Блог на Павел Николов: ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

“Деянията на Петър“ не са единственият текст, разказващ за Симон Влъхвата. Още един такъв сборник от текстове са „Псевдоклиментините“, написани от името на Климент, който се представя в тях за ни по-малко, ни повече роднина на императора и втори епископ на Рим, приемник на Петър.

„Псевдоклиментините“ съществуват в няколко разновидности. Преди всичко имаме дългите „Спомени на Климент“, преведени от гръцки на латински в началото на V в. от Руфин и достигнали до нас на латински и на сирийски език, и по-компактните „Беседи на Климент“. За никаква, разбира се, обща оригиналност на „Псевдоклиментините“ не става дума – само от преразказа им читателят ще разбере обаче защо някои техни детайли са съвсем изненадващи.

Жанрът на „Спомените“ е много труден за определяне. Те са нещо като гръцки роман, чийто сюжет потъва в бездна от религиозни спорове.

Повествованието се води от името на Климент, роден в град Рим, който от рани години се стремял към целомъдрие. „Защото измъчваше ме мисъл – откъде не зная, – мисъл за моята смъртност и постоянно се питах: ще имам ли живот след смъртта, или ще си отида завинаги“ [1].

Лицето на Климент напълно пожълтяло и посърнало от тази постоянна грижа и от безплодните философски размисли, докато, за негово щастие, не дошъл в Рим ученикът на Исус Варнава и не му обяснил, че „Божият син е сега в Юдея, обещавайки вечен живот на всеки, който го чуе“ [2]. „Ако се покръстите и постъпвате според неговата воля, след това, когато дойде неговото Царство, и станете безсмъртен, ще получите необясними благословения и награди“ [3] – учел Варнава.

Като прозрял от това очевидно послание, Климент заминал за Юдея, за да получи наставления във вярата непосредствено от апостол Петър.

В същото време, когато Климент отишъл при Петър, той се готвел за диспут със Симон Влъхвата. Но понеже диспутът бил отложен, Петър използвал времето си, за да преподаде на Климент кратък курс по история на човечеството с дължина около тринадесет хиляди думи, който тук милосърдно ще пропуснем.

Важното е, че освен за Всемирния потоп, Авраам и Лот, Петър разказва на Климент и нещо от новата история, а именно – за диспутите, които ръководителят на Ерусалимската църква, Яков, братът на Исус, водел на стъпалата на Храма с алтернативни религиозни течения: а именно с първосвещеника Каяфа, със самаряните, които смятали, че свещена планина не е Сион, а планината Гаризим, както и с учениците на Йоан Кръстител, които вярвали, че е умрял и възкръснал Йоан, а не някакъв си Исус.

Яков, братът на Исус, направил, разбира се, доводите им на пух и прах. Като две и две четири той доказал на учениците на Йоан Кръстител, че е възкръснал Исус, а не Йоан, а на самаряните обяснил тяхната заблуда за планината Гаризим.

Яков разяснил „с най-изчерпателни доказателство, че Исус е Христос… посочил, че двете му пришествия са предсказани. Едното – в унижение, което изпитал, и другото – в Слава, което ще се изпълни, когато дойде, за да дари Царството на тези, които вярват в него и които спазват всичко, заповядано то него“ [4].

Накратко казано, Яков победил категорично в спора и проснал своите противници по гръб. Но когато без каквито и да е съмнения доказал, че Исус е Месията, на сцената излязъл друг враг на учениците на Исус, Савел. Яков бил замерян с камъни, хвърлен по храмовата стълба и едва не бил убит.

На следващото утро Яков с братята си, на брой пет хиляди души, избягал набързо по пътя за Ерихон и там, след три дена, ги настигнал вестоносец от благоразположения към него раби Хамалиел. Вестоносецът съобщил, че „врагът е получил задача от Каяфа, първосвещеника, да арестува всички [в сирийския вариант – „да убие всички], които вярват в Исус и отиват в Дамаск с негови писма“, което ще предизвика раздор между вярващите [5].

В резултат от това Петър хукнал не към Дамаск, а към Кесария. Там го настигнал Симон Влъхвата.

Докато Петър се готви в Кесария за диспут със Симон Влъхвата, в дома му идват двама бивши привърженици на Симон. Те се казват Никета и Акила.

Никета и Акила съобщават на Климент и Петър множество интересни детайли за кариерата и житейския път на Симон Влъхвата.

Оказва се, че Симон Влъхвата е по рождение самарянин, „по занятие – магьосник, но изключително добре познаващ гръцката литература, жаден за слава и най-голям от всички самохвалко“ [6]. Симон Влъхвата се смята за по-висш от бога, нарича се Христис, претендира за физическо безсмъртие и има бурно религиозно минало.

Отначало Симон Влъхвата принадлежал към сектата на Доситей, който смятал за Христос не Исус, а Йоан Кръстител. Доситей имал тридесет апостоли, според дните в месеца, а сред тях една жена - Луна. Симон Влъхвата се влюбил в Луна и поискал да стане ръководител на сектата вместо Доситей.

Претенциите си Симон Влъхвата аргументирал с това, че притежава много ценни за един религиозен лидер качества: може да става невидим и, обратното, да приема всякакъв облик. Способен е да пробие планина и да премине през камък, като че е глина.

„Ако ме вържат, мога да развържа възлите и да ги завържа на тези, които са ме вързали – съобщава Симон на изумените Акила и Никета. – Ако ме затворят в тъмница, по моя воля ключалките ще се отворят; мога да съживявам статуи, така че тези, които ги видят, ще ги вземат за живи хора. Мога да направя така, че от нищото да изникнат внезапно дървета и да дадат плодове. Мога да вляза в огън и няма да бъда изгорен. Мога да променям облика си“ [7].

Освен това Симон Влъхвата може да се превърне в козел или в овца, да лети по въздуха, да възкачва и да сваля царе – с една дума, прави каквото си поиска.

Никета и Акила, на които било съобщено това, полюбопитствали, разбира се, за източника на неговото могъщество. В отговор Симон им казал, че е принесъл в жертва невинен младенец: и душата на младенеца му служи. Работата е в това, че душата на човека, едва освободена от плътта, познава веднага Бога и става всезнаеща: това е най-добро средство за чернокнижието.

Защо, ако душата има такова могъщество, душите на убитите не правят злини на убийците? – пита Симон. В отговор Симон признава честно, че знанието за Страшния съд предпазва душата от злини, а също така я пазят ангели: със своите заклинания магьосниците именно обезсилват ангелите. Никета пита ужасен не се ли бои Симон Влъхвата от Страшния съд [8]. На това Симон отговаря, че няма защо да се бои: защото не е човек, а бог и неговата майка Рахил го е заченала девствена, за да може „да се появи сред хората като човек“ [9].

Както разбирате, Никета и Акила знаели прекрасно, че бог, роден от девственица, съвсем не е Симон Влъхвата, а Исус, и затова избягали ужасени от сектата на Симон. А той убил с вълшебство Доситей, застанал начело на сектата и започнал да съжителства с Луна, която наричал св. София и Мъдрост божия, зачената от Бог преди създаването на времената.

Ето с тези уводни данни за Симон Влъхвата Петър влиза в спор с него, в който печели разгромяваща и съкрушителна победа. Въпреки душата на младенеца, който може да пробива планини etc., Симон търпи пълно положение и бяга надалече.

Забележително е, че диспутът минава без всякакви чудеса: той се състои изключително от богословски разсъждения, в хода на които Симон предявява на Петър всичките претенции, които предявявали църквите на алтернативните християнства през II-III в. Тази част няма никаква историческа стойност. Едно от разсъжденията на Петър е посветено, между другото, на „несъстоятелността на теорията за атомите“ (имат се предвид, разбира се, атомите на Демокрит).

Едновременно с това Климент споделя с Петър подробности от своя живот. Оказва се, че той не е просто римски гражданин, а роднина на императора, загубил като дете родителите си: майка му отплавала на кораб с двамата му братя-близнаци и изчезнала. Скоро изчезнал и неговият отправил се да ги търси баща [10].

Но понеже Климент приел истинската вяра, майка му, баща му и братята му скоро били намерени, при това тези братя се оказали Никета и Атила, бившите ученици на Симон Влъхвата [11].

Същевременно Симон Влъхвата не дреме. Като пристига в Антиохия, той настройва местната тълпа срещу Петър, наричайки го „влъхва, магьосник и убиец“ [12]. Фаустиниан, бащата на Климент, отива невнимателно при Симон да преговаря и се връща от преговорите – о, ужас! - с лицето на Симон.

Оказва се, че в Антиохия е пристигнал от Рим императорски емисар със заповед да бъдат арестувани всички влъхви, иначе казано - гоеси, и по този хитър начин Симон не само се надявал да избегне ареста, като пробута на императорското правосъдие Фаустиниан вместо себе си, но и да причини мъка на изменилите му Никета и Акила [13].

Пристрастието към магьосничеството обаче не довело Симон до добро и този път той настъпил собствената си мина. Докато Фаустиан носи лицето на Симон, Петър го изпраща в Антинохия. Там Фаустиниан в облика на Симон застава пред целия народ и се покайва. Той заявява, че Петър не е нито магьосник, нито вълшебник, нито измамник, а е апостол на истинския Бог. А истински магьосник и измамник е той, Симон. Той, Симон, съобщава, че се покайва публично, защото през нощта му се явил ангел Божи, който го наказал страшно за противодействието на истината [14]. Разбира се, тези неща казва не истинският Симон, а фалшивият.

Въпреки множеството късни добавки „Климентините“ са поразителен документ.

Те съобщават, че ръководител на Ерусалимската църква е Яков, за когото от посланията на Павел знаем, че бил брат на Исус. Те съобщават за диспути със самаряните, за планината Гаризим. Те съобщават изумителни подробности за Йоан Кръстител: оказва се, че неговите ученици също смятали, че е възкръснал.

Те съобщават също така за един косвено споменат от нас пророк, Дорка/Доситей, който в „Псевдоклиментините“ е представен като ученик на Йоан Кръстител, у Ориген като „самарянин“, който казвал, че е Христос [15], а у Йосиф Флавий като „влиятелен юдей на име Дорт“, който бил разпънат с четирима бунтовници от наместника на Сирия Умий Квадрат, защото „уговарял хората да се отвърнат от римляните“ [16].

Но най-важното е, че те съобщават за бурното религиозно минало на човек, който в „Псевдоклиментините“ се появява ту като Савел, ту като Симон Влъхвата, ту като Враг.

Този човек съвсем не е представител на естаблишмънта, макар че има вероятност да е бил някога фарисей и да е учил при раби Гамалиел, който предупреждава Яков за неговата диверсионна мисия. Той е фанатик, преструван, невротик, лъжец и секстант. Бил е в сектата на Йоан Кръстител. Твърди, че върши чудеса. Твърди, че майка му е девственица. Твърди, че е бог.

Най-удивителното е, че всички тези обвинения намират паралели в писмата на Павел.

Последователите на Яков, брата на Исус, праведниците (така са наричани християните в „Псевдоклиментините“), обвиняват Симон Влъхвата, че преди е бил в сектата на Йоан Кръстител. Той по-специално покръстил лесно в своята вяра ефеската община, създадена от някой си Аполос, който дошъл от Александрия и поучавал „правилно за Исус“, макар че познавал „само Йоановото кръщение“ (Деяния, 18:25).

Праведниците обвиняват Симон Влъхвата, че лъже за раждането си от девственица. И какво? На галатяните Павел пише: „Бог ме избра в утробата на майка ми“ (Галатяни, 1:15).

Праведниците обвиняват Симон Влъхвата, че върши чудеса чрез Духа (πνεῦμα) на убития от него младенец.

Но Павел върши чудеса именно чрез Духа (πνεῦμα) – Светия Дух! Това е едно от фундаменталните твърдения в неговото учение, не по-малко фундаментално от замяната на „закона“ с вяра в Христос. А в гностичния „Апокалипсис от Павел“, запазил се в Наг Хамади, въпросният Свети Дух има именно облика на младенец, съпровождащ Павел в странстванията му по осмото, деветото и десетото небе.

Всеки път, когато противниците на Павел му изтъквали, че няма лиценз да проповядва Исус (а такъв лиценз давал само Яков, братът на Исус), Павел изпадал в теологична истерия и заявявал, че лицензът му е даден от Светия Дух. „Но на нас Бог откри това чрез Духа (δια τοũ πνεύματος); понеже Духът изследва всичко, дори и Божиите дълбочини“ (1 Коринтгяни, 2:10).

Целият живот на общината на Павел се състояла в това, че Павел кръщавал хората, свеждайки върху тях Светия Дух, след което кръстените се събирали заедно, тресели се, пророчествали и говорели „ангелски и човешки“ езици.

Посланията на Павел даже съдържат трогателна инструкция, че трябва да се пророчества по ред, като не се нарушава много поредността: „От пророците нека говорят само двама или трима, а другите да преценяват“ (1 Коринтяни, 14:29). „Затова, братя мои, копнейте да пророкувате и не забранявайте да се говори на езици. И нека всичко да става с приличие и ред“ (1 Кор.интяни,14:39–40).

Лесно е да разберем по какъв начин в недоброжелателните уста единият дух се е превърнал в друг. Павел твърди, че върши чудеса с помощта на „Духа“ и праведниците твърдят, че върши чудеса с помощта на „Духа“. Павел нарича своите противници „Синове на Сатаната“, приели „вид на Слуги на Праведността“ (2 Коринтяни, 11:15), и Синовете на Праведността му връщат комплимента, твърдейки че Син на Сатаната е Павел.

Но най-главното е, че праведниците обвиняват Симон Влъхвата, че се нарича бог и се отъждествява с Христос.

Това е постоянно, основно, първостепенно обвинение. То е заявено не само в „Псевдоклиментините“, но и във всичките други наши източници за Симон Влъхвата.

В своята „Апология“ Юстин Мъченик се оплаква, че Симон Влъхвата така удивил със своите чудеса „Сената и римския народ, че го признали за бог и издигнали в негова чест статуя“ [17].

Същото разказва Иполит Римски: архиеретикът Симон се смятал за Христос. Той даже поискал от учениците си да го погребат жив, обещавайки да възкръсне на третия ден. „Така направили – добавя ехидно Иполит – и в този гроб той се намира до ден днешен, защото не е Христос“ [18].

А Менандър, приемникът на Симон, „като се издигнал, подобно на своя учител, до върховете на магьосническото изкуство, удивлявал хората със своите фокуси, казвайки, че е Спасител, изпратен за избавление на хората свише, от областта на незримите еони“ [19].

Но и за всичките тези обвинения в писмата на Павел има потвърждения! Той пише на галатяните: „Вие не ме презряхте и не се отвратихте, а ме приехте като Божий ангел, така, сякаш бях самият Христос Исус“ (Галатяни, 4:14), като с един жест само отъждествява Исус с ангел, а себе си - с Христос. На колосяните Павел съобщава: „Със собственото си тяло понасям страданията, които Христос все още трябва да изтърпи“ (Колосяни, 1:24).

И това не са случайни цитати. Ето още: „Разпънат бях на кръста заедно с Христос, така че вече не самият аз живея, а Христос живее в мен“ (Галатяни, 2:19–20). „...с кръста на нашия Господ Иисус Христос, чрез който светът за мен е разпънат, и аз - за света.“ (Галатяни, 6:14). „Както винаги, така и сега, с пълно дръзновение ще бъде възвеличен Христос в тялото ми - било чрез живот или чрез смърт“ (Филипяни, 1:20).

Това ново въплъщение на Христос в тялото на Павел достига даже до физическо уподобяване: „Аз нося на тялото си белезите на Господ Исус“ (Галатяни, 6:17).

Разбира се, можем да заявим, че Павел говори всичко това метафизически, но ето къде е проблемът – и от страна на привържениците на Павел имаме сведения за тъждественост с Христос. Например в „Деянията на Павел и Текла“ се разказва как Текла, последователка на Павел, била хвърлена заради това, че му служи, на зверовете. Като се огледала наоколо в търсене на подкрепа, Текла видяла „Господ Исус Христос, седящ до нея в облика на Павел [20].

Ако Павел не просто е проповядвал от името на Исус Христос, но и се е наричал нов Христос, трудно е да пренебрегнем колосалните теологични последици от този факт.

Например всички познават добре Проповедта на хълма.

„Блажени бедните по дух – проповядва Христос, - защото е тяхно небесното царство. Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята... Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Матей, 5:3–8).

Именно Проповедта на хълма съдържа най-главните максими на християнството. „Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят“ (Матей, 5:44). „Ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата. На този, който би поискал да се съди с теб и да ти вземе ризата, остави му и горната дреха“ (Матей, 5:40).

Но Проповедта на хълма се среща само в едно Евангелие – на Матей. В най-ранното Евангелие, на Марк, никаква Проповед на хълма няма. Няма Проповед на хълма и у Йоан.

При все това в историята на християнството има текст – вече споменатите „Деяния на Павел и Текла“, - в който Павел се позиционила като нов Христос. Впоследствие книгата била омразна за църквата, но в някои „Деяния“ на мъченици (например в „Деянията на Евгения“) тя се споменава като Св. Писание [21]. Написана е вероятно не по-късно от I век.

И ето че в тази книга Павел, в чийто облик Текла вижда Христос, проповядва: „Блажени са чистите по сърце, защото ще видят Бога. Блажени са непорочните, защото ще бъдат наречени Храм Господен. Блажени са тези, които укротяват телата и душите си, защото в тях говори Бог. Блажени са тези, които презират света, защото в тях е благословението на Бога... Блажени са тези, които се боят и носят Бога в сърцето си, защото ще бъдат наречени ангели“ [22].

Естествено, възниква въпросът кой все пак е произнесъл Проповедта на хълма: този ли Христос, който бил разпънат от прокуратора Понтий Пилат, или този Христос, когото Текла видяла в облика на Павел?

БЕЛЕЖКИ

1. Recognitions of Clement, 1, 1, Translated by Thomas Smith. В: Ante-Nicene Fathers, Vol. 8. Edited by Alexander Roberts, James Donaldson, and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

2. Recognitions, 1, 7.

3. Пак там.

4. Пак там, 1, 69.

5. Пак там, 1, 71.

6. Пак там, 2, 7.

7. Пак там, 2, 9.

8. Пак там, 2, 13.

9. Пак там, 2, 14.

10. Пак там, 7, 8–10.

11. Пак там, 7, 28.

12. Пак там, 10, 54.

13. Пак там, 10, 56.

14. Пак там, 10, 66.

15. Ориген. Против Цельса, 1, 57.

16. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 2.

17. Юстин Мученик. Апология, 56.

18. Ипполит Римский. Обличение всех ересей, 6, 15.

19. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 26, 1.

20. The Acts of Paul and Thecla, 21, в: The Apology and Acts of Apollonius, ed. FC. Conybeare, 1894.

21. Acts of Saint Eugenia, 3, в: The Apology and Acts of Apollonius, ed. F. C. Conybeare, 1894.

22. The Acts of Paul and Thecla, 5.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

неделя, септември 27, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ – ПСЕВДОКЛИМЕНТИНИТЕ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч