Блог на Павел Николов: ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

През 1896 г. матабеле, живеещи на територията на съвременната страна Зимбабве, се разбунтували срещу белите заселници и британската Южноафриканска компания. Да се бунтуваш по това време срещу англичаните не било лесна работа. Проблемът бил в това, че англичаните били въоръжени с картечници „максим“, а матабеле били въоръжени основно с асегаи (южноафрикански копия – бел. П. Н.). Три години преди въстанието седемстотин войници на компанията под командването на майор Форбс, въоръжени с пет картечници „максим“, разбили осемдесетхилядната войска на крал Лобенгула. При което загинали четирима войници на Форбс, а жертвите от страна на матабеле били две хиляди и петстотин души.

За щастие през 1896 г. матабеле получили великолепно средство срещу картечниците „максим“. То се изразявало в новия духовен водач на матабеле, живия бог Млимо. Млимо обещал, че магическите му танци ще превърнат куршумите на белите във вода, а снарядите им в яйчени черупки. Той обещал също така, че унищожаването на белите заселници ще сложи край на сушата, за която те били виновни, и освен това ще доведе до възкръсването и Второто пришествие на добрия крал Лобенгула.

Уви, въстанието не потръгнало подобаващо. Въпреки церемониите с Големите танци, войниците от матабеле неизвестно защо не станали неуязвими. А няколко месеца след началото на въстанието двама англичани, Бърнам и Армстронг, разбрали точното място и датата на следващия танц на Млимо. Те се промъкнали в пещерата, където трябвало да се състои демонстрацията на свръхоръжието, и едва-що Млимо започнал Танца си за неуязвимост, го застреляли.

След екзекуцията на Исус оглавяваната от него организация се озовала в същото трудно положение като вождовете на матабеле след убийството на неуязвимия Млимо.

Цялата власт на организацията била построена върху идеята за скорошен космически преврат. Целият статут на нейните ръководители – техният авторитет, абсолютната им власт върху паството – бил свързан със статута на Месията Исус.

Праведниците по цяла Юдея им предоставяли трапеза и покрив, а понякога те се настанявали и без да искат разрешение от стопаните. Които им давали при божествена необходимост магаретата си. Техният вожд вършел чудеса. Той бил Син на Всевишния и аватар на Господа.

Те всеки момент трябвало до седнат на дванадесетте трона, за да съдят дванадесетте колена на Израил, всеки момент трябвало да вкусят от плода на дървото на живота, всеки момент трябвало да имат всичко – и къщи, и земи, и невиждана, опияняваща, несъкрушима власт.

Но всичко това рухнало, учителят им бил разпъната на кръст.

Месията се оказал Лъжец и Прелъстител. Той обещал да помете римските легиони с огън от устата си, а даже не смогнал да се защити от разпятието. Той обещал на своите последователи тронове, а кръвта им била смесена от Пилат с кръвта на техните жертви.

За организацията, водена от Исус, това било смъртна присъда. Кой отсега нататък ще хване вяра на нейните мебакери? Кой ще им дава своето имущество? Кой ще повярва, че стоят до небесните тронове с ангелски одежди?

Но тогава, за щастие, на някого от тези лидери, или даже на няколко, които можели да виждат небето разтворено, се разкрила една потресаваща истина.

Безсилието на Исус пред римската държавна машина изобщо не означавало, че е лъгал. Напротив, това, че се оставил да бъде разпънат, показвало, че е властен даже над смъртта. Исус се е възнесъл на небесата, а изобщо не е умрял, и скоро ще се върне, за да изпълни своето обещание.

В Евангелието от Лука историята се описва така.

Няколко дена след смъртта на Исус няколко негови ученици отивали „към Емаус – село на около дванадесет километра от Ерусалим“. Не отивали сами: към тях се присъединил още един пътник и вървели заедно целия ден, разсъждавайки за смъртта на Исус и за настъпилия провал. Защото те се надявали, че „той е този, който ще освободи Израил“ (Лука, 24:21).

Едва вечерта, след тези дълги и възбуждащи въображението им разговори, когато седнали да вечерят и разчупили хляба, а може би и пийнали винце, учениците внезапно разбрали, че през целия ден са вървели заедно с Исус. „Тогава очите им се отвориха и те Го познаха, но Той изчезна от погледа им“ (Лука, 24:23).

Това, разбира се, била съвършено забележителна новина. Всички договорености оставали в сила! Нищо не се е променило! Дворците, троновете, венците, къщите, Дървото на живота и противниците, вечно пържещи се в масло, оставали все така в програмата за най-близко бъдеще! И всичко е напълно точно! Това им гарантирал Исус!

Ние можем да си представим с какъв ентусиазъм другите членове на сектата са възприели тази новина.

Наистина, оставала една загадка: защо Исус не е дошъл да каже това лично?

В края на краищата той бил съвсем наскоро екзекутиран – с най-унизителното, позорно и най-мъчително наказание. Противниците му де гаврели с него. Минаващите го сочели с пръст и се смеели: „Ти, който щеше да събаряш храма и да го строиш отново за три дни, я спаси себе си сега! Слез от кръста, ако си Божият Син!“ (Матей, 27:40). Даже разпънатите с него го ругаели.

Колко потресени щели да бъдат всичките тези хора, ако го бяха видели жив и в плът! Как щели да се изплашат иродианите, садукеите и фарисеите! Как щели да се разтреперят Анания и Каяфа! Римските войници, които го венчавали с трънен венец, щели да изпопадат пред него на колене вече не на шега! Даже Пилат щял да бъде принуден да признае, че той е Месията!

А за ентусиазма на редовите членове на сектата няма какво да говорим – както се били разбягали след унизителния разгром, морално сломени от гибелта на своя вожд, те веднага щели да изпаднат във възторг при вида на Исус, седящ отново, все едно нищо не се е случило, до съкровищницата в Ерусалимския храм!

Било съвсем неразбираемо защо при тези условия Исус не е съобщил за своето възкресение лично, а чрез апостолите.

Но на това също бил намерен забележителен отговор. Работата е там, че след своето възкресение Исус се възнесъл. То отишъл жив на небето, за да се върне оттам в най-близко време с войска от ангели, както обещал.

Удивителната скромност, която проявил след възкресението си Месията, и подозрителното му нежелание да се появи пред широката публика станали още в Античността предмет на язвителни насмешки. Какво е попречило на вашия Месия да се яви на народа, на императора и на Сената? - питал ехидно християните неоплатонистът Порфирий.

Тази скромност не останала незабелязана и по времето на Просвещението. „Ако целта на Бога – пише Раймарус – е била да направи Възкресението ясно и достойно за доверие събитие, защо не е показал Исус след Възкресението му на някои други хора, освен на апостолите?.. Нима хората нямаше да повярват във Възкресението по съвсем естествен път, без чудо, и нима нямаше да го приемат всички, ако Бог, слез разпятието и погребението, беше позволил на Исус да бъде видян и усетен жив, в Храма, пред лицето на Синедриона и пред лицето на всички жители на града?“ [1].

Както виждаме, деистът Раймарус използвал през XVIII в. съвсем същите аргументи като неоплатониста Порфирий преди петнадесет столетия, при това съвсем независимо от него: Порфирий по това време не бил още известен.

Тази очевидна скромност на Исус безпокояла и самите християни. Както видяхме, през II–IV в. те съчинявали голямо количество фалшиви официални рапорти за възкресението на Исус.

Но едновременно с това те настоявали постоянно за абсолютната уникалност на произтеклото събитие. Исус – твърдели те – бил единственият еврейски пророк от I век, който възкръснал. Това го отличавало кардинално от пророците от „четвъртата секта“. Те водели хората в пустинята – и той водел хората в пустинята. Те вършели чудеса – и той вършел чудеса. Те се наричали Божи синове – и той се наричал Божи син. Но тези Божи синове били фалшиви. Те умирали и не възкръсвали. И само Исус, истинският Божи син, възкръснал.

„Преди раждането на Христос между юдеите живеел Тевда, който представял себе си за голям човек. Но след смъртта му се разпръснали всички, които той излъгал“ – пише Ориген [2]. Галилеецът Юда увлякъл след себе си много юдеи, „но щом го екзекутирали, неговото учение изчезнало“ [3]. Самарянинът Доситей отишъл да убеждава самаряните, че е този Христос, за когото пророчествал Мойсей [4].

Но било ли възкресението и възнесението на Исус на небето уникално събитие за Юдея през I век?

Съвсем не.

Истина е, че в ортодоксалния юдаизъм не се случвали никакви възкресения и възнесения. Ортодоксалният юдаизъм забранявал строго на човека да се възнася на небето, да вижда Господа в лицето и да става бог.

Това били някакви шамански трикове, нарушаващи монопола на потомците на Аараон да препредават волята на бога. Строгите заповеди успял да наруши само пророк Илия, който по някакво чудо проникнал контрабандно на страниците на Второзаконието и отлетял жив право на небето, при това с огнена колесница на забранената от Еремия Небесна войска.

Нека обаче да не правим прибързани преценки.

Като начало пророк Илия се възнесъл на небето не откъде да е, а откъм другата страна на Йордан, от същото място, където видели за последен път жив Мойсей.

Според Второзаконието Господ възнесъл Мойсей преди смъртта му на планината Небо, откъдето му показал отвисоко цялата Обетована земя. Но възнесението на планина във всички световни религии се асоциира с възнесение на небесата и Мойсей в дадения случай не прави изключение.

Два пъти в живота си Мойсей се качвал на планина и всеки път това завършвало за него щастливо. Единия път се качил на планината Хорив и разговарял там с Господ, втория път се качил на планината Синай и говорил там с него лице в лице, а третият път се качил на планината Небо и от височината Господ му показал цялата Обетована земя. Второзаконието твърди, че после Мойсей умрял, но веднага разваля впечатлението от това твърдение, като заявява, че и до днес никой не знае гроба му (Второзаконие, 34:5–6).

Това удивително обстоятелство, а именно, че Мойсей изчезнал, след като огледал Обетованата земя отвисоко и след като го заобиколил облак [5], а също така фактът, че никой от евреите не е знаел къде е погребан, ни кара да предположим, че Девторономистът е поставил специално в текста разказа за смъртта на Мойсей, „страхувайки се хората да не започнат да твърдят, че той, заради голямата любов на Господ Бог към него, е бил взет направо на небето“ [6].

Именно това твърдели между другото египетските християни. Те даже казвали, че „на небето, след своето възнесение, той получил името Мелхи“ [7].

При това представата за Мойсей като властен над живота и смъртта не била изобщо нова християнска измислица. Още през III в. пр. н. е. египетският евреин с персийското име Артапан, който пишел на гръцки, ни е разказал наистина необикновена история за сблъсъка между Мойсей и фараона: веднъж Мойсей проникнал в двореца на фараона и му казал истинското име на Бога, от което фараонът веднага умрял. След което Мойсей го възкресил [8].

Както вече казахме, принудени сме да отложим необикновената история на Мойсей за друг път, но несъмнено можем да предположим, че Мойсей в някои еврейски традиции също е избягнал смъртта и че впечатляващата история на северния пророк Илия, който се възнесъл на небето на същото място, където видели за последен път Мойсей, е просто отзвук от друга северна легенда – за възнесението на Мойсей.

На небето се възнесъл и Енох, седмият потомък на Адам. Ако сме прави в своите предположения, около 6 г. този Енох се спуснал на земята отново и се оказал не кой да е друг, а Цадок, мистично настроения реформатор на „четвъртата секта“.

Още един безсмъртен към I в. станал ревностният Финеес. Според Лъже-Филон, той не умрял, а бил възнесен жив на планината Хорив, за да се върне след края на времената [9]. Според таргума на Лъже-Йонатан възнеслият се Финеес се върнал на земята като пророк Илия [10].

Примерът на Енох изобщо вдъхновил мнозина и от I в. разказите за възнесения на патриарси и пророци на небето започнали да се появяват един след друг.

В „Откровението на Авраам“ на небето се възнесъл патриарх Авраам. Във „Възнесението на Исая“ на небето се възнася пророк Исая. В сирийския апокалипсис на Барух жив на небето до края на времената се възнася Барух, секретарят на Еремия. В 3 Ездра на небето се възнася жив Ездра.

В Кумран за безсмъртен се смятал Мелхиседек (тоест Царят на Праведността), свещеник и цар на Ерусалим, който поздравил Авраам (Бытие, 14:18–20). Изразът „Цар на Праведността“ станал една от титлите на кумранския Месия, като той се наричал и елохим, иначе казано – бог (11Q13). Именно Мелхиседек, Цар на Праведността, е наречен Исус в „Послание до евреите“. Пришествие на Царя на Праведнистта предрича Енох. В 2 Енох Царят на Праведността се ражда от майчината утроба като възрастен мъж в жречески одежди, след което архангел Гавриил го взема да го възпитава в Рая.

Доста сложни отношения със смъртта имали към I в. Адам, синът му Сит, Ной и синът му Шем. Интересно е, че почти всички тези персонажи, като изпаднали от семиотичното поле на християнството, се запазили в гностицизма и манихейството, а след това в исляма.

Според Книга Битие Господ поискал от праотеца Авраам да принесе в жертва единствения си син Исаак. Той се подчинил, но в последния момент, когато Авраам вече вдигнал ножа, ангел Господен му хванал ръката. Но някои палестински таргуми от I в. разказват друга история: според тях Авраам принесъл единствения си син в жертва на Бога, но след това Бог го възкресил. Не е трудно да се види какви важни паралели са тези таргуми за историята на християнството.

От времето на въстанието на Макавеите физическото възкресение на мъчениците за Израил станало основна точка в предизборните обещания на всички юдейски миленаристи.

Физическо възкресение на мъчениците за вярата обещала Книга Даниил (Данаил, 12:2) и Втора книга Макавеи (2 Макавеи, 7:36). Безсмъртие обещали на своите привърженици фарисеите Юда и Мататия, които вдигнали бунт срещу Ирод [11]. Още един забележителен персонаж, загинал точно преди превземането на Ерусалим от Помпей, праведникът Хоний, който чертаел кръгове, умрял след гибелта на Първия храм и се събудил от смъртта си след изграждането на Втория.

На това вярващите можели да възразят, че тези случаи на Възкресения/Възнесения са станали или в далечното минало, или ще станат в неопределеното бъдеще. А що се отнася до Възкресението и Възнесението на Исус, то се е случило в настоящето и било ясно и видимо доказателство за превъзходството на Исус над лъжепророците от „четвъртата секта“: защото нито един от пророците, описан от Флавий, не възкръснал.

Отговорът се състои в това, че именно пророците от „четвъртата секта“ възкръсвали. Можем да изброим цяла редица, освен Исус, от реалните исторически персонажи, които през I в. възкръснали/се възнесли след смъртта си. В нашия кратък списък ще влязат:

- пророк Цадок, „основателят“ на „четвъртата секта“. Неговото завръщане чакали авторите на „Дамаския документ“;

- Йоан Кръстител, предтечата на Исус. Според вярванията на мандеите той проповядвал на евреите четиридесет и две години и се възнесъл от Ерусалим на небето. Много е вероятно Цадок и Йоан Кръстител да се едно и също лице;

- пророк Доситей, който – според „Псевдоклементините“, оглавил сектата на Йоан Кръстител след неговата смърт. Роберт Айзенман идентифицира Доситей с юдея Дорт, разпънат от наместника на Сирия Умий Квадрат за това, че „уговарял хората да се отметнат от римляните“ [12]. Дори Ориген, който настоява за изключителността на Исусовото възкресение, е принуден да признае, че даже по негово време, иначе казано – през III в., доситейците „имат книги от Доситей и разказват за него разни басни като тази, че не познал смъртта и е жив до ден днешен [13];

- „двете маслини“, „двата светилника“ от „Откровението на Йоан Богослов“, които са Енох и Илия от „Апокалипсиса на Илия“. Тези двама смъртни не само възкръснали, но и го направили пред очите на целия Ерусалим, оставяйки по този начин безпредметни възраженията на скептиците (Откровение, 11:11–12).

Нашият списък е малък, но все пак не се състои само от Исус. И най-важното, което се набива в очите ни в този списък, е това, че всичките негови членове са вероятни членове на „четвъртата секта“. Всички те, почти със сигурност, са били екзекутирани от властите. Така че „двете маслини, двата Божи светилника“ се асоциират вероятно с двамата синове на Юда Галилееца, разпънати по време на управлението на Тиберий Александър.

Ориген твърди, че нито един пророк от „четвъртата секта“ не е възкръснал, за разлика от Исус. Всички те „не били нито синове, нито Сили на Бога и само Исус бил наистина Божи син“ [14].

Но както виждаме, реалната ситуация е тъкмо обратната: именно възкресението/възнесението на небето било знак за принадлежност към „четвъртата секта“. То било нейно фирмено ноу-хау, за което, както и за много други неща, флавий предпочита да не говори много.

Ето защо фактът, че Исус възкръснал/се възнесъл, изобщо не го отличавал от представителите на „четвъртата секта“. Напротив, той поставял пред името му чавка.

Въпросът е в друго: дали е умирал?

На пръв поглед този въпрос изглежда абсурдно. Исус умрял и на третия ден възкръснал във физическо тяло, това е основна концепция във всичките четири канонични Евангелия.

Но няма да бързаме с изводите.

Според „Възнесението на Исая“ Исус не е възкръсвал, защото не е умирал. Там Исус е предвечен бог, Втора власт на Небесата, намира се на седмото небе и му се наложило да се спусне през седемте небета, за да приеме на земята лъжливия образ на син на Дева Мария. Той не само не е умирал, но не се е и раждал. На хората само им се струвало, че са го разпънали. Исус излязъл от гробницата на раменете на Михаил и Гавриил.

Също така не знае нищо за смъртта на Исус „Апокалипсисът от Илия“. „Той прие вида на човек, за да дойде при нас“ (Апокалипсис от Илия, 1:6) – се казва там. Ако не е бил човек, значи не е умирал.

В „Одите на Соломон“, съчинени в Сирия някъде между I и III в., Исус заявява: „Аз не умрях, макар че те мислеха така“ (42:10) [15]. В гностичното Евангелие от Базилид, съчинено в Египет, се казва, че Исус не бил разпънат. На евреите така им се сторило. Той отвърнал очите им и те разпънали вместо него Симон Киринееца, а Исус стоял редом и се смеел [16]. В гностичните „Деяния на Йоан“ в момента, в който го разпъват, Исус разговаря с Йоан на Елеонския хълм [17]. В гностичните „Въпроси на Вартоломей“ апостол Вартоломей вижда как Исус изчезва от кръста [18].

Героят на кумранския „Химн на Самопрославянето“ също не умрял. Той бил унизен, но вече се намирал по-високо от ангелите. Идентично стоят нещата и в книгата „Премъдрост Соломонова“, написана през I в. в Египет. В нея се говори за един праведник, който бил унизен и оскърбен, но вече бил „причислен към Божиите синове и жребият му е със светиите“ (Премъдрост, 5:5). Този праведник също не умрял, просто на грешниците им се сторило, че е така.

Представата за това, че Исус е бог, който не само не е умирал, но и не се е раждал, била по-късно критикувана жестоко от победилата църква. Тази представа била ужасна, страшна ерес на докетизма: еретичното виждане за това, че Исус е бог, който не може да умре. „Всеки, който не признава, че Исус Христос е дошъл в плът, е Антихрист“ [19] – твърди през 50-те години на I век епископът на Смирна Поликарп.

С тази победила църква била напълно солидарна научната библеистика. От момента на своето зараждане тя твърдяла, че Исус никога не е претендирал за статута на бог.

„Християните употребили цели три века, издигайки Исус, малко по малко, до статута на бог – пише Волтер в знаменитата си статия в Енциклопедията. – Отначало на Исус гледали просто като на човек, вдъхновен от Бога, след това – като на създание, което е по-съвършено от другите. След известно време му дали по-високо от ангелите място, както казва св. Павел. Всеки ден повишавали статута му. Той станал еманация на Бога във времето. Но това не било достатъчно: не, той се е родил преди времето. Накрая станал Бог, единосъщен с Бога“ [20].

Просветената библеистика от XIX в. приела с удоволствие тази хипотеза на Волтер. Тя отговаряла напълно на идеологическите изисквания на либералното християнство. Защото през XIX в. за богове и чудотворци се представяли само ексцентриците и шарлатаните. На прогресивните немски пастори от XIX в. им било неприятно да мислят, че Исус е постъпвал като някакъв шарлатанин.

Никога през живота си Исус не се е провъзгласявал за бог, твърдели те, юдейската религия не е смятала Месията за бог. Тя го смятала само за човек. Провъзгласяването на Исус за бог било изключително късно развитие, възникнало по време на адаптацията на християнството към духовните изисквания на езичниците. Иначе казано, представата за Исус като бог се появила при прехода на християнството от арамейски на гръцки.

Тази хипотеза била остроумна, либерална и избавяла православните пастори през XIX в. от неприятните паралели между Исус и религиозните шарлатани.

Единствен неин недостатък било това, че не е вярна.

Представата за Месията като Син на Бога и въплъщение на Логоса изобщо не е късна.

Кумранците смятали Месията от рода на Давид за Син на Бога и Господ.

Теологията на кумранците е в най-чистия си вид това, което равините наричали по-късно ерес за Двете власти на Небето, или за Двете Небесни начала. Иначе казано – това е представата, че Трансцеденталният и Непознаваем Бог действа в света чрез втори бог, Мемра, Логос, Сила, Слава – посредник между бога и хората, който и е сътворил света, и може да се въплъщава в човек.

Представата за това, че Христос не е умирал, била жестоко критикувана, както вече казахме, от победилата църква. В края на II в. епископът на Антиохия Серапион посетил християнската община в градчето Роси и тамошните християни му казали, че четат някакво „Евангелие от Петър“. Добрият епископ не познавал тази книга и, като разсъдил, че апостол Петър не би могъл да напише нищо лошо, одобрил четенето.

Но като примерен християнин той, естествено, пожелал да се запознае лично с отчета за живота на Исус, написан от неговия близък ученик. Намерили му текста и Серапион, като го прочел, изпаднал в ужас: книгата била очевиден фалшификат и не била написана от Петар, а от еретиците докети! [21]

С усилията на Серапион и неговите последователи еретичното Евангелие било унищожено напълно, но през 1886 г. част от него била намерена при археологически разкопки на шестдесет мили от Наг Хамади. След това били намерени още два откъса. С пълния текст не разполагаме и до днес, но сред сцените, които имаме, е и сцената с възкресението на Христос, или по-скоро сцената с появата на Христос от гробницата.

Идейно тя прилича много на това, което е представено конспективно във „Възнесението на Исая“.

В тази сцена след разпъването на Исус от Ерусалим идва тълпа и заобикаля гробницата, която се охранява от римски войници под командването на един центурион. През нощта всички чуват страшен шум: небесата се разтварят и оттам се спускат двама прекрасни мъже. При вида им камъкът, затварящ входа на гробницата, се отваря сам. Мъжете влизат в гробницата, а войниците, разтревожени, будят центуриона, пред когото се разиграва необичайно зрелище.

От гробницата излизат двама мъже, чиито глави докосват небето. Те държат на раменете си трети, чиято глава е над небесата. След тях израства кръст. В този момент се разнася гръмотевичен Глас от Небето. „Проповядвал ли си на мъртвите?“ – пита Бат Кол. “Да“ – отвръща кръстът [22].

На пръв поглед всичко в Евангелието от Петър е разбираемо. Това е еретично произведение, написано от еретиците докети не по-рано от средата на II в., както предполага един от първите негови издатели, Монтегю Родс Джеймс. Отначало имало правилно християнство, което след това някакви еретици извратили.

Проблемът се състои в това, че някои други текстове – например „Възнесението на Исая“ – описват тази история от съвсем друга страна. Във „Възнесението на Исая“ се казва, че Исус не е човек, а втори бог. Той не е умирал и не се е раждал.

Там също така се съобщава, че преди Второто пришествие на света ще се появи страшна ерес. По това време „учениците ще изоставят учението на дванадесетте апостоли, тяхната вяра, тяхната любов и тяхната чистота“ (3:21–22). Това ще бъде време на „порочни старейшини“ (3:24), които „ще обичат длъжността и няма да имат мъдрост“ (3:24). По това време ще тържествуват Лъжците (3:26). Тогава вместо Светия Дух ще възтържествува Духът на Лъжата (3:28). И „мнозина ще сменят славата на светите одежди (тоест астралните ангелски тела) с одеждите на тези, които обичат парите“ (3:25).

При това нашият християнски „Исая“ пише много рано. Пише по време на управлението на императора, който убил майка си. И смята, че Второто пришествие ще се случи именно тогава.

Ако вярваме на нашия „Исая“, излиза, че не само еретиците докети са изкривили правилното и вярно учение на апостолическата църква. А възтържествувалата по-късно църква е изкривила учението на докетите!

Евангелието от Лука ни рисува извънредно скромна картина на възкресението. Учениците на Исус, според него, хапнали обилно вечерта в хана по пътя за Емаус и едва след това съобразили, че спътникът, който вървял с тях, е бил Исус.

Напротив, „Възнесението на Исая“ и Евангелието от Петър рисуват епична картина със спецефекти: Месията се явява от гробницата ту върху огнен трон, ту на раменете на архангели, чиито глави достигат небето.

Коя от тези две картини е по-реална?

Отговор – втората, най-вероятно. Съществува незабравимото правило за Голямата лъжа. Лъжата трябва да бъде Голяма, за да повярват в нея.

Поставете се на мястото на апостолите на Исус – участници в разгромено въстание, чийто лидер е позорно разпънат. Трябва да възстановите организацията, трябва да върнете доверието на разбитите и деморализирани свои привърженици, трябва да възстановите и своя статут.

Какво ще кажете в такъв случай на своите привърженици? Че някакви жени отишли да мият тялото и видели около гробницата юноша с бяла одежда? Че сте вървели вчера по пътя за Емаус и, виждате ли, разговаряли сте с някакъв тип, а когато сте стигнали в хана и сте пийнали там порядъчно количество вино, давейки с алкохол горчивината от поражението, изведнъж сте съобразили, че този тип е възкръсналият Христос?

Или храбро ще кажете на своите привърженици, че Христос, достигащ с главата си небесата, е излязъл от гробницата на раменете на Михаил и Гавриил?

Отговор – по-скоро второто. Голямата лъжа трябва да бъде Голяма. Ако разкажете за някакъв странник по пътя към Емаус, ще ви попитат подозрително много ли кани с вино сте обърнали.

В „Откровението на Йоан“ даже двамата апостоли на Христос, двата светилника, двете маслини – и те оживяват посред целия Ерусалим и се възнасят нагоре пред очите на цялото население. Ако ранната християнска пропаганда е казвала това за някакви си апостоли, какво ли е говорела за самия Христос?

Нещо повече.

Съвсем не всички еврейски християни са смятали Христос за бог. Имаме няколко специфични юдейски текста, в които Месията явно и специфично се описва като човек. Но което е удивително, той също не е умрял. Той просто е скрит от Всевишния.

В 3-та книга Ездра авторът специално подчертава, че Исус е бил човек, но не е умрял, а е бил скрит от Всевишния. Той бил „запазен от Всевишния в края срещу тях и техните безчестия“ (3 Ездра, 12:32).

2-ра книга Барух казва, че Месията „ще се върне в Слава“ [23]. Даже арамейският Михей говори за „Месията на Израил, който бил скрит заради греховете на Сионската община и чието царство ще се върне при него“ (Арамейски Михаил, 4:7–8).

Иначе казано, сблъскваме се с парадокс. Пред нас имаме поне две разновидности от текстове с доста различна теология. В едните от тях Исус е елохим, в другите – човек. Обединява ги само едно: категоричното твърдение, че Исус, извън зависимостта от това дали е бил бог, човек или хибрид, не е възкръсвал и не е умирал. Той просто се възнесъл. Той бил скрит.

Възкръсващи в тези текстове са шахидите, сразяващи се да Исус. Възкръсват „двата светилника“ пред очите на целия Ерусалим, възкръсва девицата Табита, сражаващата се с Антихриста, а в края на времената, разбира се, възкръсват всички вярващи, а Исус лично командва даже разкъсалите плътта им зверове да повърнат парчетата плът обратно. „Тогава ще се вдигнат тези, които умряха в надежда за него“ [24].

Не е трудно да забележим каква грандиозна теологична мина залага това обстоятелство под по-късното християнство. Защото, според учението на католиците, протестантите и православните, Исус е дошъл на земята, за да се принесе в жертва и да изкупи първородния грях.

Но ако не е умрял, как би могъл да изкупи първородния грях?

А ако не е изкупил греха, защо е идвал?

БЕЛЕЖКИ

1. Reimarus. On The Objects of Jesus and His Disciples, 2, 60.

2. Ориген. Против Цельса, 1.57.

3. Пак там.

4. Пак там.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 4, 8, 48.

6. Пак там.

7. Климент Александрийский. Строматы, 1, 23.

8. Eusebius. Praeparatio Evangelica, 9, 27.

9. Pseudo-Philo, Bib. Ant 48.1, в: A Commentary on Pseudo-Philo’s Liber Antiquitatum Biblicarum, With Latin Text and English Translation. Brill Academic Publications.

10. Robert Hauward. Phinehas — the Same as Elija, Journal of Jewish Studies 29 (1978) 22–34.

11. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 33, 2.

12. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 2.

13. Origen, Commentary on John 4:25; XXVII 162: „Появил се от самаряните някой си Доситей, твърдейки, че е Христос, за когото са говорили пророците; и от когото са произлезли днешните доситейци, които имат книги от Доситей и разказват за него разни басни като тази, че не познал смъртта и е жив до ден днешен“.

14. Ориген. Против Цельса, 1.57.

15. Odes of Solomon, в: James H. Charlesworth. The Old Testament Pseudepigrapha, Vol. 2, New York, 1985.

16. Ириней Лионский. «Против ересей», 1, 24, 4.

17. The Acts of John, 97, цит по: Richard I. Pervo, The Acts of John. Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, Salem, Oregon, 2016.

18. Gospel of Bartholomew, в: M. R. James. The Apocryphal New Testament, Oxford: Clarendon Press, 1924.

19. Поликарп Смирнский. Послание к филиппийцам, 7.

20. Вольтер. О божественности Иисуса, Философский словарь.

21. Евсевий Кесарийский. «Церковная история», 6, 12, 4.

22. The Gospel of Peter, 10, 41–42, в: M. R. James. Посоч. съч.

23. Baruch, 30, 1.

24. Пак там, 30, 2.

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

петък, септември 11, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 13. ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч