама, с пушки и шашки, върху красиви, скърцащи седла. Командирите живееха в градчето, а техните жени ни бяха учителки в училището. Понякога граничарите прожескираха в селата кино, все едно бяха някакви началници. През някои празници организираха на градския площад джигитовка - препускаха и "сечаха лоза" с шашките си. Всичко това беше интересно. А през лятото къпеха конете си в Комароуското езеро, ние помагахме. Не минаваше, разбира се, и без драматични събития. Помня, че през една зима пристигнаха спешно някакви началници и изкараха всички мъже да застанат в засада за нарушители на границата и те седяха едно денонощие в храстите, за да дадат сигнал, ако забележат някого. В края на 20-те и началото на 30-те години от Полша на наша страна преминаваха не малко хора, основно младежи, след известния разгром на комунистическата партия и комсомола. Момците вървяха весели, даже с хармоники - и как няма, бяха се изтръгнали от панския гнет и бяха дошли в новия свят. Виждахме как сутрин ги водят от заставата в комендатурата и те се усмихваха. А после, когато се връщахме от училище, ги отвеждаха с камиони някъде далече, те държаха ръцете си отзад или може би им бяха вързани и не се усмихваха. Веднъж на границата някой уби граничар и целият район го погреба на пазарния площад в Кубличи. Мисля си сега, че не са го убили непременно поляци или нарушители на границата, а е възможно да са били свои с цел провокация, както се правеше отдавна. Всичко това украсяваше понякога детството ни с неестествен, уродливи цветове. Особено ако се имат предвид някои следващи събития...

Училището в нашето село се откри в началото на 30-те години, отначало беше начално училище в една селска къща. Тази къща стои и до днес, след войната в нея живееше брат ми Микола. А по онова време стопаните ѝ се преместиха в едно тристенно помещение и дадоха голямата стая за училище. Там поставиха две дълги маси и събраха петнадесет селски дребосъци. Учител беше Антон Василевич Ауласенка от село Дарошкавичи. Между другото, неговата дъщеря живее в Минск, омъжена за по-големия Машерау. Случи се така, че всичките ми приятели бяха по-възрастни от мене и тръгнаха на училище по-рано, а аз бях само на шест години. Седя си у дома, а на училище става нещо интересно и аз също искам да съм там. Тогава един път татко ме хвана за ръка и ме заведе при учителя. Поговори с него и Антон Василевич каза: да идва. Даде ми тетрадка и перо, а Валодзя Галавач, с когото ходих на езерото, ме заведе при замръзналите блата, отряза старателно с ножче една тънка тръстика и сложи там перото. И аз започнах да уча...

Явно от това време (а може би от малко по-рано) е запознанството ми с художествената литература. Още не можех да чета и първото художествено произведение ми прочете татко. Беше знаменитият разказ "Гой" на Михас Линкоу ("И плачеше Рива...). А в училище учителят донесе веднъж няколко детски книжки, започна да ги раздава за четене - на тебе, на тебе... На мене ми се падна една тънка книжка, приказката "Царкинята жаба", а на Валодзя - "Конче вихрогонче". Това беше за мене първата училищна неправда: не исках да чета за "жабата" - исках за кончето вихрогонче. Онеправда ме съдбата още в самото начало. Във втори клас отидох вече в друго село - в Двор-Слабодка. Беше малко по-далече, но училището беше по-хубаво, в някогашно панско имение. За училището бяха отделили половината господарски дом с веранда, кахелна грубка и големи прозорци. Преподаваше ни младият учител Сцяпан Ригоравич Троцки, а също така и неговият колега Крацьонак. Първият е сега пенсионер, работеше дълго в Браслав. Тогава беше весел, добър, ние го обичахме. Учи ни, струва ми се, една зима. После дойде друг - Сяргей Сцяпанавич Новикау, по произход от нашето село. Той беше пълна противоположност на предишния - доста строг човек, партиец, организираше колхозите в нашата околия и загина като партизанин по време на знаменития разгром, наречен след това "пробив". Той имаше своя, партийна преподавателска система: не наблягаше много на езика или аритметиката, а на обществознанието, на историята също. В стаята, в която учехме, имаше два класа - две редици чинове. Когато единият клас имаше устен урок, другият имаше писмен, значи работеше самостоятелно. Получаваше се така, че си решавах бързо задачите и седя, слушам за какво говорят в по-горния клас. Случи се, че няколко пъти, когато никой не можеше да отговори на въпроса на учителя (помня, нещо за Парижката комуна), аз вдигах ръка и Сяргей Сцяпанавич ме посочваше, а след това укоряваше по-големите за това, че не знаеха. Проявих се по този начин няколко пъти и учителят каза: няма защо да седиш там, ела да седнеш тук. Така в средата на зимата той ме премести в четвърти клас. Макар че от това нямах никаква полза. Защото завърших четвърти клас на десет години и какво по-нататък? Средното училище беше в Кубличи, на три километра, и татко каза: "Къде ще ходиш такъв малък толкова далече? Върви пак в Слободка". И отидох отново да уча в четвърти клас. Значи, учих в трети клас половин година, а в четвърти - две години. След това отидох в Кубличи, където имаше средно училище и където ходеха момчета и момичета от цялата околия.

Когато блатото замръзнеше, ходехме на училище пряко - през елшака, по хълмчето и по-нататък по блатото. Там трябваше да заобиколим един елшов гъсталак с блатна острица, да минем през обрасла с аир рекичка и да се изкатерим на стръмния склон пред Кубличи. Пътят беше труден, но интересен: по блатото се срещаха зайци, а в острицата можеше да подплашим яребици. Веднъж в зимния здрач срещнах вълк, известно време вървяхме в една посока, аз по пътеката, а той встрани по целината. После се разделихме - всеки по своя път.

В блатото близо до училището се разстилаше малко езерце, недостъпно през лятото, но затова пък много интересно през есента, когато се покриваше с тънък прозрачен лед. Там можеше да се пързаляме сутрин, да изследваме какво има на плиткото тинесто дъно. На дъното тук-таме, едва мърдайки плавниците си, дремеха мъздруги и щуки. Струваше си да пробиеш тихо малка дупка и да забиеш в едрата риба направен от дебела тел харпун, след което тя ставаше твоя вълнуваща плячка. С това обикновено се занимаваха някои по-големи момчета, на малките позволяваха само да гледат отблизо.

Приеха ни пионери, дадоха ни червени връзки с красиви металически катарами, които много ни харесваха. Повече от връзките. Но жените на село се смееха, а някои гълчаха, казваха: безбожници. Затова до Кубличи криехме връзките в джобовете си и ги връзвахме на завоя преди училището. След часовете веднага ги сваляхме.

В Кубличи, като във всяко беларуско градче, тогава имаше много еврейски деца, с които учехме заедно и дружахме. В нашия клас половината ученици бяха евреи. Аз бях приятел с братята Свярдлови - Меер и Лейба. Меер беше по-голям, два класа преди мене, а с Лейба бяхме в един клас. Загина моят Лейба-Льоша през 41-ва година, разстрелян заедно с всички кублицки евреи във Вушачи, а Меер живееше в Москва, работеше в някакво секретно предприятие. Веднъж дойде в Минск и двамата отидохме в градчето на нашето детство, където не беше останала и следа от къщата на Свярдлови. А и изобщо малко беше се запазило от Кубличи - всичко бяха бомбардирали, изгорили, унищожили по време на войната... А някога това беше славно старинно градче, означено на картите от XVI век, с православна църква (бивша униатска), в която са ме кръстили и в която приех първото си причастие. В Кубличи се е родил Вярига-Дареуски, известният литератор, участник във въстанието на Катус Калиноуски. Имаше също синагога, училище и дори пожарна до църквата, аптека, ковачница. Главно място обаче до пазарния площад заемаше червената тухлена сграда на граничната комендатура. Отначало тя просто си беше до площада, след това я обиколиха с висока дъсчена ограда със стълб на ъгъла - нещо като поставка, към която прикрепиха ръчна картечница. През 30-те години построиха ново, нелошо училище, но свалиха кръстовете от църковните куполи, за да не се виждат оттатък границата, защото могат да послужат за ориентири на "световната буржоазия", която само гледа как да разруши Кубличи. Но започнахме да рушим ние. Цялото църковно имущество конфискуваха или просто разграбиха войнствените атеисти, каквито трябваше да бъдат всички пионери, комсомолци, болшевики, учители и активисти. И ние, пионерите активисти, влачехме от църквата и късахме старинни фолианти, правехме от църковните ръкописни пергаменти хвърчила, които пускахме във ветровити дни. От църковните ризи районният битов комбинат уши тюбетейки, с които дълги години ходеха през лятото нашите момчета. През първата година на войната окупаторите отведоха във Вушачи цялото еврейско население и го разстреляха до гробището. Преди освобождението Кубличи беше жестоко бомбардирано и изгорено. Сега това е западнало селце с няколко силикатни постройки в началото.

Да, религиозно-християнските традиции увяхваха, закриваха православните църкви и католическите храмове, затваряха свещениците. Но остана привлекателността на старите традиции - Коледа, Дзяди, Купале. Особено Купале. В нощта на 7 юли селските младежи, които тогава бяха много повече от сега, правеха насмолени обръчи или намазваха с катран някой дънер и на хълма зад къщата на Галавачови го палеха на високо вдигнат прът. И веднага всички се разбягваха кой където види. От Кубличи веднага препускаше конен граничен наряд, сваляше и гасеше дънера. Граничарите ругаеха - да се пали огън на Купале беше забранено. Защо? Защото! - беше лаконичният отговор.

Зад гората (високите гъсти храсталаци) се намираше още едно градче - Селишчи. То беше регионален католически център - с голям храм и манастир, покрит с блестяща бяла ламарина, която се виждаше чак от нашето поле. Там цяла година зеленееха борове в католическото гробище с много красиви мраморни паметници и надписи на латиница. В средата на гробището между боровете се издигаше бяла мраморна фигура на ангел момиче - разбира се, на гроба на покойница. Страхувахме се много от този паметник, не зная защо. Сега Селишчи е също западнало село с разрушен храм и запуснато гробище.

До войната Кубличи беше център на селсъвета, а Вушачи - на района. В моите тогавашни представи това беше град, далечен и примамлив - с клуб, гостилници и даже книжарница. В книжарницата беше окачена известната картина на Зайцев (репродукция, разбира се) "Чапаев на кон" - с бурка, с отпусната блестяща сабя. Привличаше естествено нарисуваното небе (тогава още можеха да рисуват така) с красиви облаци и аз, като ходех рядко във Вушачи, се отбивах в книжарницата да погледам Чапаев.

(Следва)