ХИМИЯ ЧРЕЗ АЛХИМИЯ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През Средните векове колосален принос за изучаването на елементите, веществата и вариантите на техните взаимодействия имат алхимиците.

Идеите за възможността на металите да трансмутират, иначе казано – да се превръщат от един в друг, били популярни още през Античността. Разбира се, става въпрос за превръщане на оловото и калая в злато и сребро. А не обратното! Но истински бум на експериментите да се превърнат неблагородните метали в благородни се разразил през епохата на Средновековието.

Близостта на златото по своите качества до оловото и живака била очевидна още в древността. Но как да бъде превърнат единият метал в друг?

За радост на всички бъдещи алхимици арабският учен Джабир ибн Хайан написал между VIII и IX век, че ключ към успеха на опитите с трансмутациите е една субстанция, която може не само да превръща всеки метал в злато, но и да лекува всякакви болести, а значи да даде на този, който я притежава, безсмъртие. Започнали да наричат тази субстанция „велик елексир“ или „философски камък“.

Джабир ибн Хайан на европейска гравюра

Към Х век учението на Джабир ибн Хайан се оказало извънредно популярно в Европа. Жаждата за бързо забогатяване, а и за власт над времето довела до това, че в средите на влиятелните сеньори и на заможните граждани се появило огромно търсене на алхимици. Иначе казано, на хора, владеещи необходимите знания за търсене на философския камък. Появили се стотици секретни лаборатории (за да се запазят сакралните знания в тайна), където заради заветната цел се правели безкрайни опити с всевъзможни вещества.

В средновековна Европа всеки уважаващ себе си монарх имал своя бригада от алхимици и ги снабдявал с всичко необходимо. Някои отивали още по-далече. Така например императорът на Свещената Римска империя Рудолф II организирал в своята резиденция не просто тайно мазе за съмнителни опити, а истински алхимичен център. При това покровителство и тази подкрепа резултатите не закъснели.

Разбира се, никой не намерил философския камък. Но затова пък знанията на хората за свойствата на веществата се обогатили невероятно. А едновременно с това били направени много открития, които имали сериозни последствия за в бъдеще.

През XIII век английският монах францисканец Роджър Бейкън, експериментирайки със селитра, получил черния барут. Между XIII и XIV век испанският алхимик Арнолд от Виланова написал книга, в която описал подробно не само различни отрови, но и противоотрови, а също така лечебните свойства на растенията. Това била огромна крачка напред в средновековната медицина. През XV век немският монах алхимик Василий Валентин (чието съществуване, наистина, се оспорва от някои изследователи) открил сярната киселина, а също така описал за първи път подробно антимона.

Алхимични инструменти на рисунка в книга от XVII век

Огромен принос за прогреса имал живелият през първата половина на XVI век швейцарски алхимик Парацелз. Именно той превърнал алхимичните експерименти в сериозна наука. А скоро интересът към алхимията започнал да спада. За образованите хора станала очевидна безполезността на всички опити да се усвои превръщането на живака или оловото в злато.

Повечето от предметите, които са ни познати от ученическата скамейка (по време на практическите занимания в уроците по химия) са били измислени и въведени в практиката от алхимиците. Или поне приспособленията за лабораторни опити. Такива са например мензурите, различните видове колби, всевъзможните филтри, капкомерите или пипетите, спиралните тръби, а също така горелките с устройства за регулиране на интензивността на пламъка.

Любопитно е, че през XIX век за работата на алхимиците се говорело като за празно губене на време. Смятало се, че средновековните изследователи са били шарлатани и авантюристи, които само спекулирали с невежеството на обществото. И трудът им нямал никакъв практически резултат. Едва през ХХ век хората се отказали от тази оценка и признали важната роля на алхимиците за създаването на съвременната химия.