ИСТОРИЧЕСКА РОЛЯ НА НАЕМНИЦИТЕ В ИТАЛИЯ: СФОРЦА И ПИЧИНИНО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Наемниците в Италия играели главна роля при воденето на войни. Бидейки единствена сила, кондотиерите имали огромна власт над съдбите на италианските управници.

ИТАЛИЯ ПРЕЗ XV ВЕК. ГЛАВНИ ВРАГОВЕ И ОСНОВНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕНТРОВЕ

Само като империя Италия можела да се чувства не просто единна държава, но и доминиращ център над останалия древен свят. С разпадането на империята страната се намирала постоянно в раздробено състояние, превръщайки се често в мишена за чуждестранните завоеватели.

Множество фактори не позволявали на отделните италиански княжества и републики да се обединят. Един от тях бил изборът на начина за водене на войни: наемането на кондотиери вместо поддържането на постоянна армия.

Италия посрещнала XV век в доста напрегнато състояние. Освен от вътрешни разпри, страната страдала от чужди претенции – да я завладеят мечтаели много европейски властелини. Така северът на Италия, Ломбардия със столицата Милано, бил покорен по-късно от Франция; Венеция, могъщата търговска република, паднала под натиска на австрийците; неаполитанският трон по това време бил завзет краля на Арагон, страна в Иберийския полуостров.

Покоряването на Италия

Към XV век в Италия се оформили няколко властови центъра: Миланското херцогство в Ломбардия, Венецианската република на север, Флорентинската република в Тоскана, Папската област с Рим и Неаполитанското кралство в Южна Италия.

Италия през 1437 година

ПРИЧИНА ЗА ИЗБОРА НА КОНДОТИЕРИТЕ

На всички тези могъщи републики им било по-лесно да платят на някого за водене на войни, отколкото да събират сами опълченци, да ги въоръжават и да ги хвърлят в бой. Освен това славата за доблестта на кондотиерите вървяла преди тях. Републиките имали свои генерали, но те – както показала историята – отстъпвали на наемниците по професионализъм и се отличавали със своята суетност.

Изборът на италианските власти бил критикуван от Николо Макиавели. Той отбелязва, че „наемните войски са безполезни и опасни, никога няма да бъде нито здрава, нито дълговечна тази власт, която се опира на тях, защото наемниците са честолюбиви, разпуснати, склонни към раздори, побойници с приятелите и страхливи с враговете, вероломни и нечестни. В мирно време ще те разорят не по-зле, отколкото неприятелят във военно“.

Макиавели е уверен, че използването на наемници е една от причините за раздробяването на Италия, защото повечето войни по това врече от борба между държавите прераствали в борба между кондотиерите. Именно за такава история ще стане дума по-долу.

ВОЙНАТА МЕЖДУ МИЛАНСКОТО ХЕРЦОГСТВО И ЛИГАТА

През 1437 година, когато в Италия след поредната тежка война най-сетне настъпил мир, отново се намерили хора, които били готови да се хванат за оръжието. Миланският херцог Филипо Мария Висконти намерил удобен повод и започнал да се готви отново за война, чиято цел била да завземе венецианските владения.

Филипо Мария Висконти, херцог

Висконти изпратил верния си кондотиера Николо Пичинино в Романя, за да посее зърната на смущението. Николо си спечелил славата на един от най-добрите наемници в Италия, чийто конкурент можел да бъде само Франческо Сфорца, не по-малко изкусен военен стратег. Според уговорката Николо трябвало да се направи, че е крайно недоволен от тесните дружески отношения между граф Сфорца и херцога. Тази дружба се основавала на това, че херцогът, за да отслаби своите врагове, представени като Лига, в която влизали Венеция и Флоренция, решил да се сроди с граф Франческо Сфорца, за да лиши така Лигата от единствения начин да пречупи хода на войната. На графа не един път вече му обещавали една от дъщерите на херцога за жена, но краен резултат все така нямало. Или херцогът се съмнявал в това решение, или разбирал, че има в ръцете си добър инструмент за манипулации, но годежът се протакал всячески, а на графа му оставало само да слуша обещанията на херцога.

Николо Пичинино

За самия Сфорца подобно родство било много изгодно, защото в перспектива давало не само силна дружба с херцога, но и право на трона. Разсъждавайки така, Франческо се отнасял крайно внимателно към отношенията си с херцога, затова в бъдещите войни срещу него, когато застанал на страната на Лигата, се сражавал само в Тоскана и отказвал категорично да влезе в земите на Ломбардия. В противен случай това би означавало да заяви пряко на херцога враждебните си намерения и да се лиши, както му се струвало, от възможността да се сроди с него. Така миланският херцог имал внушително влияние върху най-големите кондотиери в Италия. За останалите това означавало да останат просто без оръжие.

Франческо Сфорца

Николо Пичинино трябвало да изрази пред цяла Италия недоволството си от херцога заради неговите приятелски отношения със Сфорца. Което направил и се разположил в крепостта Каземурате. След това се оплакал от херцога на римския папа и предложил да нападнат владенията на граф Сфорца в папската област, които Сфорца си присвоил „варварски“ от папата. Понтификът се съгласил с удоволствие, макар че мнозина го убеждавали в лъжливите помисли на кондотиера, и му изпратил пет хиляди дуката. Пичинино нападнал последователно Равена, Форли, Имола и Болоня. Всичките градове паднали под неговия натиск. Нещо повече, Пичинино оскърбил лично и папата, като му написал, че си е получил заслуженото, след като е решил в своите помисли да разруши крепката дружба между него и херцога. Едновременно с това Николо продължил да разпространява слухове за своето мнимо преминаване под началството на венецианците. В същото време пристигнал в Ломбардия, обединил се с останалите сили на херцога и се отправил към Бреша.

Придвижването на Николо Пичинино

Между другото херцогът продължавал своята „игра“. Той убеждавал всячески Флоренция и Венеция, че няма никакво отношение към „варварските“ набези в Романя, а Пичинино ще отговори лично пред него за нарушаването на мира в Италия. Никой между другото не вярвал на тези приказки, помнейки, че те само прикриват истинските намерения на херцога – да се справи с Венеция, без да намесва във войната Флоренция. Венеция, както пише Макиавели, предполагала надменно, че ще се оправи самостоятелно, но бързо се разубедила. Флоренция, която отначало не желаела особено да поема отново бремето на войната и разходите, много скоро разбрала, че след реда на венецианската ѝ приятелка ще последва нейният ред, затова решението да започне война дошло от само себе си.

НАЧАЛО НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

Като убедила с мъка граф Сфорца да започне военни действия в Ломбардия, Лигата излязла със своя коз, изравнявайки шансовете, и започнала борба между Франческо Сфорца и Николо Пичинино.

Кондотиер

Войната продължила четири години с променлив успех за двете страни. Отначало театърът на военните действия се намирал в Ломбардия, край град Бреша, които бил обсаден от силите на херцога и Пичинино. Нери ди Джино Капони, едно от първите лица във Флоренция наравно с Козимо Медичи, уговорил Сфорца да замине за Ломбардия и да започне там военни действия.

Леонардо да Винчи, „Конен монумент на Франческо Сфорца

Войната започнала много по-лесно за Лигата. Графът спечелил редица внушителни победи и вече се готвел да свали обсадата на Бреша, когато настъпила зимата и се наложило да остави временно оръжието. А венецианците били недоволни от това положение, те искали по-скорошно освобождаване на Бреша, защото според тях, ако този град падне, за херцога ще се отвори пряк път към Венеция и тези земи ще бъдат вече окончателно загубени. Граф Сфорца мислел иначе и на тази основа се разразил друг конфликт, с решението на който се заел Нери ди Джино Капони. Кондотиерът твърдял, че походът към Бреша само ще изтощи войската и ще му се наложи в началото на пролетта да се връща обратно за снабдяване. То ще изисква известно време и възможност за възобновяване на военните действия ще има едва в началото на лятото. Иначе казано – това предприятие ще бъде само загуба на време. Венецианците не можели нито да заповядат на кондотиера, нито да настояват на своето, затова се наложило „да се доверят“ за всичко на военния опит на наемника.

По това време херцогът решил да атакува Флоренция, която не само не припомнила на Венеция старите обиди, но и помагала с пари, като освен това изкарала на бойното поле и граф Сфорца. Херцогът изпратил Пичинино в земите на Тоскана да плаши флорентинците, а едновременно да ги отслаби и да отвлече вниманието на графа от Ломбардия.

Паоло Учело, „Битката при Сан Романо“

Докато графът „изяснявал отношенията си“ с венецианците, Николо отишъл в Тоскана, преследвайки, както се полага на „порядъчен“ кондотиер, свои цели, макар че те съвпадали с намеренията на херцога. Николо, за разлика от Франческо, нямал никакви земи, затова цел на похода към Тоскана станало разграбването на земите на заклетия му враг и вероятното придобиването на собствени.

Последното подействало на графа. Като разбрал възможната заплаха за своите владения, Сфорца веднага започнал честолюбиво да иска изпращането му в Тоскана. Венецианците възразявали и справедливо отбелязвали, че това е само примамка. Дожът казвал също така, че загубата на графа ще означава пълно поражение за Венеция в Ломбардия. Както отбелязва Макиавели, венецианците съвсем се отказали от разходите за защита на своите владения, защото били високи. С други думи, венецианците предали изцяло своята защита в ръцете на наемника и сега съдбата на Венецианската република зависела от него. Графът приел тези съображения, а освен това папа Евгений изразил своята готовност да изпълни обещанието си и да действа в съюз с Лигата.

КРАЯТ НА ВОЙНАТА

След известно време, като се настрадали достатъчно от набезите на Николо, флорентинците успели да му нанесат съкрушително поражение, разсейвайки армията му и оставяйки го само с хиляда конни войници. Сражението продължавало няколко часа, инициативата преминавала от ръка в ръка и накрая на Николо му се наложила да избяга. Удивително е, че, според думите на Макиавели, въпросното сражение отнело живота само на един нещастник, на когото злата съдба отредила да падне от коня си и така бил стъпкан.

За кратко време Николо успял да събере все още голямата си армия и се върнал в Ломбардия. Херцогът, както и венецианците – неговите врагове, се доверил напълно на своя верен кондотиер.

Войната отивала към края си. Съдено било да свърши там, където започнала – край Бреша. Николо успял да завземе един замък близо до Бреша и да се укрепи там. Франческо не се забавил и тръгнал срещу него, обсадил замъка, но скоро се оказал в по-лошо положение от обсадените. Осъзнавайки чудовищното положение на своя враг, Николо и херцогът вече празнували победата, когато изведнъж се случило нещо, което обърнало коренно хода на войната и подтикнало бързото ѝ развитие.

Честолюбието и гордостта на Пичинино го накарали да напомни на херцога, че не би било лошо да го облагодетелства за всичките му военни успехи. Той даже се осмелил да го заплаши. Това се превърнало в съдбоносна грешка, защото характерът на херцога бил такъв, че по-лесно можел да се сговори с враговете си, отколкото да понесе оскърблението. Затова тайно от Николо се договорил със Сфорца и представители на Флоренция и Венеция за сключване на мир. Войната свършила през 1441 година. Пичинино, като се лишил от всичко, отишъл да търси слава в други части на Италия, а заклетият му враг Франческо Сфорца най-сетне се оженил през 1444 година за една от дъщерите на херцога.