СЛУЖБОМЕР

вторник, август 04, 2015

Десет талантливи безумци, дали на света велики идеи

Източник: руският интернет сайт „ADME“

Превод: Павел Николов

Пациент № 1

Едгар Алън По

Американски писател, поет (1809-1849)

Диагноза: Душевно разстройство, точната диагноза не е установена.

Симптоми: Страх от тъмнината, празнини в паметта, мания за преследване, неадекватно поведение, халюцинации.

История на болестта: Още в края на 30-те години на XIX век Едгар По страда от чести депресии. Освен това злоупотребява с алкохол, което оказва влияние върху психиката му не по най-добрия начин: под въздействието на изпитото писателят понякога изпада в състояние на буйно умопомрачение. Към алкохола скоро се прибавя опиум. Съществено влошава душевното състояние на По тежката болест на младата му съпруга (той се жени за братовчедка си Вирджиния, когато тя е на тринадесет години; след седем години брак, през 1842 година, тя се разболява от туберкулоза, а след още пет години умира). След смъртта на Вирджиния – когато на самия него му остават още две години живот – Едгар По се влюбва още няколко пъти и прави два опита да се ожени. Първият се проваля заради отказа на избраницата, изплашена от поредния му срив, а втората – заради неявяване на жениха: малко преди сватбата По се напива жестоко и изпада в невменяемо състояние. Намират го след пет дена в евтина балтиморска кръчма. Настаняват писателя в клиника, където той умира след още пет дена, измъчван от страшни халюцинации. Един от най-големите кошмари на По – да умре самотен – се сбъдва: много хора е карал да му обещаят, че ще бъдат с него в последния му час, но в три часа през нощта на 7 октомври 1849 година никой от близките му не е до него. Преди смъртта си По отчаяно вика при себе си Джереми Рейнълдс, изследователя на Северния полюс.

Идеи, дадени на света: Два от най-популярните съвременни жанра. Първият е романа (или разказа) на ужасите. Силно влияние върху Едгар По оказва Хофман, но По сгъстява хофмановия мрачен романтизъм до консистенцията на пълния кошмар – лепкав, безизходен и доста изострен („Сърцето разобличител“, „Падението на дома Ъшер“). Вторият жанр е криминалния. Именно мосю Огюст Дюпен, герой от разказите на Едгар По („Убийството на улица „Морг“, „Тайната на Мари Роже“) става родоначалник на дедуктивния метод и на своя апологет мистър Шерлок Холмс.

Пациент № 2

Фридрих Ницше

Немски философ (1844-1900)

Диагноза: Ядрена мозаечна шизофрения (по-литературен вариант, означен в повечето биографии – маниакалност).

Симптоми: Мания за величие (изпраща бележки с текст: „След два месеца ще стана най-големия човек на земята“, иска да свалят картините от стените, защото неговото жилище е „храм“); умопомрачения (прегръща се с кон на централния градски площад, като пречи на уличното движение); силни главоболия; неадекватно поведение. В медицинския картон на Ницше между другото се казва, че болният пие урината си от ботуш, издава нечленоразделни викове, смята болничния пазач за Бисмарк, опитва се да барикадира вратата с парчета от счупена чаша, спи на пода до леглото си, скача като козел, гримасничи и държи по-високо лявото си рамо.

История на болестта: Ницше преживява няколко инсулта; страда от психическо разстройство през последните 20 години от живота си (именно през този период се появява най-значимите му произведения – например „Така каза Заратустра“), 11 от които прекарва в психиатрични клиники, вкъщи за него се грижи майка му. Състоянието му постоянно се влошава – в края на живота си философът може да съставя само с най-прости изречения.

Идеи, дадени на света: Идеята за свръхчовека (колкото и парадоксално да е, именно този скачащ като козел и държащ по-високо лявото си рамо индивид се асоциира със свободната, надморалната, съвършената и съществуваща отвъд доброто и злото личност). Идеята за нов морал (морала на господарите вместо морала на робите): здравият морал трябва да прославя и да укрепва естествения стремеж на човека към властта. Всеки друг морал е болезнен и упадъчен. Идеологията на фашизма: болните и слабите трябва да загинат, най-силните – да победят („Блъсни падащия!“). Допускането „Бог е мъртъв“.

Пациент № 3

Ърнест Хемингуей

Американски писател (1899-1961)

Диагноза: остра депресия, умствено разстройство.

Симптоми: Суицидални наклонности, мания за преследване, нервни сривове.

История на болестта: През 1960 година Хемингуей се връща от Куба в САЩ. Измъчват го чести депресии, чувство на страх и неувереност, практически не може да пише, поради което се съгласява доброволно да се лекува в психиатрична клиника. Подложен е на 20 сеанса с електрошок, за които процедури се изказва така: „Лекарите, които ми прилагаха електрошок, не разбират писателите. Какъв смисъл имаше да разрушават мозъка ми, да изтриват паметта ми, която е моят капитал, за да ме изхвърлят в канавката на живота? Лечението беше блестящо, само че изгубиха пациента си“. След излизането от клиниката Хемингуей се убеждава, че все така не може да пише и прави първи опит за самоубийство, но близките му успяват да му попречат. По молба на жена си преминава през втори курс на лечение, но не променя намеренията си. Няколко дена след изписването стреля в главата си със своята любима двуцевка, като зарежда предварително двете цеви.

Идеи, които дава на света: Идеята за „изгубеното поколение“. Хемингуей, както и неговият другар по епоха Ремарк, има предвид конкретно поколение, смляно от воденичните камъни на конкретна война, но терминът се оказва много удобен – оттогава всяко поколение намира причина да се счита за изгубено. Новият литературен похват „метод на айсберга“, при който зад пестеливия, сбития текст се крие щедър, душераздирателен подтекст. Нов образец „мачизъм“, въплътен и в творчеството, и в живота му. Героят на Хемингуей е суров и немногословен борец, който разбира, че борбата е безполезна, но се бори до край. Най-безкомпромисният мачо на Хемингуей е може би рибарят Сантяго (“Старецът и морето“), в чиито уста Великият Хем влага изречението: „Човекът не е създаден, за да търпи поражение. Човекът може да бъде унищожен, но не и победен“. Самият Хемингуей – ловец, войник, спортист, моряк, рибар, пътешественик, нобелов лауреат, чието тяло е покрита цялото с белези – за огромно разочарование на мнозина не продължава борбата до край. „Мъжът не трябва да умира в леглото си – казва той. – Или в бой, или куршум в главата“.

Пациент № 4

Франц Кафка

Чешки писател (1883-1924)

Диагноза: Ярко изразена невроза, психастения от функционален характер, непериодични депресивни състояния.

Симптоми: Възбудимост, сменяща се с пристъпи на апатия, нарушен сън, преувеличени страхове, психосоматични трудности в интимната сфера.

История на болестта: Корените на дълбоките психически сривове на Кафка водят началото си от конфликта с баща му, трудните отношения със семейството и сложните заплетени любовни истории. Увлечението му да пише не се поощрява семейно и Кафка е принуден да се занимава с това скрито. „За мене това е ужасен двойствен живот – пише той в дневника си, - от който вероятно има само един изход – безумието“. Когато баща му започва да настоява след службата синът му да работи и в неговия магазин, а не да се занимава с глупости, Франц решава да се самоубие и пише прощално писмо до своя приятел Макс Брод. „В последния момент успях да се намеся съвсем безцеремонно, да го защитя от „любящите родители“ – пише Макс Брод в книгата си за Кафка. В психическото състояние на Кафка има периоди на дълбоко и равномерно спокойствие, сменяни от също така продължителни периоди на болезнено състояние. Ето редове от неговите „Дневници“, отразяващи нагледно вътрешната му борба: „Не мога да спя. Само видения, никакъв сън. Странна неустойчивост на цялата ми вътрешна същност. Чудовищен свят, който нося в главата си. Как да се освободя от него и да го освободя, без да го разруша?“ Писателят умира на 41 години от туберкулоза. Три месеца се намира в агония: разрушава се не само организмът, но и разумът му.

Идеи, дадени на света: Кафка не е известен приживе, печатат го малко, но след смъртта му творчеството на писателя покорява читателите с ново направление в литературата. Светът на Кафка, свят на отчаяние, ужас и безизходица, израства от личната драма на своя създател и се превръща в основа на новото естетическо направление „литература с диагноза“, много характерно за ХХ век, загубил Бога и получил в замяна абсурда на съществуването.

Пациент № 5

Джонатан Суифт

Ирландски писател (1667-1745)

Диагноза: Болест на Пик или болест на Алцхаймер – специалистите споят.

Симптоми: Световъртеж, дезориентация в пространството, загуби на паметта, неспособност да познава хората и околните предмети, да схваща смисъла на човешката реч.

История на болестта: Постепенно нарастване на симптомите до пълно слабоумие в края на живота.

Идеи, дадени на света: Нова форма на политическа сатира. „Пътешествието на Гъливер“ безусловно не е първият саркастичен поглед на просветения интелектуалец върху заобикалящата го действителност, но новаторството в случая не е във възгледа, а в оптиката. Докато другите присмехулници гледат на живота през лупа или през телескоп, деканът на катедралата „Св. Патрик“ създава за това леща с причудливо изкривено стъкло. По-късно тази леща ще използват с удоволствие Николай Гогол и Салтиков-Шчедрин.

Пациент № 6

Жан-Жак Русо

Френски писател и философ (1712-1778)

Диагноза: Параноя.

Симптоми: Мания за преследване.

История на болестта: В резултат от конфликта на писателя с църквата и правителството (началото на 60-години на ХVIII век, след излизането на книгата „Емил или За възпитанието“) първоначално характерната за Русо подозрителност придобива крайно болезнени форми. Навсякъде му се привиждат заговори, той води живот на скиталец и не се задържа за дълго никъде, смятайки, че всичките му приятели и познати кроят заговори срещу него или го подозират в нещо. Така веднъж Русо решава, че обитателите на замъка, в който гостува, го смятат за отровител на починалия слуга и поискал да бъде направена аутопсия на покойника.

Идеи, дадени на света: Педагогическа реформа. Съвременните начини за възпитание на децата повтарят по много неща „Емил“: вместо репресивния метод за възпитание Русо предлага метода на поощрението и ласката; той смята, че детето трябва да бъде освободено от механичното запомняне на сухи факти, всичко трябва да му се обяснява с живи примери и само тогава, когато детето бъде психическо готово за възприемане на нова информация; за задача на педагогиката Русо смята развитието на заложените от природата таланти, а не коригирането на личността. Нов тип литературен герой и нови литературни направления. Породеното от фантазията на Русо прекрасно по душа създание – мекосърдечен „дивак“, който се ръководи не от разума, а от чувството (но високонравственото чувство) – се развива по-нататък, расте и остарява в рамките на сантиментализма и романтизма. Идеята за нова демократична държава е пряко представена в съчинението „За обществения договор“. Идеята за революция (именно произведенията на Русо вдъхновяват борците за идеалите на Великата френска революция; самият Русо, колкото и да е парадоксално, никога не е бил привърженик на толкова радикални мерки).

Пациент № 7

Николай Гогол

Руски писател (1809-1852)

Диагноза: Шизофрения, периодична психоза.

Симптоми: Зрителни и слухови халюцинации; периоди на апатия и потиснатост (до пълна неподвижност и неспособност да реагира на външни дразнители), сменящи се с пристъпи на възбуда; хипохондрия в остра форма (великият писател е убеден, че органите в тялото му са леко изместени, а стомахът му е обърнат „нагоре с долната си част“); клаустрофобия.

История на болестта: Едни или други прояви на шизофрения съпровождат Гогол през целия му живот, но през последната година от него болестта му видимо прогресира. На 26 януари 1852 година умира от коремен тиф сестрата на негов близък приятел Екатерина Михайлова Хомякова и тази смърт предизвиква у писателя силен пристъп на хипохондрия. Гогол потъва в непрекъснати молитви, практически се отказва от храна, оплаква се от слабост и немощ и твърди, че е смъртно болен, макар че лекарите не установяват никакво заболяване освен слабо стомашно-чревно разстройство. През нощта на 11 и 12 февруари писателят изгаря всичките си ръкописи (на следващото утро обяснява постъпката си с козни на лукавия), по-нататък състоянието му постоянно се влошава. Лечението (впрочем, не много професионално: пиявици в ноздрите, завиване в студени чаршафи и потапяне на главата в ледена вода) не дава положителни резултати. На 21 февруари 1852 година писателят умира. Истинските причини за смъртта му така и си остават неясни. Но най-вероятно Гогол просто се е довел до пълно нервно и физическо изтощение – не е изключено съвременна помощ на психиатър да е можела да спаси живота му.

Идеи, дадени на света: Специфична любов към малкия човек, състояща се наполовина от отвращение, наполовина от съжаление. Цял букет от удивително точно намерени руски типажи. Гогол разработва няколко ролеви модела (най-ярки – героите от „Мъртви души“), които са напълно актуални и до днес.

Пациент № 8

Ги дьо Мопасан

Френски писател (1850-1893)

Диагноза: Прогресивен паралич на мозъка.

Симптоми: Хипохондрия, суицидални наклонности, буйстване, делириум, халюцинации.

История на болестта: През целия си живот Ги дьо Мопасан страда от хипохондрия: страхува се много да не се побърка. От 1884 година започва да получава чести нервни припадъци и халюцинации. В състояние на крайна нервна възбуда опитва два пъти да се самоубие (един път с револвер, втори път с нож за хартия, и двата пъти неуспешно). През 1891-ва писателят е настанен в клиниката на доктор Бланша в Париж – там прекарва в полусъзнателно състояние до смъртта си.

Идеи, дадени на света: Физиологизъм и натурализъм (включително еротичен) в литературата. Потребност непрестанно да се води борба с бездуховното общество на потреблението (своеобразни клонинги на „Бел ами“ усърдно създават днес френските писатели Мишел Уелбек и Фредерик Бегбеде, старае се да не изостава и нашия Сергей Минаев).

Пациент № 9

Вирджиния Уулф

Английска писателка (1882-1941)

Диагноза: Депресия, халюцинации, кошмари.

Симптоми: Намирайки се в дълбока депресия, Вирджиния се оплаква, че през цялото време „чува гласове на птици, пеещи по маслиновите дървета на Древна Гърция“. Често и дълго не може да работи заради безсъние и кошмари. От детските си години страда от суицидални наклонности.

История на болестта: Когато Вирджиния става на 13 години, преживява опит да бъде изнасилена от братовчедите си, които гостуват у тях. Това слага началото на непреодолима омраза към мъжете и към физическата страна на отношенията с тях, която продължава през целия живот на Вирджиния. Скоро след това майка ѝ умира скоропостижно от възпаление на белите дробове. Нервното и впечатлително момиче прави от отчаяние опит да се самоубие. Спасяват я, но дълбоките и продължителни депресии стават оттогава част от живота ѝ. Силен пристъп на психическо разстройство Вирджиния получава и след смъртта на баща си през 1904 година. Емоционално-откровените писма и произведения на Вирджиния Уулф дават основание за извод, че писателката има нетрадиционна сексуална ориентация. Но това съвсем не е така. Заради преживяната в детството трагедия и страхът, който изпитва от мъжете и тяхната компания, тя се влюбва в жени, но при това изпитва отвращение към всякакви форми на близост, включително и с тях, не понася прегръдките, не позволява дори ръкостискания. Омъжена на 29 години за Леоналд Уулф (при което този брак се смята за образцов от гледна точка на предаността и на емоционалната подкрепа, която съпрузите си оказват) писателката, според някои сведения, така и не успява да установи съпружески отношения със своя мъж. В началото на 1941 година нощна бомбардировка на Лондон разрушава дома на писателката, изгаря библиотеката ѝ, едва не загива любимият ѝ мъж – всичко това разстройва окончателно нервната ѝ система, лекарите настояват за лечение в психиатрична клиника. Като не желае мъжът ѝ да прекара остатъка от живота си в грижи, свързани с лудостта ѝ, на 8 март 1941 година тя прави това, което не един път е описвала в своите произведения и не един път се е опитвала да осъществи на практика – самоубива се, като се удавя в река Оус.

Идеи, дадени на света: Новаторство в начина, по който се представя преходната мирска суета, изобразяване на вътрешния свят на героите, описание на множество пътища, по които се пречупва съзнанието – произведенията на Вирджиния Уулф влизат в златния фонд на литературния модернизъм и се приемат с възторг от много нейни съвременници. Вярна ученичка на Толстой, тя разработва „вътрешния монолог“ и го довежда до съвършенство в английската проза.

Пациент № 10

Сергей Есенин

Руски поет (1895-1925)

Диагноза: Биполярно афективно разстройство (циклофрения).

Симптоми: Мания за преследване, внезапни изблици на ярост, неадекватно поведение (поетът пред други хора троши мебели, чупи огледала и съдове, крещи оскърбления). Няколко случаи на негови помрачения описва в спомените си Анатолий Мариенхоф.

История на болестта: Поради често повтарящите се пристъпи на циклофрения, предизвикани по правило от прекомерна употреба на алкохол, Есенин се лекува няколко пъти в психоневрологични клиники – във Франция и в Русия. Лечението за съжаление не оказва благотворно въздействие върху пациента: един месец след изписването от клиниката на професор Ганушкин поетът се самоубива, като се обесва на тръбата на парното отопление в ленинградския хотел „Англетер“.

Идеи, дадени на света: Нови интонации в поезията. Есенин превръща в стилистична норма, със сълзи и хлипане, любовта към селото и селските жители (преки негови последователи не в стилистичен, а в идеологически смисъл са „деревеншчиците“, от руската дума „деревня“ – „село“). Поетът работи много в жанра на градския хулигански романс и всъщност очертава канона на съвременния руски шансон.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.