Интелигенцията и властта

Автор: Борис Акунин

Превод: Павел Николов

Искам да поговоря не за отношенията на интелигенцията с властта, както навярно сте си помислили (по този въпрос всичко отдавна е дъвкано и предъвкано), а за това може ли интелигенцията, намирайки се на власт, да удържи властта.

Миналия път писах за един печален юбилей (120-годишнината от възцаряването на Николай II) и ето че една седмица след това се навърши още по-горчива годишнина. Не защото преди 97 години в Петроград победила една безжалостна и безчовечна сила (невиждана в нашата история), а защото в този ден рухнала и банкрутирала идеята за „интелигентска“ власт, каквато безусловно е било Временното правителство. Аз и днес възприемам това фиаско като лична загуба. Един-единствен път в руската история се опитало да управлява държавата идеологически и стилистично близко до мене съсловие – и се оказало неспособно за нищо.

Ще направя една уговорка, за да се подминат излишни дискусии, че правителството на Гайдар в началото на 90-те, което беше интелигентско, все пак имаше малко по-друг сюжет: не за интелигенцията на капитанския мостик, а за „евреина на губернатора“ [1]; тогавашните реформатори на пазара нямаха истинска власт и при първата възможност като мавъра, който си свършил работата [2], истинските властници ги хързулнаха без всякакви церемонии.

Друго нещо е правителството на Русия от февруари 1917 година. Нека си спомним тези министри:

Председателят на правителството Георгий Евгеневич Лвов. Филантроп, алтруист. Завършва живота си в емиграция, мизерства и се изхранва с физически труд.

Министърът на външните работи Павел Николаевич Милюков. Професор, автор на знаменитите „Очерци по история на руската култура“. Него прикрива от куршума на ултрадесен терорист бащата на Владимир Набоков.

Министърът на правосъдието Александр Фьодорович Керенский. Защитник по време на „политически“ съдебни процеси в годините на реакцията. Изключителен оратор. Преживява всичките, умира на деветдесет години в Америка.

Военният министър Александр Иванович Гучков. Човек легенда; рядък тип на интелигент мачо. Сражавал се за свободата на угнетените народи целия свят, бил се на дуели, притежавал изключителни организаторски способности. Умира в емиграция.

Министърът на транспорта и съобщенията Николай Висарионович Некрасов. Виден инженер. Останал в СССР. Естествено, разстрелян – за „вредителство“.

Министърът на търговията и промишлеността Александр Иванович Коновалов. Прогресивен фабрикант, борец за правата на работниците. Умира в емиграция.

Министърът на просветата Александр Аполонович Мануйлов. Ректор на Московския университет, който напуска поста си в знак на солидарност със студентите. Остава в Русия. Успява да умре преди Големия терор.

Министърът на финансите Михаил Иванович Терешченко. Производител на захар, фантастично богат човек. Като загубил в Русия всичко, натрупва в Европа ново състояние, не по-малко от предишното. Помага на нуждаещи се емигранти.

Министърът на земеделието (много важен за една селска страна портфейл) Андрей Иванович Шингарьов. Убит в болшевишки затвор.

Въпреки всичките им идейни и личностни разногласия всички те, дори „олигархът“ Терешченко, са несъмнено наши хора, в това съмнение няма. Ако живееха днес, щяха да се групират около „Эхо Москвы“, щяха да говорят по „Дождь“ [3] и щяха да имат хиляди последователи в туитъра, а Керенский направо милион.

При това те били хора силни, ярки, талантливи, смели, хора, които не се страхуват от отговорност. Защо тогава не са успели? Как така, толкова умни и прекрасни, са позволили на ленинската шайка да ги сдъвче?

Струва ми се, че причината не е в лични недостатъци и не е в преплитане на случайни съдбоносни фактори, а във видовата професионална непригодност. Тези хора, членове на различни партии и ръководещи се от единна съвкупност от основни ценности (опростено мажем да ги означим с термина „чувство за собствено достойнство“), са били вътрешно неспособни да се справят с тогавашната ситуация.

Ситуацията, да си припомним, е била следната:

1. Страна, в която три четвърти от населението е неграмотно, а в „грамотната четвърт“ деветдесет процента са слабо образовани и не смятат за особена ценност чувството за собствено достойнство, още не се е изпарил споменът за крепостното право.

2. Тежка война.

3. Предизвикана от войната разруха.

За да се удържи държавата от разпадане при такива условия била необходима не демокрация, защитаваща правата на личността, а нейната диаметрална противоположност – жесток военен режим, способен да осигури работа на аварийните механизми, дисциплина и ред. Това било по силите или на крайно дясна диктатура, или на крайно лява.

По средата на своето кратко управление Временното правителство се опитало да се преформатира в някакво подобие на мека диктатура и Керенский дори успял да се справи отначало с опит за ляв преврат (през юли), след това с опит за десен преврат (през август), но постъпил „интелигентно“ – не разстрелял нито Корнилов, нито Троцки и Ленин. (А ако ги беше разстрелял, Временното правителство щеше да изпадне от категорията „интилигентска власт"). В резултат се случило неизбежното. Красивите интилигентски принципи се разбили о грубите скали на руската реалност.

Интелигенцията се среща с реалността.

И оттогава ето цял век как всеки, когото не го мързи, навира носа на интелигенцията (съвременен синоним: „либералите“) в торната питка на Октомврийската революция: как така, видяхме до какво води вашата власт, знаем. Човек може да си помисли, че другата, арЕстократичната власт, никога не е ставала за резил.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА:

1. В широк смисъл изразът, които има реално битие в руската история, означава „слуга на властимащ“.

2. Става дума за епизод от пиесата на Шилер „Заговорът на Фиеско в Генуа“.

3. Радио „Эхо Москвы“ („Ехото на Москва“) и телевизия „Дождь“ („Дъжд“) са единствените опозиционни електронни средства за масова информация в днешна Русия.