ВИКТОР СУВОРОВ / ГЛАВА 1 ОТ НОВАТА КНИГА „ТРЕТИЯТ РИМ“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Глава 1.

ВЪПРОСИ ДА НЕ СЕ ЗАДАВАТ!

1.

Такава е съдбата ми: родил съм се глупак.

Глупостта ми е бездънна и безпределна. Тя се пробуди и се прояви още преди да тръгна на училище. На моите връстници винаги всичко им беше ясно и само аз не зацепвах, не можех да разбера и най-обикновените неща.

А когато тръгнах на училище, бедите се изсипаха върху мене като водопад. Колкото повече учех, толкова по-малки разбирах.

Неразбиране възникна в първите минути на най-първия ми урок в първи клас.

Кое е най-главното за нас? Правилно: споменът за войната. На това се основаваме и ще се основаваме. И ето, учителката Марванна (съкратено от Марья Ивановна – бел. П. Н.) обяснява на нас, първолаците, че участниците в изминалата Велика отечествена война трябва да бъдат обичани, уважавани и да им се отстъпва място в трамвая.

Категоричното изискване да се отстъпва място в трамвая чух, но не го разбрах. Затова вдигнах ръка и зададох въпрос.

2.

Това беше в селцето Славянка на Хасанския район в Приморския край.

Славянка е на брега на океана. А Хасан, нашата районна столица, е на самото крайче на съветската земя, на гранична река, която отделя нашата родна земя от корейската.

Четири години по-рано, през юни 1950 година, избухна войната. Детството ми преди да тръгна на училище премина под гърмежа и грохота на тази война.

Съветският съюз пазеше неутралитет. Официално. Но в небето на Корея воюваха съветски летци. Военните летища бяха разположени на територията на Китай. За три години през месомелачката на Корейската война преминаха тринадесет съветски изтребителни авиационни дивизии и четири зенитно-артилерийски дивизии. Армията на Северна Корея от висшите щабове до самите низини беше пренаситена със съветски военни съветници и допълнена с неизброими маси китайски доброволци.

Снабдяването на севернокорейската армия вървеше по два пътя.

Първия път – от Байкал през гара Борзя и по-нататък през Монголия и Китай.

Вторият път – пряко през общата граница. Бедата е в това, че общата граница между Корея и Съветския съюз беше съвсем къса: 39 километра и 400 метра. През граничната река имаше само един железопътен мост край районния център Хасан. Никакъв друг мост нямаше. През този мост вървеше потокът от стоки в помощ на корейските братя. На американците това не се харесваше, затова американската авиация бомбардираше безпощадно граничния мост. Разбира се, че бомбардираха тази част от моста, която принадлежеше на корейците, а съветската част се опитваха да не засягат. Но се случваха всякакви работи.

Мостът се пазеше от батареите на зенитния полк, в който служеше баща ми, майор Богдан Василевич Резун. Полкът беше огромен, петнадесет батареи.

Шест батареи бяха на нашата страна и имаха право да стрелят само ако враговете нарушат въздушната граница.

Още три батареи бяха разположени на корейска страна и се смятаха уж за корейски. Затова те стреляха по всяко време при появата на американски въздушни пирати.

Останалите шест огневи батареи и тилът на полка се намираха в Славянск, те прикриваха щаба на 72-ри стрелкови корпус.

Командир на зенитния полк беше полковник Растворов, командир на корпуса – генерал-майор Леонид Михайлович Миляев.

3.

През март 1953 г. другарят Сталин се пресели в другия свят. И веднага войната по някаква причина стихна. Но изобщо не свърши. И Славянск, и Барабаш, и Краскино, а още повече – Хасан и Посет, все така бяха натъпкани с войски. И тайм имаше всичко, което на нормалния човек му е необходимо за пълно щастие: самоходни оръдия СУ-76 и СУ-100, зенитни оръдия 52-К, бронетранспортьори БТР-40, БТР-152 и даже БТР-50П, гаубици М-30 и Д-1, артилерийски влекачи, танкове ПТ-76 и много-много всякакви различни неща, включително и укрепени райони по цялото крайбрежие на Тихия океан.

Само трамваи не достигаха.

След края на войната мина една година, на 1 септември 1954 година бях записан в първи клас. Да се споменава корейската вона не беше прието. Нали Съветският съюз не е участвал в тази война и нямаше никакво отношение към нея. През цялото време у нас помнеха само войната, завършила през 1945 година.

И ето че учителката по време на първия час в първи клас ни призова да уважаване участниците във Великата отечествена война и да им отстъпваме място в трамвая.

Аз, защото бях тъп, вдигнах ръка. Това явно не ѝ хареса. Не произнесе някакви думи. Вместо това изръмжа като усурийска тигрица.

- Какво искаш? – означаваше ръмженето.

Да се отговаря седнал на учителите не се полагаше. Трябваше да стана. Затова станах.

- Марванна, готов съм да отстъпя място в трамвая. Само че… ние в село Славянка нямаме трамваи. -

Ще има! – отряза тя. – Ако няма, значи скоро ще има. И щом пуснат първия трамвай, ще отстъпваш място на участниците във Великата отечествена война. Разбра ли? Седни си.

Седнах си. Но аз съм се родил тъп. Имам още един въпрос. Затова вдигнах отново ръка. Моето постоянство не ѝ хареса. Но ми позволи с великодушен жест да задам втория въпрос.

И аз го зададох. -

Марванна, а Хитлер бил ли е участник във Великата отечествена война?

4.

Ето защо зададох този въпрос. През неделите ни прожектираха кино. Филмите бяха само за войната: „Смели хора“, „Подвигът на разузнавача“, „Падането на Берлин“. Знаехме тези филми наизуст. Тъй като нямаше други, прожектираха ни ги много пъти.

Въпросът ми беше съвсем нормален. И ето защо: във филма „Падането на Берлин“ (а филмът беше разкошен) бяха показани последните дни на Хитлер: всичко гърми, гори и трещи, нашите бойци със знамето на Великата победа се катерят по купола на Райхстага, а злото малко джудже Хитлер, като плъх в капан, се мята в непробиваемия бетонен бункер, гризе си ноктите, чувствайки неотменимата и близка своя гибел.

Ясно беше, че и Хитлер е също участник във всичко което става, иначе казано – участник във Великата отечествена война. И в същото време те терзаят съмнения: нещо тук не се връзва. Само затова зададох въпроса.

Вярвайте ми хора: не съм провокатор, просто съм откачалка, от детските си години нищо не мога да проумея и да разбера.

5.

През тези славни времена политическата коректност още не беше измислена. Затова Марванна ме хвана за лявото ухо, изви го до изпукване и ме завлече в коридора, а по този коридор – направо в канцеларията. А в канцеларията седяха директорката, завучът (заместник-директорът по учебната част – бел. П. Н.) и още някакви лелки.

Марванна ме блъсна напред така, както вързания пленник блъскат преди екзекуция в нозете на падишаха. Обвинителката ми веднага представи на присъстващите същността на положението. Също както суров прокурор обявява престъпление, изискващо незабавно и страшно наказание.

Реакцията беше съкрушителна.

Отначало всички замълчаха онемели и изведнъж започнаха да викат заедно А в стаята веднага притичаха другите учителки, прекъснали своите часове. Тези, които бяха вникнали в същността на проблема, бързо, задъхвайки се, разясняваха на новопристигналите същността на моето злодеяние, а те те, на свой ред, предаваха чутото на тези, които нахлуваха минута по-късно.

И аз разбрах: няма да избегна страшното наказание. Но в какво беше вината ми? Защото нищо не бях твърдял. Само зададох въпрос.

6.

По това време знаех твърдо: у нас ловят враговете и се разправят безпощадно с тях. Враговете, за да се спасят от суровото, но справедливо наказание, строшават по време на ареста със зъбите си ампула с отрова. Ампулата на всеки враг е зашита в ъгъла на яката му. В този момент се усещах враг, но ампула с отрова нямах. Затова бях готов да приема суровото наказание. На спасение не разчитах.

Спасението дойде внезапно.

Изведнъж съобразих, че всички тези огромни чичковци и лели не викат срещу мене. Те се караха помежду си. Едни доказваха, че Хитлер е бил участник във Великата отечествена война, а други, пръскайки слюнка и благороден гняв, крещяха, че това не може да бъде.

Като използвах непреодолимите противоречия, разбъркването и колебанието в лагера на врага, аз дадох внимателно назад. С една дума – измъкнах се. И никой не ме спря.

На следващия ден директорката ме срещна в коридора и с гласа на затворнически надзирател ме предупреди сурово, че въпросът бил ли е Хитлер участник във Великата отечествена война не трябва да се задава.

А аз изобщо не разбрах: защо не трябва?

7.

Винаги съм знаел, че има въпроси, на които не трябва да се отговаря. Ако те попита непознат човек с шапка, нахлупена на очите, с шлифер с вдигната яка и с черни очила: кажи, момче, къде живее командирът на корпуса генерал-майор Миляев, трябва да отговориш, че тук няма такъв. И веднага следва да изтичаш където трябва и да доложиш на когото е необходимо.

След първия урок в първи клас съобразих, че има не само въпроси, на които не трябва да се отговоря, но и въпроси, които не трябва да се задават.

По това време не можех да разбера защо въпросът за участието на Хитлер във Великата отечествена война не трябва да се задава. Разбирането дойде много по-късно. Работата е в това, че всеки отговор на този въпрос води в задънена улица.

Ако признаем, че Хитлер не е бил участник във Великата отечествена война, получава се пълна глупост. Получава се, че нашите войници са защитавали героично Сталинград и Москва, Ленинград и Севастопол, а враговете ни не са участвали във войната.

Ако признаем, че Хитлер и цялата му шайка са участници във Великата отечествена война, тогава останалите живи хитлеристи би трябвало да бъдат обичани и уважавани, да се възпяват техните подвизи, да се награждават с ордени, да се пускат без да чакат на опашка в магазина за газ и да им се отстъпва място в трамвая.

* * *

Въпросът кой е бил участник във Великата отечествена война се оказа доста по-сложен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Да вземем например Румъния.