НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ЛИТЕРАТУРА / ОДИСЕАС ЕЛИТИС

Одисеас Елитис (Οδυσσέας Ελύτης)

2 ноември 1911 г. – 18 март 1996 г.

Нобелова награда за литература

(За поетичното му творчество, което в руслото на гръцката традиция с чувствена сила и интелектуална проницателност изобразява борбата на съвременния човек за свобода и независимост.)

Одисеас Елитис е псевдоним на гръцкия поет Одисеас Алепуделис, който е роден в Ираклион на остров Крит. Баща му, произлизащ от семейство на заможни земеделци от легендарния остров Лесбос в Егейско море, решава да уреди сам съдбата си и основава на Крит преуспяващо производство на сапун. Когато момчето е на шест години, семейството се мести в Атина, където Одисеас завършва начално и средно училище. От 1930 до 1935 г. бъдещият поет учи право в Атинския университет, но така и не защитава дипломна работа.

На двадесет години Елитис проявява интерес към поезията, започва да чете френския поет Пол Елюар, увлича се и от току-що зараждащия се сюрреализъм, с огромен интерес слуша в последния курс на университетското си обучение представителя на сюрреализма Андреас Ембирикос. Когато започва сам да пише стихове, той се отказва от известната си в търговските кръгове фамилия и измисля псевдонима Елитис, където коренът означава едновременно Елас (Гърция), елпида (надежда), елефтерия (свобода) и Елени (Елена, олицетворение на красотата), а суфиксът посочва гражданство, гръцки произход. По това време той се запознава с Ембирикос, който става негов приятел за цял живот, и влиза в групата литератори, свързани с „Νέα Γράμματα“ („Нови писмена“), списание, в което се публикуват произведенията на поетите (включително и на Георгос Сеферис), на които е съдено да оформяг новото поколение в гръцката литература. Тези литературни творци се противопоставят на катаревуса – изкуствено архаизиран, официален и отчасти литературен език, създаден на основата на класическия гръцки език, предпочитайки пред него живостта на димотики – гъвкав разговорен литературен език. Първите стихове на Елитис са напечатани в „Νέα Γράμματα“ през 1935 г.

Макар че творчеството на някои писатели сюрреалисти, свързани с „Νέα Γράμματα“, предизвиква насмешки, поезията на Елитис от самото начало е приета благосклонно, защото успява да свърже похватите на сюрреалистичната школа (например асоциативността) със специфичния гръцки манталитет. Както казва по-късно самият Елитис, „никога не съм бил ортодоксален сюрреалист. Сюрреализмът беше само школа за поезия, чиято цел е духовното здраве и която противодействаше на модните тогава на Запад рационалистични течения“.

Макар че е грък, Елитис не е, както сам се изразява, „национална вехтория“, макар да съзнава, че „съществуват национални особености, способни да обогатят световния дух“. Като гръцки поет той продължава литературната традиция, съществуваща в продължение на двадесет и пет столетия. В ранното му творчество са чужди настроенията на отчаяние и скръб, характерни за поети като Сеферис и Т. С. Елиът. Своята образност и оптимизъм Елитис черпи от детските спомени. Стихотворенията „Ориентири“ („Προσανατολισμοί“, 1939 г.) са наситени с образи на светлината, морето и сияещото слънце. А „Слънцето за първи път заедно с вариации върху слънчев лъч“ („Ηλιος ο πρώτος, παραλλαγές πάνω σε μιαν αχτίδα“, 1943 г.), където поетът също възпява чувствения свят и младостта, донася на Елитис славата на значим лирически поет на своето време, поет на радостта и на духовното здраве. „Това е поетичен свят, в който са се въплътили най-чистите форми на елинския характер“ – пише Кимон Фрайер, преводач на поета. Поезията на Елитис се корени дълбоко в античната традиция, която се стреми да изобрази идеалния свят.

През 1940 г. в Гърция нахлуват войските на Мусолини. Въпреки смазващото превъзходство на противника гърците го посрещат с цялата си страст на своя национален характер. В резултат от своя военен опит (през 1940-1941 г. писателят е на фронта като младши лейтенант) Елитис за сетен път се убеждава, че „висшата поезия не е нито оптимистична, нито песимистична. Тя е трето състояние на духа, където противоположностите като че ли престават да съществуват“. Плод на това възприятие става „Героична и траурна песен за младшия лейтенант, загинал в Албания“ („Άσμα ηρωικό και πένθιμο για τον χαμένο ανθυπολοχαγό της Αλβανίας“, 1943 г.). В тази дълга поема Елитис използва сюрреалистични асоциации, за може, както отбелязва Кимон Фрайер, „да проникне в националния дух и така да говори не само със себе си, но и със своя народ“. За младите хора от военното време това произведение става нещо като поетичен талисман.

След освобождаването на Гърция Елитис работи от 1945 до 1946 г. в Института за национално радио в Атина, а после, през следващите две години, печата статии и обзори на литературни теми във вестник „Καθημερινή“ („Ежедневнек“). През 1948 г. поетът заминава за Париж, където учи четири години литература в Сорбоната. Докато е там, се увлича от изобразителното изкуство и изкуствознание, печата статии в списание „Порив“ („Verve“), запознава се с много съвременни художници, за които пише, сред които са Пабло Пикасо, Анри Матис, Алберто Джакомети и Джорджо де Кирико.

След завръщането си в Гърция (1953 г.) Елитис работи отново в Института за национално радио, участва активно в културни мероприятия. Следващото му литературно произведение „Το Άξιον Εστί“ („Достойно ест“, 1948-1959 г.) е духовна автобиография в стихове и проза, напомняща по форма литургия на гръцката православна църква, написана на димотики , макар че в нея се използва цялото богатство на гръцката езикова традиция. Следващата книга на Елитис, сборникът със стихотворения „Έξη και μια τύψεις για τον ουρανό“ („Шест плюс едно угризения на небето“), се появява след автобиографията му (1960 г.).

През 1961 г. Елитис гостува четири месеца в Съединените щати по покана на държавния департамент, а през 1962 г. – в Съветския съюз. От 1965 до 1968 г. поетът работи в административния съвет на гръцкия Национален театър, а следващите две години прекарва в доброволно изгнание във Франция в знак на протест срещу военния преврат, който довежда до свалянето на гръцката правителство и установяването на военна диктатура (1967 г.). През този период са написани „Ο ήλιος ο ηλιάτορας“ („Цар Слънце“, 1971 г.) и „Το φωτόδεντρο και η δέκατη τέταρτη ομορφιά“ („Дървото от светлина и четиринадесетата красавица“, 1972 г.).

В продължение на много години Елитис пише дългата поема „Μαρία Νεφέλη“ („Мария Нефели“), в която се преплитат монолозите на една девойка, олицетворяваща радикалното, освободеното поколение. Поемата е публикувана през 1978 г. За разлика от други произведения на поета в „Мария Нефели“ е запечатан реален жизнен опит: след като написва „Достойно ест“, Елитис среща една млада жена и изведнъж решава да напише нещо съвсем друго. Макар че някои от почитателите му са озадачени от необичайната за поета насоченост на „Мария Нефели“, поемата става широко популярна, особено сред представителите на поколението, чиято гледна точка представя Мария. Критикът Б. Райзис хвали „Мария Нефели“ за „поетичното богатство и актуалност… В един оригинален, драматичен и впечатляващ поетичен колаж намират своето отражение и драматичното страдание и трагикомедията, и надеждата, и пошлостта на нашето агресивно и несъобразно десетилетие“.

Критикът и преводач Едмънд Кили отбелязва творческия ръст на Елитис и постоянството на неговите интереси: „Макар неговите интереси да останаха такива, каквито бяха в началото на творческия му път… той търси нови форми за изразяване на вечните теми“. Английският поет и прозаик Лорънс Даръл пише да Елитис: „Той има романтичен и лиричен ум, склонен към чувствена метафизика… Стиховете му са заклинание, те зоват към живот нетленния гръцки свят, който винаги се е усещал в европейското съзнание“.

Елитис е не само писател, но и художник; той е заклет ерген и живее в Атина. Освен с Нобелова награда е удостоен с Националната награда на Гърция за поезия (1960 г.), а също така и с Ордена на Феникса (1965 г.)

Превод от руски: Павел Б. Николов