ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ - ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА; ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ГЛАВА 12. ЗА КАКВО СА ПРЕСЛЕДВАЛИ ХРИСТИЯНИТЕ

ФАЛШИВИТЕ ДОКУМЕНТИ; ИСТИНСКИТЕ РЕСКРИПТИ НА ИМПЕРАТОРИТЕ. КОГА ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ПОЯВИЛА ДУМАТА „ХРИСТИЯНИН“; ИМПЕРАТОРСКИТЕ РЕСКРИПТИ; ТЕРТУЛИАН И ПОРФИРИЙ; АПОКАЛИПСИСИТЕ; ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН БОГОСЛОВ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА ИСАЯ; АПОКАЛИПСИСЪТ ОТ ИЛИЯ; ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ, ЕПИЦИКЛИ И „ХРИСТИЯНСКИ ДОБАВКИ“, ДРУГИ РАЗНОВИДНОСТИ НА ХРИСТИЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

ГЛАВА 14. АПОСТОЛ ПАВЕЛ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ

“Деянията на апостолите“ стоят по-особено от всичките двадесет и седем книги на Новия завет.

Това е единствената канонична книга, която разказва историята на християнската община от момента на екзекутирането на Исус до началото на 60-те години.

Въпреки че книгата се нарича „Деяния на апостолите“, по-голямата нейна част е посветена именно на Павел. Нещо повече, като се започне от шеста глава, авторът преминава към повествование от първо лице. Това е така нареченият „Документ Ние“ – наистина безценно свидетелство за най-ранните дни на християнството, оставено от спътник на апостол Павел, и този спътник е същият човек, който е написал Евангелието от Лука.

Иначе казано, „Евангелието от Лука“ и „Деянията на апостолите“ са двутомник. В първия том ученикът на Павел разказва за Христос, а във втория – за своя учител Павел.

Подробностите, които не винаги благополучно съобщава този условен Лука, не оставят съмнение, че „Деянията“ наистина са написани, или поне са продиктувани, от участник в описваните събития, иначе авторът просто би пропуснал тези подробности, вместо да се опитва да ги тълкува.

Иначе казано, от това, че „Деянията на апостолите“ са написани/продиктувани от очевидец, още не следва, че те са правдиви. Спомените на Талейран също не са на Талейран, но това не означава, че на това, което е написано в тях, трябва да се вярва.

Според „Деянията“ след разпъването на Исус събитията се развивали така: когато учениците разбрали, че Исус не е умрял, а – напротив – е възкръснал, върху тях слязъл Светият дух, който им дал възможността да проповядват на различни езици.

А след първата проповед на Петър към общината се присъединили три хиляди души. Те живеели, като отхвърляли частната собственост. „Всички вярващи живееха заедно и споделяха помежду си всичко, което имаха“ (Деяния, 2:44).

Сред тях в общината посъпили Анания и Сапфира, съпруг и съпруга. Но понеже при постъпването си не предоставили на апостолите всичките си пари, а само част от тях, Бог ги наказал със смърт. Имуществото им след смъртта им било наследено от апостолите, които го раздали за добри дела.

Общото имущество, както и въздържането от плътски връзки, било естествено свързано с очакването на скорошното идване на Царя от дома на Давид: защо да се плодим, след като скоро всичко ще бъде несъществено? Неизбежността на Второто пришествие се доказвала с наличието на Първото. Христос ще дойде отново, защото вече е идвал.

Ако се вярва на „Деянията“, по това време християнският яхад в Ерусалим бил много силен. Апостолите покръствали в своята вяра хиляди, вършели чудеса и проповядвали безпрепятствено в Храма (Деяния, 2:46). Даже „много юдейски свещеници се подчиняваха на вярата“ (Деяния, 6:7).

Подобна активност не можела да не дразни властите и в един прекрасен момент по заповед на Синедриона апостол Павел бил затворен в тъмница. Но през нощта Ангел Босподен отворил тъмницата и на следващото утро Петър отново бил в Храма (Деяния, 5:25).

Пред нас е поразителната картина на революционно двувластие. Някой пуска от затворя задържания метежник, той се хвали открито с това като доказателство за необикновените си магически способности и Синедрионът, пред чиито очи се случва всичко това, е безсилен да предприеме каквото и да е.

Но да продължим нашия разказ.

За да не се откъсват от духовната си дейност, апостолите поставили начело на църквата седем дякони (от гръцкото διάκονος, слуга), единият от които се казвал Стефан, което на гръцки означава „венец“. Дяконите били нещо като завеждащи стопанската част.

„Деянията“ твърдят, че Стефан, „пълен с благодат и сила, вършел велики чудеса и знамения сред народа“ (Деяния, 6:8).

Това е важен момент.

„Деянията“ твърдят, че ръководството на ранната църква е било колегиално: с идеологията се занимавали дванадесетте апостоли, а със стопанството – седемте дякони, при което дяконите били някакви второстепенни персонажи, назначени да разпределят продоволствените дажби.

Но „Деянията“ веднага се изтърват, че именно „Стефан“ – човек, който никъде не е отбелязан сред апостолите, вършел „знамения и чудеса“ и нещо повече - лицето му било като лице на Ангел (Деяния, 6:15). Даже Исус нито един път не се е удостоявал от Лука с толкова ласкава характеристика.

Този Стефан, според „Деянията“, станал причина за рязък обрат в живота на християнската община. Със Стефан започнали да спорят някакви евреи. Те не могли да победят в спора надарения с божествена мъдрост Стефан и тогава използвали обичайния похват на завистниците, победени в дискусия: написали донос срещу Стефан до властите.

Стефан бил доведен в Синедриона и поискали от него да се отрече от Исус. Вместо това той заявил публично за близостта на Второто пришествие. „Ето, виждам небесата отворени и Човешкия Син, стоящ отдясно на Бога“ (Деяния, 7:56) – възвестил Стефан.

Тогава Стефан бил убит с камъни. Докато го убивали, той, застанал на колене, се молел: „Господи, не ги обвинявай за този грях“ (Деяния, 7:60). След убийството на Стефан срещу църквата започнало „голямо гонение“ (Деяния, 8:1) и вярващите се разбягали от Ерусалим.

Историята за убийството на Стефан в „Деянията на апостолите“ ни разкрива няколко важни детайли.

Първо, тя твърди, че гоненията срещу преуспяващия християнски яхад започнали след смъртта на един от църковните началници, които „Деянията“ наричат Стефан, иначе казано – Венец. Второ, тя твърди, че първопричина за тези гонения съвсем не били официалните власти. Причина за тях били раздорите сред самите евреи.

Убийството на Стефан играе в „Деянията“ важна роля, защото въвежда в текста главния герой – Савел, когото „Деянията“ наричат римски гражданин. Той най-малко е бил елинизиран евреин, получил добро гръцко образование. Като елинизиран евреин Савел имал и второ име, Павел.

Това не било християнското му име, получено при кръщенето, а било второто му римски име, произлизащо от латинската дума paulus, малък, скромен. У елинизираните евреи по това време било прието да имат още едно , езическо име, както у китайците в Хонконг е прието днес да имат две лични имена, едно китайско и едно английско. При никакви обстоятелства през 30-те години в Ерусалим вярващ в Исус юдей не е можел да получи при кръщенето си латинско име. Ако Паевл е получил при кръщенето си още едно име, то е било трето и някакво друго.

Павел участвал в убийството на Стефан, макар че авторът на „Деянията“ се опитва да сведе до минимум неговото участие. Убийците само сложили своите одежди в краката му (Деяния, 7:58). След убийството на Стефан започнали преследвания на християните и Павел участвал дейно в тях. Той „опустошавал църквата, като влизал във всяка къща и отвличал мъже и жени, и ги предавал в тъмница“ (Деяния, 8:3), а след това поискал от първосвещениците „писма до синагогите на Дамаск, даващи му право, ако открие там някакви последователи на Пътя – мъже или жени – да ги залови и доведе в Ерусалим (Деяния, 9:2).

По пътя за Дамаск на Павел се явил Исус и Павел прозрял. И в буквалния, и във физическия смисъл: защото след срещата с Исус бил поразен от слепота, която била премахната едва в Дамаск от апостол Анания.

Като прозрял, Павел започнал също да проповядва Исус. Ще се съгласим, че е имал пълното право да го прави. Защото Павел бил един от малцината, които видели Исус и даже лично разговаряли с него след неговото възкресение. Това го поставяло на едно равнище с апостолите и, между другото, потвърждавало убедително факта на възкресението.

Тъй като бил елинизиран евреин и римски гражданин, Павел проповядвал Исус не само сред юдеите, но и сред езичниците. Нещо повече, според „Деянията“ той бил назначен за апостол на необрязаните, докато Петър бил назначен за апостол на обрязаните.

Това бил напълно логичен подход

Вярващите в Исус твърдели, че в Божието царство няма да влязат всички евреи, а само тези, които вярват в Исус. Но казал ли е някой, че вярващите в Исус трябва да бъдат непременно евреи?

Именно Павел започнал да проповядва, че за да се спасиш, изобщо не трябва да бъдеш юдей, а е достатъчна вярата в Христос.

Исус проповядвал еврейския закон: „Да не мислите, че съм дошъл да отменя закона или пророците? Не съм дошъл да отменя, а да изпълня“ (Матей, 5:17). Павел проповядвал Исус.

Исус твърдял, че е дошъл да даде на своите привърженици Тронове, от които ще съдят дванадесетте Израилеви колена (Матей, 19:28; Лука, 22:30). Павел твърдял, че Исус е дошъл, за да изкупи първородния грях.

Исус твърдял, че е дошъл да даде несъкрушимост: „Исус каза: Тези, които са Мои, няма да бъдат победени и няма да знаят страх в битката“ (Апокалипсис от Илия, 2:1). Павел твърдял, че Христос е наредил да има покорство на властите.

С други думи, именно Павел превърнал еврейската миленаристка секта в религия на добротата – християнството.

Немският теолог от XIX в. В. Вреде нарича Павел „вторият основател на християнството“. „Той запазил новата вяра от нейното затихване като еврейска секта. Той я спасил за историята, но направил това, като променил нейния характер“ [1].

Благодарение на Павел вярата във възкръсналия Исус, зародила се сред миленаристки настроените евреи, била пренесена в принципно нова екологична ниша. От вяра на онеправданата нация тя се превърнала във вяра на онеправданите низини. От вяра на тези, които мразели империята, станала вяра на тези, които я населяват.

Исус ходел пеш по миниатюрната Галилея – Павел плавал по морето от единия край на Римската империя до другия. Географията на неговите странствания, изложена в „Деянията“, се чете като тогавашен Бедекер: християнството се разпространявало по същите търговски пътища, по които минали съдовете от La Graufesenque и чумата по времето на Юстиниан.

„Едновременно, в един и същи миг, като от единна божествена воля, израснаха две благословени издънки за човечеството – империята на римляните и учението на истинското богопочитание“ – казва три века след разпъването на Исус в своя панегирик за 30-годишното управление на император Константин епископ Евсевий Кесарийски [2]. Той, без съмнение, имал право.

В новата екологична ниша, в разредената религиозна атмосфера на Римската империя, където низините се задоволявали с най-примитивни суеверия, а върховете вместо с религия се утешавали с философия, вярата в Христос, с нейното обещание за вечен живот и възкръсване в плът, нямала конкуренти, така че нейните последователи се плодели като зайците в Австралия.

При това Павел, също като другите апостоли, бил уверен, че Второто пришествие ще се случи всеки момент: „Ето какво ще ви кажа, братя и сестри: времето изтича“ (1 Коринтяни, 7:29). „Мъртвите в Христос ще възкръснат първи“, „след това ние, още живите, които сме оцелели, ще бъдем грабнати в облаците заедно с тях, за да срещнем Господа във въздуха и така ще бъдем с Господа завинаги“ (1 Солуняни, 4:17).

Второто пришествие у Павел, както и у зилотите, било гвоздей на цялата програма, нейна ключова точка. „Ще има възкресение и за праведните, и за неправедните“ (Деяния, 24:15) – обяснявал Павел. „Христос трябваше да пострада и, като възкръсне пръв от мъртвите, трябваше да възвести светлина и на юдейския народ, и на езичниците (Деяния, 26:23). „Сега спасението ни е по-близо, отколкото тогава, когато повярвахме“ (Римляни, 13:12).

Днес това наближаващо Второ пришествие на Христос, което трябвало да види с очите си още първосвещеникът Каяфа, закъснява почти с две хиляди години.

БЕЛЕЖКИ

1. William Wrede. Paul, Lexington, 1962, p. 181.

2. Евсевий Кесарийский. Похвальное слово Константину, XVI, 120.

(Следва)