НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1968 ГОДИНА – ЛИТЕРАТУРА – ЯСУНАРИ КАВАБАТА

Ясунари Кавабата (川端 康成)

11 юни 1899 г. – 16 април 1972 г.

Нобелова награда за литература

(За повествователно му майсторство, което с непостижима чувственост изразява същността на японското светоусещане.)

Японският писател Ясунари Кавабата е роден в Осака в образовано и богато семейство. Баща му, лекар, умира, когато Ясунари е едва на две години. След смъртта на майка му, една година след кончината на баща му, момчето живее при дядо си и баба си по майчина линия. Няколко години по-късно умират баба му и сестра му и Кавабата остава с дядо си, когото много обича. Макар че в детството си мечтае да стане художник, на дванадесет години решава да стане писател и през 1914 година, малко преди да почине дядо му, започва да пише автобиографичен разказ, който публикува през 1925 г. със заглавие „Дневник на шестнадесетгодишния“ (十六歳の日記).

Продължавайки да живее при свои роднини, Кавабата постъпва в токийско средно училище и започва да изучава европейската култура, увлича се от скандинавската литература, запознава се с произведенията на художници като Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рембранд и Пол Сезан. През 1920 г. юношата постъпва в Токийския университет във факултета по английска литература, но във втори курс започва да учи японска литература. Негова статия в студентското списание „Нова мисъл“ (新思潮) привлича вниманието на писателя Кан Кикучи, който предлага на Кавабата, по това време (1923 г.) в последния университетски курс, да стане член на редакцията на литературното списание „Литература на епохата“ (文藝春秋). През тези години Кавабата с група млади писатели основава списанието „Съвременна литература“ (文芸時代) – рупор на модернистичното направление в японската литература, известно с името „синканкакуха“ (新感覚派, „неосенсуалисти“), което се намира под силното влияние на модерните писатели от Запада, особено на такива като Джеймс Джойс и Гертруд Щайн.

Първи литературен успех на начинаещия писател му донася повестта „Танцьорката от Идзу“ (伊豆の踊子, 1925 г.), в която се разказва за един студент, който се влюбва в млада танцьорка. Двата основни персонажа, автобиографичният герой и героинята – невинна девойка, преминават през цялото творчество на Кавабата. По-късно неговият ученик Юкио Мишима говори за характерния за творчеството на Кавабата „култ към девственицата“ като „източник на чист лиризъм, създаващ едновременно с това мрачно и безизходно настроение“. „Защото лишаването от девственост може да се уподоби на лишаване от живот... има нещо общо между секса и смъртта“ – пише Мишима.

В книгата „Птици и зверове (1933 г.) се разказва за един ерген, който се отказва от общуването с хората и намира мир сред животните, лелеейки спомени за девойката, която е обичал в младостта си. През 30-те години творчеството на Кавабата става по-традиционно, той се отказва от ранните литературни експерименти. През 1934 г. писателят започва работата си над „Снежната страна“ (雪国), повест за отношенията между токийски безделник на средна възраст и стара селска гейша. Написана с подтекст, в елиптичен стил (в духа на „хайку“, силабическата японска поезия от XVII в.), „Снежната страна“ няма свързан, обмислен сюжет, състои се от серия епизоди. Кавабата работи дълго над романа: първият вариант излиза от печат през 1937 г., а последният, окончателният – едва след десет години.

По време на Втората световна война и през следвоенния период Кавабата се старае да се държи встрани от политиката, като не реагира на това, което става в страната. Той пътешества дълго по Манджурия и отделя много време за проучване на „Генджи моногатари“ (源氏物語), класически японски роман от XI в. В загадъчната повест „Хилядата жерави“ (千羽鶴, 1949 г.), в основата на която лежи традиционната японска чайна церемония, прозират елементи от „Генджи моногатари“. Именно повестта „Хилядата жерави“ е най-добре известна на Запад, макар много критици да смятат, че „Гласът на планината“ (山の音, 1054 г.), семейна криза в шестнадесет епизода, е по-съвършено произведение. Повестта на Кавабата „Езерото“ (みづうみ или みずうみ), в която се описва една еротична мания и се използва похвата „поток на съзнанието“, американският писател и есеист Едмънд Уайт нарича „толкова сбита и наситена, така естествена и обмислена, че е като идеална чаена градина“.

В „Спящата красавица“ (眠れる美女, 1961 г.) се разказва за един старец, който в порив на крайно отчаяние отива в публичен дом, където девиците се намират под толкова силно наркотично опиянение, че даже не забелязват неговото присъствие. Там той се опитва да открие смисъла на битието, да се избави от самотата. В това произведение, пише критикът Артър Г. Кимбъл, „майсторството на Кавабата се проявява в съчетанието на мислите за смъртта с мозайката на живота, нагнетеното напрежение се обвързва с цветистото отстъпление... От гледна точка на Едгар По това е идеален разказ, в който авторът постига многозначен ефект“.

През 1931 г. Кавабата се жени за Хидеко и се установява с нея в древната самурайска столица на Япония, гр. Камакура, на север от Токио, където се ражда дъщеря им. Двамата обикновено прекарват лятото в планинския курорт Каруидзава във вила от западен тип, а през зимата живеят в къща в японски стил в Дзуши. Близо до Дзуши Кавабата има жилище, където работи в традиционно японско кимоно и дървени сандали.

През 1960 г. с подкрепата на държавния департамент на САЩ Кавабата гостува на няколко американски университета (сред които и Колумбийския университет), където води семинари по японска литература.

В своите лекции той посочва непрекъснатото развитие на японската литература от XI до XIX в., както и дълбоките промени, настъпили в края на миналото столетие, когато японските писатели изпитват силното влияние на своите западни братя по перо.

Вероятно поради нарасналото влияние на Мишима (писател, киноактьор и политически деец с дясна ориентация) Кавабата скъсва в края на 60-те години с политическия неутралитет и заедно с Мишима и двама други писатели подписват петиция срещу „културната революция“ в комунистическия Китай.

През 1970 г., след неуспешен опит да организира въстание в една от японските военни бази, Мишима си прави харакири (ритуално самоубийство), а след две години тежко болният Кавабата, който току-що излиза от болницата, където му правят изследвания като наркоман, също се самоубива – отравя се с газ в дома си в Дзуши. Това разтърсва Япония и целия литературен свят. Тъй като писателят не оставя посмъртна бележка, мотивите за самоубийството остават неясни, макар да се изказват предположения, че вероятно самоубийството е предизвикано от аналогичната постъпка на неговия приятел, която потриса дълбоко писателя.

В романите на Кавабата, които се отличават с втория си план и със своята недоизказаност, се преплитат модернистични похвати с елементи на традиционната японска култура. В статия, напечатана в „Ню Йорк тайм“, Такаши Ока отбелязва, че в творчеството на Кавабата „западното влияние се е превърнало в нещо специфично японско и въпреки това книгите му остават в руслото на световната литература“.

Освен с Нобелова награда Кавабата е удостоен и с наградата За развитие на литературата (1937 г.) и с Литературната награда на Академията на изкуствата (1952 г.). През 1954 г. е приет в Японската академия на изкуствата, а през 1959 г. е награден с Франкфуртския медал на името на Гьоте. Освен това през 1960 г. писателят получава френския орден Изкуство и литература, наградата на Франция за Най-добра чуждестранна книга и ордена Култура на японското правителство (1961 г.). Кавабата е президент на японския ПЕН клуб от 1948 до 1965 г., а след 1959 г. става вицепрезидент на международния Пен клуб.

Превод от руски: Павел Б. Николов