The Writing Circle - Разказ пети (този път наистина)

Обърках се. И представих „Книгата” като пети разказ за „писателския” блог Friday Night Specials. Но не е пети, четвърти е. Искало ми се е да е пети. Изоставането през ваканцията е сериозно (не само моето, на всички, но аз гледам себе си). Затова сега следва петият разказ по зададената от мене тема "Once upon a time there was a tavern..."

„Двата смока”

Quand au hasard des jours

Je m'en vais faire un tour

A mon ancienne adresse

Je ne reconnais plus

Ni les murs, ni les rues

Qui ont vu ma jeunesse

En haut d'un escalier

Je cherche l'atelier

Dont plus rien ne subsiste

Dans son nouveau décor

Montmartre semble triste

Et les lilas sont morts

Aznavour, “La Bohème” *

„Двата смока” беше една малка кръчма в едно малко провинциално градче, където съдбата ме захвърли някога за пет години в търсене на онова щастие, за което Стендал казва, че, колкото и да е недостижимо, си струва да потичаш след него цял живот.

Цял живот не тичах, но пет години ми бяха достатъчни, за да разбера, че щастието не е точно в онова, в което си мислиш, че е, когато си на двадесет години.

„Двата смока” - малката кръчма, в която се отбивахме често за по една бира или нещо по-сериозно в края на седмицата. Там имаше едни стар магнетофон „Тесла”, от който се разнасяше сръбска музика – типично за всяка уважаваща себе си кръчма по онова време. Но ние не обръщахме голямо внимание на музиката. Велики планове зрееха в младите ни и луди глави, светът беше пред нас и само чакаше да бъде покорен. И неговите покорители бяхме ние – четирима верни приятели, готови да яхнем всеки миг конете на призрачното щастие и да полетим към неизвестни хоризонти, примамливи и непременно опасни, защото няма наслада там, където няма тръпка.

Особено хубаво беше там през зимата. Навън – сняг, виелица, студ, а вътре кюмбето бумти, кюнците зачервени, топло, уютно. Погледите искрят, в главите – приятен шум, смехът е откровен, неподправен, а мечтите, надничащи в бъдещето – още по-луди…

……………………………….

Всичко това остана далече, много далече назад. И едва преди месец минах за малко, по бърза работа, през провинциалното градче, което напуснах отдавна и където повече не се върнах.

Свърших това, което имах да свърша, а до автобуса имаше около час. И тогава нещо ме дръпна, краката ми сами тръгнаха. Стигнах до познатата улица, спуснах се надолу, завих зад ъгъла и… нямаше ги „Двата смока”. На мястото на кварталната кръчма се издигаше малка триетажна жилищна сграда. Беше си отишъл нашият стар любим подслон. Безвъзвратно, заедно с онова лудо време, с приятелите, със смеха…

А мечтите? Мечтите затова са мечти, ако всички ставаха действителност, животът щеше да бъде изпълнен със смразяваща скука…

* „Когато случайно един ден наминах към стария адрес, не можах да позная нито стените, нито улиците, свидетели на моята младост; нагоре по стълбите търся ателието, където вече няма нищо, а в новия си декор Монмартър е видимо тъжен и люляците са мъртви”. (Азнавур, „Бохемът“)

-------------------------

-------------------------

П.П. Шестата тема, зададена от Marfa, е: „....then they slept for four days.” Нищо не ми идва на ум!